Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (30)

4

По пътя на запад към Стейче пейзажът се променяше с часове. Еднообразието на Гихорна отстъпваше пред тайнствената пищност на пиурифейнския дъждовен лес. Отвъд гарата се ширна обрулен морски бряг с дюни и пясъчни наноси тук-таме с рошави туфи от нащърбени като трион треволяци и дребни недорасли дървета с жълти повехнали листа. Песъкливата почва ставаше все по-тъмна, а растителността — все по-пищна. Острият на море бе изместен от сладникавия, мускатов аромат на джунгла. Но Валънтайн знаеше, че са само подстъпите към истинската джунгла, която се простираше напред, отвъд Стейче — едно царство на мистерии и тайнственост, наситена зеленина, забулени с воал от влага хълмове и планини: царството на променящите се.

Стигнаха при реката малко преди здрач. Първо короналският флотер, след минути — другите два. Валънтайн побърза да слезе и пое към брега на Стейче.

Добре помнеше тази река от годините си на изгнание, когато заедно с трупатажонгльори се спасяваше от гнева на метаморфите на Илиривойн. Застанал до бързите й води, той се сети за онова бурно пътуване през разкиснатия от дъжд Пиурифейн. И за онова злополучно пътуване със сала между каманаците, водовъртежите и бързеите на побеснялата река към Ни-моя…

Но тук нямаше и помен от бързеи, реката беше широка, спокойна, наглед проходима.

— Нима това е Стейче? — попита Карабела. — Все едно е някоя друга река.

Валънтайн кимна.

— Бурна е на север. А в тази си част е по-миролюбива.

— Но едва ли е кротка. Ще я преминем ли?

— Трябва — отвърна Валънтайн, взрян в мержелеещия се в далнината Пиурифейн.

Тъмата вече настъпваше и сгъстяващият се мрак на страната на метаморфите изглеждаше непроницаем, неизмерим, херметичен. Валънтайн усети как настроението му се разваля. Не беше ли лудост тази експедиция в джунглата? Как да я окачестви? Нелепа, наивна, обречена? Може би. Вероятно подигравките и срамът ще са единствените последици от тази гламава, безразсъдна прошка. И тогава май ще е най-добре да се откаже от короната, която и без това никога не бе желал истински, в полза на някой по-брутален и решителен мъж.

Може би. Може би.

Забеляза как близо до отсрещния бряг се появи странно и мудно създание — пръчковидното същество с бледосиня кожа и единствено огромно тъмно око, цвъкнато върху сплесканата луковидна чутурка се зататрузи по плиткото. Докато Валънтайн гледаше, смаян от грозотата и неповратливостта на киликанзерчето, което изведнъж заби брада в калта и започна да се върти, сякаш искаше да издълбае дупка.

Приближи се Слийт, но Валънтайн, изцяло погълнат от гледката, не му обърна веднага внимание. Но когато го погледна, забеляза, че Слийт е умислен, дори смутен.

— вярно ли е, че ще лагеруваме тук, милорд? — попита той. — И чак на сутринта ще пробваме дали може да прекосим реката с флотерите?

— Да, Слийт.

— Бих ви предложил да пробваме още тази вечер, ако е възможно.

Валънтайн се навъси.

— Май планувахме да пробваме с флотерите утре сутринта, като първо изчакаме и останалите от групата и чак след това да преминем в Пиурифейн. Не беше ли така?

— Да, милорд, но…

Валънтайн го прекъсна

— Значи бивакът трябва да е готов преди мръкнало, нали, Слийт? — Короналът реши, че този въпрос е приключен и пак се извърна към реката. — Виждаш ли онова грозобойниче отсреща?

— Громуорка ли имаш предвид?

— да. Защо е забил муцуна в калта?

— бих казал, че си копае скривалещи. За да се скрие от бурята. Защото усеща, че…

— Буря ли? — попита Валънтайн.

