Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (49)

6

— Заловихме един променящ се, милорд — каза Алзимир. — Твърди, че носи спешно съобщение за теб и само за теб.

Хисун се намръщи.

— Шпионин, не мислиш ли?

— Много вероятно, милорд.

— Или дори убиец.

— И това не е изключено, разбира се. Но е малковероятно. Вярно, той е променящ се, милорд, сиреч съмнителен. Но по време на разпита ми се видя искрен. Като че ли.

— Променящи се и искреност! — каза Хисун със смях. — Не внедриха ли шпионин в антуража на лорд Валънтайн?

— Чувал съм за това. Какво да го правя тогава?

— Да ми го доведеш.

— Ами ако се кани да спретне някакъв метаморфоски трик?

— Ше си отваряме очите на четири, Алзамир. Но ми го доведи.

Подобно гостоприемство криеше рискове, но това, че някой е пратеник на противника не е повод да го изгониш или да му видиш сметката само защото го подозираш в предателство. Пък и след седмиците уморително скитане из подгизналата джунгла си беше развлечение най-после да видиш променящ се, защото досега не бяха срещнали из тези пущинаци нито един.

Бивакуваха точно до горичката от гигантски дуики някъде по източната граница на Пиурифейн, близо до река Стейче. Дуиките наистина бяха внушителни, колосални, живописни, но ботаническите чудеса бяха слаба компенсация за кошмара на този безкраен поход из влажните метаморфски гори. Валеше непрестанно, всичко мухлясваше и гниеше, включително и мозъкът. И въпреки всички усилия, досега не бяха видели никакви градове, никакви руини, никакви следи и въобще никакви метаморфи. Сякаш търсеха митични същества в необитаема джунгла.

Хисун знаеше, че и Дивис бере същите ядове в другия край на Пиуридейн. Метаморфите вероятно бягаха от място на място или се преобразяваха в дървета и храстчета и мълчаливо стояха наоколо, като сподавяха смеха си, когато войските на коронала ги подминаваха. Хисун си помисли, че гигантските дуики можеше да са и разузнавачи на метаморфите. И реши да си поговори с шпионина, пратеника, убиеца или който и да е. Можеше да научи нещо или в най-лошия случай поне да се повесели.

Алзимир се върна много скоро с пленника, взет под строга охрана.

Също като малцината видени преди пиуриварци и този бе странен, смущаващ тип — кльощав до чупливост дългуч, гол, но с надбедрена превръзка от кожа. Гостенинът бе бледозелен, с уста като цепка, подутина наместо нос и дръпнати очи, почти скрити от големи клепки. Изглеждаше неспокоен и почти безобиден. При все това Хисун съжали, че няма до себе си някой ясновидец като Делиамбър или Тизана, или самия Валънтайн. В главата на този метаморф можеше да се крие някой пъклен замисъл.

— Кой си ти? — попита Хисун.

— Аарисиим. Служа при Краля, Който Е, когото познавате като Фараатаа.

— Той ли те изпрати при мен?

— Не, лорд Хисун. Той не знае, че съм тук. — Метаморфът внезапно потрепера, завибрира със странни конвулсии и за миг тялото му сякаш се деформира и разми. Стражите на коронала тутакси се изпречиха помежду им, за да предотвратят евентуално нападение. Но след миг Аарисиим се овладя и възстанови формата си.

— Дойдох, за да предам Фараатаа — тихо каза той.

— Нима ще ни заведеш в скривалището му? — изумено попита Хисун.

— Да.

Прекалено бе хубаво, за да е вярно. Хисун се огледа за застаналите в кръг Алзимир, Стимион и останалите си съветници, които явно изпитваха сщото. Изглеждаха скептични, бдителни, враждебни, предпазливи.

— Защо ще го направиш? — попита той.

— Той извърши нещо незаконно.

— Чак сега ли ти хрумна, след като този бунт е започнал…

— Незаконно според нашите, а не според вашите вярвания, милорд.

— И какво е направил?

— Плени Данипиур и иска да я убие. Не иска да чуе никакви съвети. Залови я. За мой срам, аз бях един от тези, които го съпровождаха. Смятах, че само ще я плени, за да осуети съюзяването й с вас, непроменливите. Така ни каза — нямало да я убива, докато не разбере, че войната е напълно изгубена.

— И сега ли смята така?

— Не. Според него войната е далече от завършека си. Смята да продължи със същите средства — нови зверове и болести, като се изживява почти като победител.

— Тогава защо ще убива Данипуир?

— За да си осигури победата.

— Безумие!

— И аз мисля така, милорд. — Очите на Аарисиим бяха широко отворени и в тях гореше странен, суров плам. — Разбира се, той я смята за опасен съперник, който е склонен към мир, а не към война. Отстрани ли я, само той ще властва. Но има и още нещо. Смята да я пожертва на олтаря — с нейната кръв да измоли постоянната подкрепа на водните крале. Построи храм като онзи в стария Велализиер и възнамерява лично той да принесе Данипиур в жертва.

— И кога трябва да стане това?

— Тази нощ, милорд. В часа на хайгуса.

— Тази нощ?

— Да, милорд.

— И на колко дни път оттук е Нови Велализиер?

— На четири, може би три, ако побързаме!

— Но с Данипиур е свършено! — гневно изкрещя Хисун.

— Ако не я принесе в жертва тази нощ…

— Ти каза, че така ще направи.

— Да, луните тази нощ са подходящи, звездите — също, но ако загуби решителността си, ако в последния момент размисли…

— А често ли се случва Фараатаа да загуби решителността си? — попита Хисун.

— Никога, милорд.

— Тогава няма шанс да стигнем навреме.

— Така е, милорд — каза Аарисиим мрачно.

Хисун се загледа мрачно навън, към дуиковата горичко. Данипиур мъртва. Това не оставяше никаква надежда да се постигне споразумение с променящите се. Само тя би могла да смекчи беса на бунтовниците и да се съгласи на някакъв компромис. Без нея войната не ще има край.

Той се обърна към Алзимир.

— Къде е днес понтифексът?

— Със сигурност някъде в долината.

— Можем ли да му изпратим вест?

— Каналите са твърде несигурни, милорд.

— Знам. Погрижи се до два часа да получи известието. Използвай магьосници. Използвай вярващи. Изпрати вест на Господарката и нека тя опита чрез сънищата. На всяка цена се свържи, разбираш ли? Той трябва да знае, че тази нощ Фараатаа ще убие Данипуир. Направи чудо, но му предай това. И му предай, че само в него е надеждата да я спаси.