Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (23)

8

Въпреки че легна с намерението да си отдъхне минута-две преди да сготви вечерята, Елсином тутакси потъна в дълбок сън, който я пренесе в облачно царство с жълти сенки и гумени розови хълмове. Въпреки че не беше очаквала да получи послание по време на една случайна дрямка преди вечеря, по лекия натиск върху дверите на душата си разбра, че това е знак за присъствието на Господарката.

Напоследък Елсином бе уморена постоянно. Откакто вестта за кризата в западен Зимроел бе достигнала в Лабиринта, тя се претрепваше от работа както никога досега. Сега заведението бе пълно по цял ден с изнервени чиновници от понтификата, които си разменяха последните новини на чаша прекрасно дюлорнско или мулдемарско — когато се тревожеха прекомерно, винаги искаха само най-доброто. И така, Елсином сновеше напред-назад, а запасите й от вино се изчерпваха и се налагаше да се снабдява допълнително от търговците. В началото товабе донякъде вълнуващо: чувстваше се почти-що участник в критичните за историята събития. А сега бе вече просто изтощително.

Последната й мисъл преди да заспи беше за Хисун — принц Хисун, както все още не бе свикнала да го въдприема. Не бе чувала нищо за него от месеци след онова смайващо писмо, в което я уведомяваше, че са го викнали в най-високия кръг на Замъка. После бе започнал да й се струва също толкова нереален, колкото един издокаран чужденец, който прекарва дните си сред властелините на света. Изведнъж зърна Хисун как седи на голяма, полирана като огледало маса сред по-възрастни мъже, чиито лица не виждаше ясно, но долавяше излъчващото се величие и авторитет. Тази сцена изчезна, появиха сежълтите сенки и розовите хълмове и в съзнанието на Елсином влезе Господарката.

Това послание бе най-кратко. Елсином беше на Острова — разбра го по белите скали и стръмно издигащите се тераси, макар никога да не бе ходила там, никога да не беше напускала Лабиринта — е като насън се носеше през безупречна и въздушна градина, която неусетно помръкна и буреняса. До нея беше Господарката — чернокоса жена в бели, но плачевни, износени одежди, — но това не беше онаси блага утешителка от по-раншните послания на Елсином. Сега беше се прегърбила от грижи, с хлътнали и сведени очи, с несигурни движения. „Дай ми твоята сила“, тихо промълви Господарката. И Елсином си помисли, че нещо не е наред, защото тя идва за да предложи, а не за да иска сила. Но не се поколеба. Жизнена и висока, обвита с блещукащ ореол, Елсином привлече към себе си и силно прегърна Господарката, която отрони дълбока въздишка и сякаш се поотърси от мъката си. После се разделиха и Господарката, сега сияеща като Елсином, й изпрати въздушна целувка, и изчезна.

И това бе всичко. Изведнъж стресната, Елсином се събуди и видя познатите ужасни стени на дома си в Гуаделум Корт. Несъмнено все още носеше отблясъка на посланието в душата си, но това само я беше объркало, наместо като другите, от миналите години, да я остави с усещане за нова цел, за смяна на посоката. Недоумяваше каква ли е целта на това послание, но реши, че може би след ден-два и това ще се изясни.

И в този миг чу шум от стаята на дъщерите си.

— Айлимур! Мараун!

Отговор не последва. Елсином надникна и ги видя надвесени над някакъв малък предмет, който Мараун побърза да скрие.

— Какво беше това?

— Нищо, майко. Дреболия.

— Що за дреболия?

— Дрънкулка. Нещо такова.

Нещо в тона събуди подозрение у Елсином.

— Дай да я видя.

— Ама това наистина не е нищо.

— Дай да видя.

Мараун хвърли светкавичен поглед към по-голямата си сестра. Айлимур, объркана и смутена, само сви рамене.

— Това е лично, майко. Няма ли право на това едно момиче?

Елсином протегна ръка. Мараун с въздишка неохотно й подаде малък зъб от морски дракон, фино гравиран с някакви странни ъгловати символи. Все още обвита от странната аура на посланието, Елсином сметна за зловещ и заплашителен малкия амулет.

— Откъде го имаш?

— Всички ги имат, майко.

— Откъде, питам.

— От Ванимун. Всъщност от сестра му Шулаир, но тя го е получила от него. Би ли ми го върнала, моля?

— Знаеш ли какво означава това нещо?

— Какво означава ли?

— Така се изразих. Та какво означава?

— Нищо — каза Мараун и сви рамене. — Просто една дрънкулка, която смятам да нося на врата си.

— И очакваш да ти повярвам?

Мараун не отговори. Но се обади Айлимур.

— Майко, аз… — запъна се тя.

— Продължавай.

— Това е само мода, която ще отмине. Всички ги носят. Плъзнала е някаква щура нова лийманска идея, че морските дракони били богове, които ще завладеят света, а случващите се непоследък неприятности са знак, че това ще стане. Разправят, че който носи драконов зъб, ще бъде спасен когато драконите излязат на сушата.

— Няма нищо ново — студено каза Елсином. — Тази безсмислица е на стотици години, но винаги се разпространява скрито, шепнешком, защото е налудничава, опасна и нездрава. Морските дракони са само едни големи риби. Единственият, който бди над нас, е Божествения, който ни брани чрез коронала, понтифекса и Господарката. Разбирате ли? Разбирате ли?

С рязко движение счупи заострения зъб и хвърли двете парчета на Мараун, като получи взамяна поглед, пълен с невиждан гняв. Побърза да се извърне. Ръцете й трепереха, втресе я. И ако покоят на Господарката изобщо я беше осенил чрез посланието — а сега то изглеждаше като изпратено преди седмици, — от него вече нямаше и следа.