— Да, милорд. Това се опитвах да ви кажа. Погледнете небето!

— Потъмняло е, защото настъпва нощта.

— Исках да кажа, погледнете към изток.

Валънтайн се давъртя и погледна към Гихорна, където се предполагаше небето да е посивяло, дори почерняло по това време на деня. Но вместо това на изток се ширеше някак противоестествен залез: розовият с примеси на жълто и бледозелено небосклон бе набразден от странен постелен блясък. Небето сякаш вибрираше от силата на багрите. В света цареше неимоверно умиротворение. Долавяше се само стремителният бяг на водите и никакъв друг звук — нито вечерните песни на птиците, нито особените крясъци на малките алени жабки, живеещи тук с хиляди. И въздухът беше сух до възпламеняване.

— Пясъчна буря, милорд — каза тихо Слийт.

— Сигурен ли си?

— Да. Най-вероятно е вече да бушува на морския бряг. През целия ден вятърът вееше от изток. Сух вятър от океана, ваша светлост, какво ще кажете?

— Мразя сухите ветрове — измърмори Карабела. — От онзи, на който ловците на дракони викат „посланието“, ме хващат нерви.

— Знаете ли нещо за тези бури, милорд? — попита Слийт.

Валънтайн кимна притеснено. Един коронал е винаги добре запознат с географията. Пясъчните бури в Гихорна са редки, но широко известни със свирепите си ветрове, остъргващи дюните като ножове и носещи тонове пясък към вътрешността. Това се случва веднъж на две-три поколения, но се помни дълго.

— Какво ще стане с нашите хора в Гихорна? — попита Валънтайн.

— Няма да им се размине — каза Слийт. — Може би вече ги брули. Бурите в Гихорна са бързи. Чуйте, чуйте, милорд!

Надигаше се вятър.

Валънтайн чу все още далечния нисък съскащ звук, който наруши пълната тишина. Предвестие за пробуждащия се бяс на раздразнен колос, грозящ да се превърне в страховит, оглушителен тътен.

— А с нас какво ще стане? — попита Карабела. Ще стигне ли чак дотук, Слийт?

— Громуоркът е на това мнение, миледи. И смята да се скрие вдън земя. — Той се обърна към Валънтайн: — Мога ли да ви дам един съвет, милорд?

— Щом искаш.

— Трябва да преминем реката сега, защото не се знае дали след бурята флотерите ще са читави.

— Но половината от хората ни са още в Гихорна!

— Ако са още живи — да.

— делиамбър… Тизана… Шанамир…

— Знам, милорд. Но сега не можем да направим нищо за тях. Ако изобщо ще продължаваме тази експедиция, трябва сега да преминем реката, за да се скрием в джунглата. И там да изчакаме останалите, ако изобщо успеят. Но останем ли тук, нищо чудно да бъдем приковани тук завинаги — няма да можем нито да се върнем назад, нито да продължим.

Валънтайн прецени перспективата като мрачна, но твърде правдоподобна. Въпреки това се колебаеше дали да потеглят за Пиурифейн — затрашен бе животът на толкова много близки хора… Насмалко не заповяда на флотерите да се върнат на изток за останалите от свитата, но тутакси осъзна, че това е безразсъдство. Само би изложил на опасност и други хора. Стоеше умълчан и унило се взираше на изток в това царство на мрака, което сега беше странно осветено от страховития пламтеж на развилнялата се вихрушка.

Вятърът се усилваше. И Валънтайн разбра, че ураганът не само ще ги връхлети, но може би ще нахлуе и дълбоко в джунглите на Пиурифейн, преди да миряса… Изведнъж сви очи и се вгледа по-внимателно.

— Виждате ли тези светлини? Това не са ли флотери?

— О, Господарке! — измърмори дрезгаво Слийт.

— Нима това са нашите? — попита Карабела. — Мислите ли, че са избегнали бурята?

