Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (9)

9

Първите лъчи на изгрева докоснаха назъбения сив бряг на югоизточен Зимроел и заляха мрачното крайбрежие с бледозелена светлина. Слънцето вмиг разбуди петимата лиймани в разпокъсаната, нашарена с кръпки палатка, опъната на неколкостотин метра от морето. Станаха в пълно мълчание и загребаха шепи влажен пясък, с който разтриха грубата, пъпчива сиво-черна кожа на гърдите и ръцете си, за да извършат ритуала на сутрешното си умиване. На излизане от палатката се обърнаха на запад и отправиха поздрав към малобройните бледи звезди, които все още блещукаха на тъмното небе.

Може би някоя от тях бе родината на техните предци. Ала нямаха представа точно коя е. Това не знаеше никой. Изминали бяха седем хилядолетия от пристигането на първите лиймански преселници в Маджипур — предостатъчен срок, за да бъдат изгубени доста от свидетелствата. По време на скиталчествата си из тази гиганстска планета в търсене на най-проста хамалска работа, лийманите отдавна бяха забравили откъде са дошли. Но някой ден все ще го научат отново.

Най-старият мъжкар запали огъня, а най-младият набоде месото. Двете жени мълчаливо поеха шишовете и ги държаха над пламъците докато се разнесе песента на цвърчащата мазнина. Мълком раздадоха храната, единствена за деня и изядена в пълно мълчание.

Все така мълчешком се изнизаха от палатката — първо старейшината, после жените, сетне другите двама мъжкари — пет кльощави и широкоплещести същества с плоски широки глави и свирепо блеснали очи, наредени по три върху безизразните им лица. Поеха надолу към морето и се загнездиха върху същата тясна издатина, почти досами разбиващите се вълни, както всяка сутрин от седмици наред.

Мълчаливо зачакаха, като всеки таеше надежда, че него ден ще им донесе среща с драконите.

* * *

Югоизточният вятър от Зимроел — огромната провинция, известна като Джихорна — бе сред най-затънтените области в Маджипур: земя без градове, глухо място с безплодна сива песъклива почва и влажни бушуващи ветрове, връхлитано на непредсказуеми интервали от мощни опустошителни пясъчни бури. На стотици километри от злочестото крайбрежие нямаше заливи, само безконечна ивица от ниски обрулени хълмове, спускащи се към подгизналия бряг, в който вълните на Вътрешното море се разбиваха с жаловит глух тътен. Когато тепърва се изграждаше Маджипур, изследователите, дръзнали да се отбият в тази пустош, анатемосаха същата четвъртина от западния континент, като заявиха, че тук няма нищо, заради което да си заслужава да наминеш втори път — нечувано за една планета на всевъзможни чудеса и вълшебства.

Това предопредели печалната участ на Джихорна. А на новия континент изникваха селище след селище: първо Пилиплок — при устието на широката река Зимър, далеч на северозапад Пидруид, Ни-моя, Тил-омон, Нарабал, Велатис, както и блестящият град на гхайрогите Дюлорн, и още, още. Форпостовете се превръщаха в селища, селищата — в градчета, градчетата — в големи градове, чиито филизи плъзваха навред из смайващата необятност на Зимроел. Ала дори тогава нямаше причина да се ходи в Джихорна — и никой не го сторваше. Дори метаморфите, най-после покорени и прокудени от лорд Стиамот до западните покрайнини на Джихорна, при река Стейче.

Впоследствие — след хилядолетия — когато по-голямата част от Зимроел бе почти толкова култивирана, колкото и Алханроел, неколцина смелчаци най-после се заселиха в Джихорна. Почти всички бяха лиймани, семпли и невзискателни същества, чиито нишки на живота винаги са били хлабаво втъкани в платното на маджипурското битие. Изглежда предпочитаха да странят от останалите, като се хващаха да работят като продавачи на печени наденички, рибари и хамали. Тези скитници, чийто живот изглеждаше суров и безцветен на останалите раси в Маджипур, без особени трудности се преместиха в суровата и безцветна Джихорна. Тук заживяха в мънички селца и започнаха да хвърлят мрежите си точно зад прибоя, за да ловят гъмжащите сребристо-сиви риби, а също така да копаят по плажовете ями-капани за лъскавите черни раци с осмоъгълни черупки, а за да си устроят пир излизаха на лов за мудни думкари, които живееха полузаровени в дюните.

Почти през цялата година в Джихорна се разпореждаха лийманите. Но не и лете, защото тогава идваше времето на драконите.

В самото начало на сезона палатките на зяпачите започваха да никнат като жълти калимботи след топъл дъждец по целия бряг на Зимроел — от южните предградия на Пилиплок до границите на непроходимото зимърско блато. През лятото стадата морски дракони предприемаха ежегодното си пътешествие нагоре към източната част на континента, да да родят малките си във водите между Пилиплок и Острова на съня.

