Съмърсет Моъм
Луна и грош (27)

XXVII

Изминаха две-три седмици. Една сутрин, тъй като работата ми се запъна, реших да си дам почивка и отидох в Лувъра. Разхождах се бавно, гледах така добре познатите картини и се оставих на чувствата, които те внушаваха. Тръгнах през дългата галерия и там ненадейно срещнах Стрьове. Усмихнах се — бе такъв един закръгленичък и толкова стреснат, че не можеше да не предизвика усмивка, но като се приближих, забелязах, че всъщност бе необичайно разстроен. Изглеждаше изтерзан и все пак смешен, досущ като човек, който е паднал във водата с дрехите и после, спасен от сигурна смърт, още уплашен, си мисли, че сигурно прилича на глупак. Той се обърна, взря се в мен, яо усетих, че не ме вижда. Кръглите му сини очи гледаха измъчено през очилата.

— Стрьове! — обадих му се.

Той се сепна, след това се усмихна с нещастна усмивка.

— Защо се мотаеш в такъв окаян вид? — попитах весело аз.

— Отдавна не съм бил в Лувъра. Реших да намина да видя дали няма нещо ново.

— Но нали ми каза, че тази седмица трябва да завършиш една картина?

— Стрикланд рисува в ателието ми.

— Е, и?

— Сам му предложих. Той още не е укрепнал, за да се върне в квартирата си. Мислех, че ще можем да рисуваме заедно. Много от момчетата в Латинския квартал работят по двама в ателие. Мислех си даже, че ще бъде интересно. Винаги съм смятал, че би било чудесно да има с кого да побъбриш, като се умориш от работа.

Говореше бавно, отделяше изреченията едно от друго с малки неловки паузи и непрекъснато ме гледаше с благите си, глуповати очи. Те бяха пълни със сълзи.

— Нищо не разбирам — отвърнах аз.

— Стрикланд не може да работи с друг човек в ателието.

— По дяволите! Ателието е твое. Той да му мисли. Стрьове ме погледна жално. Устните му трепереха.

— Какво се е случило? — попитах доста остро. Поколеба се за миг и се изчерви. Погледна нещастно една от картините на стената.

— Не ми дава вече да рисувам. Каза ми да се махам.

— Защо не го прати по дяволите?

— Той ме изхвърли. Не можех да се боря с него. Хвърли шапката ми след мен и заключи вратата.

Пламнах от гняв срещу Стрикланд, но се ядосах и на себе си, защото Дърк Стрьове представляваше такава нелепа гледка, че ме напуши смях.

— А какво каза жена ти?

— Беше излязла да пазарува.

— Дали ще я пусне да се прибере?

— Не зная.

Гледах Стрьове с недоумение. Стоеше пред мен като ученик, мъмрен от учителя си.

— Да дойда ли да изгоня Стрикланд? — попитах го аз.

Трепна леко и червеното му лице стана още по-ярко.

— Не. По-добре недей.

Кимна ми и отмина. Ясно бе, че по някаква причина той не искаше да говори повече за това. Нищо не разбрах.