— Само един флотер е, милорд — тихо каза Слийт. — И според мен не е от нашите. Валънтайн също бе стигнал до това заключение. Кралските флотери бяха огромни коли, а към тях се задаваше мъниче за най-много четири пътника. Спря на десетина метра от коронала и моментално бе наобиколено от гвардейци с енергомети в ръце. Двамината мъже, които слязоха от него, залитаха от умора.

Валънтайн се втрещи.

— Тунигорн? Елидат?

Това беше сън, илюзия. Тунигорн трябваше сега да е в Пилиплок, а Елидат — да управлява в замъка Връхни на хиляди километри оттук. Вероятността да го види тук беше същата, като да се срещне наяве със своята майка — Господарката.

При все това единият от новодошлите несъмнено бе Тунигорн, а другият — Елидат. Освен… освен…

Вятърът още се усили и на Валънтайн му се стори, че от земята вече се надигат остри пясъчни езичета.

— Вие двамата истински ли сте? — попита той. — Или само изкусни имитации на променящите се?

— Повече от истински сме, Валънтайн! — извика Елидат и протегна ръце към коронала.

— В името на Божествения, това е вярно — каза Тунигорн. — Не сме фалшиви и пътувахме денонощно за да ви настигнем, милорд.

— Да — каза Валънтайн, — май сте истински.

Пристъпи към Елидат, но телохранителите колебливо се изпречика на пътя му. Валънтайн сърдито ги отпрати и прегърна Елидат. Сетне го пусна и се дръпна крачка назад, за да огледа най-стария си и най-добър приятел. Не бяха се виждали повече от година, но Елидат изглеждаше състарен с десет, толкова беше изтощен и съсипан. Дали това се дължеше на бремето на регентството, или на изнурителното пътуване? Някога го бе възприемал като брат, защото бяха връстници и сродни души. А сега Елидат изведнъж се беше превърнал в грохнал старец.

— Милорд, бурята… — започна Слийт.

— Почакай — спря го Валънтайн с рязък жест. — Трябва да науча доста неща. Как е възможно да си тук, Елидат?

— Дойдох да ви моля да не отивате към своята гибел, милорд.

— Защо смяташ, че съм се упътил към гибелта?

— Чух слухове за преговори с метаморфите.

— Взех това решение наскоро, а ти си напуснал Замъка седмици, месеци дори преди то да ми хрумне. — Така ли ми служиш, Елидат? Зарязваш поста си, за да пропътуваш самоволно половината свят и да се бъркаш в моята политика.

— Мястото ми е тук, Валънтайн.

Валънтайн се намръщи.

— От обич към теб те приветствам и прегръщам. Но бих предпочел да не си тук.

— Аз също — отвърна Елидат.

— Милорд — каза настойчиво Слийт. — Бурята ни връхлита! Моля ви…

— Да, бурята — каза Тунигорн. — Пясъчната гихорнска буря не е шега. Гонеше ни по петите и най-късно до половин час ще ни стигне, милорд!

Валънтайн усети стягане в гърдите. Бурята, бурята! Наистина положението беше сериозно, но той искаше да узнае толкова много неща…

— Сигурно сте видели и останалите. Лизамон, Делиамбър и Тизана в безопасност ли са?

— Вземат предпазни мерки. И ние трябва да сторим същото. Най-добре ще е да се укрием във вътрешността на джунглата, преди да започне най-лошото…

— И аз това предлагах — вметна Слийт.

— Чудесно — каза Валънтайн. Нареди на Слийт да се заеме с подготовката на флотерите за преминаване на реката и попита Елидат: — Кой управлява вместо теб в Замъка?

— Регентски съвет. Спрях се на Стазилейн, Дивис и Хисун.

— Хисун?

Лицето на Елидат пламна.

— Смятах, че искаш той бързо да расте в йерархията.

— Да, така е. Добре си направил, Елидат. Но подозирам, че някои хора не са били във възторг.