Край Пилиплок бе единственото място в Маджипур, където нямаше нужда да се ходи в морето, за да се видят драконите, защото именно тук бременните самки обичаха да се доближават до брега, за да си похапнат от онези малки създания, които обитаваха из гъсталаците от златисти водорасли, толкова обилни в тези води. Тъй че всяка година тух пристигаха хиляди любопитни от цял свят и опъваха палатките. Имаше великолепни въздушни постройки, истински палати от лъскава ефирна тъкан, обитавани от аристокрацията. Имаше и здрави, удобни шатри, приютили преуспявящи търговци и семействата им. А обикновените навеси даваха подслон на простосмъртните, спестявали с години, за да си позволят подобен лукс.

Аристократите идваха в Джихорна по времето на драконите, за да позяпат как огромните морски зверове порят водата и заради страхотния гъдел да прекарат ваканцията на едно тъй отвратително грозно място. Богатите търговци предприемаха това толкова скъпо пътуване, за да заздравят положението си в обществото и да дадат на отрочетата си възможност да научат нещо полезно от естествознанието, за да повишат успехите си в школото. Обикновените хорица идваха понеже вярваха, че тази гледка осигурява късмет за цял живот, но точно защо — това никой не знаеше.

И накрая бяха лийманите, за които времето на драконите не беше нито развлечение, нито гонитба на престиж, нито опит да бъде спечелено благоволението на съдбата, а въпрос от най-дълбоко значение: въпрос на избавление и спасение.

Никой не можеше да предскаже кога именно страшилищата ще довтасат при Джихорна. Макар винаги да идваха лете, това понякога ставаше в началото, понякога в самия край на сезона. А тази година окъсняваха. Петимата лиймани, които заемаха местата си на малкия нос всяка заран, ден подир ден, виждаха само сиво море, бяла пяна и водорасли. Ала не губеха търпение. Рано или късно драконите ще дойдат.

Денят, в който те най-сетне се появиха, бе топъл и задушен, с горещ влажен вятър, духащ от запад. Цяла сутрин нагоре-надолу из плажа неспокойно маршируваха взводове, фаланги и полкове раци, сякаш се подготвяха да отблъснат противника. Това винаги бе знак.

Към обед той бе последван от втори: от надигащия се прибой се преметна като тлъст пудинг разкъсваща жаба, цялата корем и уста, със зъби като трион. Заклатушка се и на метри от водата приклекна в пясъка, като пухтеше, трепереше и примигваше с огромните си зъркели. След секунди се появи втора жаба, която загледа злобно своята посестрима. Последва шествие на дългокраки омари — около дузина ярки пурпурно-сини създания с издути оранжеви бутове излязоха от водата и с непреклонна решителност и светкавична бързина се окопаха в тинята. След тях се нарои всякаква живинка: рачета, змиорки, дори някакви риби, които се мятаха върху пясъка безпомощно и ставаха плячка на големите брегови раци.

Лийманите си кимаха с нарастваща възбуда. Само едно би могло да накара създанията от крайбрежните плитчини да ги напуснат и да се озоват толкова навътре в сушата — мускусната миризма на задаващите се в далечината морски дракони.

— Вижте — подхвърли на лийманите най-старият мъжкар.

От юг се показа авангардът — две-три дузини огромни зверове с широко разперени черни люспести криле и дълги шии, наподобяващи с извивката си масивни лъкове. Те поеха към гъсталаците от планктон и започна голямото лапане: с мощни удари на крилете зраконите създаваха във водата същинска вихрушка и гълтаха водорасли, омари, разкъсващи жаби — всичко, което им падне. Тези гиганти бяха мъжкари. Зад тях плуваха няколко женски, които се обръщаха от една на друга страна като бременни крави, за да покажат издутите си хълбоци. Сподиряше ги самият крал на стадото — дракон, толкова грамаден, че мязаше на преобърнат корпус на гигантски галеон, и това бе само половината от туловището му, защото гигантската задница и опашка се клатушкаха под повърхността.

— Долу за почест — промълви старейшината и рухна на колене.

Със седемте дълги костеливи пръста на протегнатата си лява ръка неколкократно стори знака на морския дракон. сетне се наведе и отърка буза о студения мокър пясък. Вдигна глава и погледна към краля на драконите, вече наближил на по-малко от двеста метра разстояние, и се помъчи само със силата на волята си да насочи гиганта към брега.

— Ела при нас… ела… ела… Сега е времето. Чакахме толкова дълго. Ела… спаси ни… води ни…

Ела!