Съмърсет Моъм
Луна и грош (33)

XXXIII

След два-три дни Дърк Стрьове се отби при мен. — Чух, че си видял Бланш — каза той.

— Как, за бога, научи?

— Каза ми един човек, който те е видял, че седиш на тяхната маса. Защо не ми разказа?

— Мислех, че ще се разстроиш.

— Какво от това? Трябва да знаеш, че искам да чуя и най-малкото, което се отнася до нея.

Изчаквах сам да почне да ми задава въпроси.

— Как изглежда тя? — подзе той.

— Никак не се е променила.

— Как ти се видя, дали е щастлива? Вдигнах рамене.

— Откъде да знам? Бяхме в кафене, играхме шах; нямах възможност да говоря с нея.

— Нима не можа да разбереш по лицето? Поклатих отрицателно глава. Повторих само, че нито с дума, нито с жест не е намекнала за това, което изпитва. Той трябваше да знае по-добре от мен колко добре умее да се владее тя. Развълнуван, той закърши ръце.

— Ох, толкова ме е страх. Знам, че нещо ще се случи, нещо ужасно и нищо не мога да направя, за да го предотвратя.

— Какво нещо? — попитах аз.

— Ох, не зная — изстена той, заровил глава в ръцете си. — Предчувствувам ужасна беда.

Стрьове винаги лесно се отдаваше на чувствата си, но сега бе просто извън себе си, нищо не можеше да го разубеди. Допусках, че животът със Стрикланд за Бланш Стрьове скоро ще стане непоносим. Но една от най-неверните поговорки гласи, че каквото посееш, това и ще пожънеш. Житейският опит показва, че хората постоянно вършат неща, които би трябвало да им навлекат беди, и все пак по някаква случайност успяват да избегнат последиците от своята глупост. Когато Бланш скъсаше със Стрикланд, трябваше само да го напусне, и съпругът й смирено чакаше да й прости и да забрави. Само че аз съвсем не бях склонен да й съчувствувам.

— Но ти не я обичаш — повтаряше Стрьове.

— В края на краищата по нищо не може да се съди, че е нещастна. Нищо чудно да са станали съвсем порядъчна двойка.

Стрьове ме погледна с очи, пълни с мъка.

— Това, разбира се, няма никакво значение за теб. Но за мен е толкова сериозно, толкова важно.

Съжалих, че съм проявил нетърпение или лекомислие.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита ме Стрьове.

— С удоволствие.

— Би ли написал писмо на Бланш от мое име?

— Защо не й пишеш ти?

— Писах й вече няколко пъти. Не очаквах отговор. Съмнявам се дали чете писмата ми.

— Не си даваш сметка за женското любопитство. Мислиш ли, че би могла да устои?

— Да, на моите писма.

Погледнах го бързо. Той сведе очи. Имаше нещо унизително в този отговор. Съзнаваше, че тя се отнася към него с такова дълбоко безразличие, че почеркът му не може да пробуди нещичко у нея.

— Наистина ли вярваш, че някога ще се върне при теб? — попитах го аз.

— Искам да знае, че каквото и да се случи, може да разчита на мен. Тъкмо това те моля да й кажеш.

Взех лист хартия.

— Какво точно да напиша? Ето и текстът на писмото:

Драга мисис Стрьове,

Дърк ме помоли да ви уверя, че когато и да имате нужда от него, той ще е благодарен на всяка възможност да ви бъде полезен. Той не изпитва лоши чувства към вас след всичко, което се случи. Любовта му не се е променила. Ще го намерите винаги на следния адрес.