— Вярно е. Принц Манганот, херцогът на Халанкс и…

— Няма значение. Знам кои са — каза Валънтайн. — След време ще променят мнението си.

— И аз мисля така. Момчето е изумително. Наблюдателно, умно, с чувство за собствено достойнство. Умее да се учи от грешките си. Напомня ми донякъде теб на неговите години.

Валънтайн поклати глава.

— Не, Елидат. Той е съвсем различен и май точно това ценя най-много. — Усмихна се и допълни: — Разбираш какви са намеренията ми за него, нали?

— Мисля, че да.

— Това смущава ли те?

— Не, и ти го знаеш — отговори спокойно Елидат.

— Да. Знам — каза Валънтайн и побърза да се извърне, за да скрие блесналата в очите влага.

Вятърът, който носеше пясък, със зловещ вой връхлетя върху горичката точно на изток и като с невидими ножове и разряза на парцали широките листа на дърветата с тънки стъбла. Валънтайн усети как рой песъчинки го жилна по лицето, извърна се и се закри с наметката си. Другите сториха същото. На брега на реката край флотерите кипеше трескава дейност.

— Имам за теб твърде странна новина, Валънтайн — каза Тунигорн.

— А именно?

— Надзорникът, който пътуваше с нас от Алайзор…

— Уай-Юлисаан? Случило ли му се е нещо?

— Шпионин е на променящите се, милорд.

— Какво? — възкликна Валънтайн.

— Делиамбър го издебнал през нощта как беседва мислено с някого. И когато твоят скандар и амазонката го спипали, Уай-Юлисаан започнал да променя формата си като демон в клопка.

— Невероятно! — изфуча Валънтайн. — През всичките тези седмици да влачим с нас шпионин и да го посвещаваме в какво ли не! Как са постъпили с него?

— Канеха се тази вечер да ти го доведат за разпит — каза Тунигорн. — Но заради бурята Делиамбър реши, че е по-разумно да изчакат.

— Милорд! — извика от брега Слийт. — Готови сме да прекосим реката!

— Има и други новини — каза Тунигорн.

— Да тръгваме. Ще ми ги кажеш пътьом.

Забързаха към флотерите, подгонени от безмилостния вятър, под чийто напор се превиваха дърветата. Карабела се спъна и насмалко не падна, но Валънтайн я хвана и здраво я обви с ръка. Толкова беше крехка и слаба, че всеки порив можеше да я отнесе.

— На тръгване от Пилиплок разбрах, че в Кинтор някой си Семпетурн, пътуващ проповедник, се самопровъзгласил за коронал и някои хора го акламирали.

— Нима? — попита едва чуто Валънтайн, за когото новината явно бе дошла като гръм от ясно небе.

— Това не е всичко. В Дюлорн се появил някакъв гхайрог на име Ристимаар, имало лъжекоронал и в Ни-моя, а може би във Велатис или Нарабал.

— Става така, както си мислех — с гробовен тон каза Валънтайн. — Божественият наистина се е обърнал срещу нас. Общността е разклатена. Самото небе се е разкъсало и ще се стовари върху ни.

— Качвайте се, милорд! — извика Слийт.

— Твърде късно — измърмори Валънтайн. — За нас вече няма да има прошка.

Докато се настаняваха във флотерите, бурята връхлетя с целия си бяс. Първо за миг настана странна тишина, сякаш самият въздух се беше подплашил и бе отстъпил мястото си на вакуум, в който не вирее никакъв звук. Сетне се чу глухо гъргорене и връхлетя с вой и ръмжене бурята.

Но Валънтайн вече беше във флотера с Карабела и Елидат. Возилото тромаво се измъкна от дюната и когато стигна до реката, пое по нейната повърхност.

