Съмърсет Моъм
Луна и грош (49)

XLIX

Живеех в хотел „Де да Фльор“. Собственичката му мисис Джонсън ми разказа една тъжна история за глупаво пропусната възможност. След смъртта на Стрикланд част от неговите вещи се продавали на търг на пазара в Папеете и тя отишла, защото между тях имало някаква печка, която й се искало да купи. Платила за нея двадесет и седем франка.

— Имаше и десетина картини — ми каза тя, — но бяха без рамки и никой не се интересуваше от тях. Някои се продаваха за цели десет франка, но повечето струваха по пет или шест. Помислете си само ако ги бях купила, сега щях да съм толкова богата.

Но Тиаре Джонсън никога и при никакви обстоятелства не можеше да забогатее. Парите изтичаха между пръстите и. Дъщеря на туземка и английски морски капитан, останал на Таити, тя нямаше повече от петдесет години, когато се запознах с нея, но изглеждаше доста по-възрастна поради едрата си физика. Висока и извънредно пълна, тя би изглеждала исполински внушителна, ако благите черти на лицето и можеха да излъчват нещо друго освен добродушие. Ръцете й бяха като два овнешки бута, гърдите — като огромни зелки, лицето й — широко и месесто, оставяше впечатление за почти неприлична голота, а широката й брадичка преминаваше в още една и още една широка брадичка — не мога да кажа колко такива брадички се спускаха пищно към масивната й пазва. Повечето време ходеше по розов халат и през целия ден носеше на главата си широкопола сламена шапка. От време на време разпущаше косата си, тъмна, дълга и къдрава, която беше нейната гордост; очите й се бяха запазили млади и весели. По-заразителен смях от нейния не бях чувал дотогава — започваше с меко, плътно бълбукане в гърлото и все повече се извисяваше и засшиваше, докато накрая разлюлееше цялото й огромно тяло. Три бяха нещата, които обичаше най-много — да я познава човек.

Освен това Тиаре бе най-добрата готвачка на острова, обожаваше хубавото ядене. От сутрин до вечер седеше на ниско столче в кухнята, заобиколена от един готвач-китаец и две-три местни момичета, даваше им наставления, бъбреше дружески с всекиго и току опитваше пикантните гозби, които сама измисляше. Когато желаеше да почете някой приятел, собственоръчно приготвяше вечерята. Гостоприемството беше нейна страст и щом в хотел „Де ла Фльор“ имаше какво да се яде, бе невъзможно някой от острова да остане без вечеря. Тя никога не изгонваше клиент, дори ако не си е платил сметката. Надяваше се, че ще й се издължи, когато може, В хотела живееше един човек, претърпял някакво нещастие, и тя му даваше безплатно квартира и храна в продължение на няколко месеца. А когато китаецът от пералнята отказа да пере нещата му без пари, тя взе да изпраща неговото пране заедно със своето. Как ще остави горкия човек да ходи с мръсна риза, казваше тя, и тъй като той беше мъж, а мъжът трябва да пуши, всеки ден тя му даваше по един франк за цигари. И не беше по-малко любезна с него, отколкото с останалите гости на хотела си, които всяка седмица си плащаха сметката.

Възрастта и пълнотата я правеха неспособна за любов, но тя живо се интересуваше от любовните истории на младите. За нея любовта беше най-естественото занятие както за мъжа, тъй и за жената и винаги бе готова да даде съвет и напътствие, позовавайки се на своя богат опит в това отношение.

— Нямах още петнадесет години, когато баща ми разкри, че имам любовник — каза ми тя. — Той беше третият помощник-капитан от „Тропическа птица“. Красиво момче.

Тя въздъхна. Казват, че жените с умиление си спомнят своя първи възлюбен, но едва ли всяка си го спомня въобще.

— Баща ми беше благоразумен човек.

— И какво направи? — попитах аз.

— Първо ме преби от бой, а после ме принуди да се омъжа за капитан Джонсън. Впрочем аз нямах нищо против. Е, да, беше доста по-възрастен от мен, но също беше красив.

Тиаре^[1] — баща й я бе нарекъл с името на това уханно бяло цвете, чийто аромат, казват, вдъхнали ли сте го веднъж, винаги ще ви тегли към Таити, колкото и далеч да ви е отвял вятърът на живота, — Тиаре си спомняше Стрикланд много добре.

— Да, той се отбиваше тук от време на време, а понякога го виждах да се разхожда сам из Папеете. Жал ми беше за него — той беше толкова слаб и никога нямаше и пукнат грош в джоба си. Щом чуех, че е в града, пращах някое момче да го намери и да го извика на обяд при мен. Веднъж-дваж му намирах и работа, но той никъде не можеше да се задържи. Не след дълго му се дощяваше да се върне във вътрешността и някоя сутрин отново се изгубваше.

Стрикланд пристигнал на Таити шест месеца след като напуснал Марсилия. Плаването си заплатил с това, че служил като моряк на кораб, който пътувал от Оклънд до Сан Франциско, и пристигнал с кутия бои, статив и десетина платна. В джоба си имал няколко лири, спечелени в Сидни, където си бил намерил някаква работа, и с тях наел малка стая в крайградска туземка къщичка. Сигурен бях, че в момента, в който е стъпил на Таити, той се е почувствувал у дома си. Тиара ми каза, че веднъж споделил следното с кея:

— Тъкмо миех палубата и един моряк ми каза: „Ето го най-сетне.“ Вдигнах поглед и видях очертанията на на острова. Веднага разбрах, че това е мястото, което съм търсил цял живот. Скоро съвсем се приближихме и аз сякаш го познах. Сега, когато се разхождам из острова а, всичко ми изглежда толкова близко, та бих се заклел дори, че съм живял тук и преди.

— Понякога се случва така — вметна Тиаре. — Познавала съм мъже, които слизаха на брега само за няколко часа, докато натоварят кораба им, и повече не се връщаха на него. Познавах и други, които идваха тук за една година по служба и през цялото време проклинаха това място, а когато си тръгваха, как ли не се кълняха, че по-скоро биха се обесили, отколкото да се върнат тук, но след шест месеца ще ги видиш отново да слизат от някой кораб и ще ги чуеш да казват, че никъде другаде не могат да живеят.