Сред мрака на небето се търкаляше странно валмо от лилаво-зелена светлина, сякаш изтъкано от два запалени слоя въздух. Черните води на реката тревожно набъбваха и се нагъваха от внезапните катастрофални промени в налягането, а бесните ураганни пръски издълбаваха кратерчета като следи от шарка върху повърхността. Флотерът подскачаше като обезумял. Карабела имаше чувството, че се задушава, на Валънтайн му се виеше свят. Каскадите от пясък гравираха прелестни рисунки върху прозорците, но скоро ги матираха. Всичко извън флотера стана невидимо и се чуваше само бумтенето на вятъра и барабаненето на пясъка върху корпуса.

Странно замайващо успокоение обзе Валънтайн, който по мятанията на флотера прецени, че има вероятност возилото всеки миг да се преобърне.

— Тази река е прокълната — каза Карабела.

Валънтайн си помисли, че тя има право. Изглежда реката е омагьосана с черна магия или самата Стейче е някакъв злобен отмъстителен дух, който ще ги издави до един. Но беше странно спокоен.

Реката, която веднъж почти го беше получила, но в последния миг се бе смилила, явно е очаквала своя втори шанс. И сега го беше получила.

Няма значение. В крайна сметка нищо няма значение. живот, смърт, мир, война, радост, скръб — всички тези думи нямат значение, те са просто звуци, празни черупки. Поискали бяха от него да служи — и той бе служил. Правеше всичко възможно. Не клинчеше, не предаваше ничие доверие, не нарушаваше обети. И сега ще се върне при Извора, защото ветровете бяха подлудили реката и тя щеше да ги погълне. но и това нямаше значение. Нямаше.

— Валънтайн!

Лице на педя от неговото. Очи, впити в неговите. Нечий глас произнасяше име, което му се струваше познато.

— Валънтайн! Валънтайн!

Нечия ръка го сграбчи над лакътя. Разтърси го.

Чие лице? чий глас? Чия ръка?

— Изглежда е в транс, Елидат.

Друг глас. По-слаб, по-ясен. Карабела? Да, Карабела. Коя беше Карабела?

— Тук недостига въздух. Пясъкът запуши вентилаторите. Ако не се издавим, ще се задушим!

— Можем ли да излезем?

— През аварийния изход. Трябва да го измъкнем оттук. Валънтайн! Валънтайн!

— Кой е?

— Елидат. Какво ти е, валънтайн?

— Нищо. Нищо ми няма.

— Изглеждаш полузаспал. Стани, Валънтайн! Стани! Флотерът ще потъне.

— А?

— Моля те, послушай го, Валънтайн — произнесе другият глас, тихият глас на Карабела. — Ще се спасим само ако излезем оттук и доплуваме до брега. Единият флотер потъна, другият не се вижда и… О, моля те, стани Валънтайн! Дай ми ръка и да излизаме…

Да, само да не спира. Валънтайн усети слаб полъх и шумолене на пясък. Да, трябва да стъпи тук, после там… Стъпка… стъпка… да се задържи… Трябва да дръпне…

Той се изкатери като автомат, като все още смътно проумяваше какво точно става, докато най-после се показа от аварийния отвор.

Внезапен порив от свеж въздух — горещ, сух, наситен с пясък буквално го зашлеви. Той отвори уста, вдиша пясък, задави се, плю. Но се събуди. И се вгледа в раздраната от бурята нощ.

Мракът беше плътен. Странното светещо кълбо се беше смалило, но пясъчната вакханалия беше в разгара си, заслепяваше очите, криеше от погледа бреговете. Флотерът се беше килнал на една страна сред бесния хаос на реката, а от останалите машини нямаше и следа. На Валънтайн му се стори, че вижда над водата да се показват главите на двама души, но това не беше сигурно.

— Скачай, Валънтайн! — произнесе гласът на Елидат.

— Почакай — извика той. — Огледа се и видя зад себе си бледата и уплашена, почти зашеметена Карабела. Пресегна се към нея и я издърпа при себе си на ръба. Двамата се хванаха за ръце и скочиха долу.

Водата беше като гумена. След миг Валънтайн усети, че се откъсва от Карабела и потъва все по-дълбоко. С мъка успя да си проправи път към повърхността и повика по име Карабела, Елидат, Слийт, но всуе. А пясъкът се сипеше като уморителен дъжд и сгъстяваше реката до дяволска мътилка.

Валънтайн си помисли, че ако продължава така, би могъл да стигне и пеш до отвъдния бряг.

Различи вляво да се мержелее грамадата на флотера, който хлътваше все по-навътре, макар и бавно поради странната, подобна на пудинг консистенция на реката. И все пак той неизбежно щеше да потъне и да предизвика около себе си гибелен водовъртеж. Валънтайн яростно заплува настрани, като непрекъснато се оглеждаше за спътниците си.

Флотерът потъна и надигналата се голяма вълна перна Валънтайн и го потопи, но той успя да изплува и пак беше завлечен надолу от нова вълна и последвалия водовъртеж. Дробовете му горяха — пълни с вода? Пълни с пясък? Завладялата го на борда на потъващия флотер безмерна апатия беше изчезнала. Той риташе, въртеше се, бореше се да се задържи на повърхността. Сблъска се с някого в тъмата, хвана се за него, изпусна го, отново потъна. Този път имаше чувството, че никога вече няма да изплува. Но усети как нечии силни ръце го грабнаха и задърпаха, и се отпусна защото разбра, че е грешка така неистово да се съпротивлява на реката. Спасителят му го пусна и се изгуби в нощта, но сега Валънтайн видя, че е близо до единия от бреговете, и замаяно, уморено се изтласка напред, докато усети под нозете си дъно. Бавно, сякаш стъпваше сред сироп, той се добра до брега и падна по очи в калта. Идеше му да се зарови като громуорка в мократа земя и да изчака бурята да отмине.

След малко седна и се огледа. Имаше несъмнени признаци, че бурята утихва. Видя на десетки метри от брега да лежи единият флотер, а от останалите нямаше и следа. Зърна наоколо да се търкалят неколцина души — не беше ясно дали са живи или мъртви. От далечината долитаха слаби и неясни гласове. Валънтайн не знаеше дали е в Пиурифейн или Гихорна, макар да подозираше, че е в Пиурифейн, защото имаше чувството, че зад него се издига непроницаема стена от буйна растителност.

Той се изправи.

— Ваша светлост! Ваша светлост!

— Слийт? Насам!

От мрака изникна дребната фигура Слийт. С него беше Карабела, малко зад нея — Тунигорн. Валънтайн ги прегърна един по един. Карабела трепереше неудържимо, макар нощта да беше топла и влажна, след като се беше укротил вятърът. Привлече я към себе си и се опита да почисти полепналия по дрехите й като кора мокър пясък.

— Два от флотерите са изгубени, а според мин и повечето от пътниците, милорд — каза Слийт.

Валънтайн мрачно кимна.

— Уви, май си прав. Но не са загинали всички!

— Да. Докато идвах насам, чух гласове. Хората ни са пръснати по двата бряга. Но се подгответе за загуби, милорд. Видяхме на брега няколко трупа и е твърде вероятно да има и други надолу по течението. На сутринта ще научим повече.

— Наистина — каза Валънтайн. Седна с кръстосани крака и дълго мълча, като прокарваше безцелно ръка по пясъка, покрил земята досущ като дълбок две-три педи странен сняг. Най-сетне погледна Слийт и Тунигорн и попита:

— Има ли новини за Елидат?

— Никакви, милорд — тихо каза Слийт.

— Никакви? Сигурно ли е?

— Той беше около нас двамата преди да потъне флотерът ни — каза Карабела.

— Да, спомням си. А после?

— Нищо не се знае — каза Тунигорн.

Валънтайн му хвърли въпросителен поглед

— Да не сте намерили тялото му и да си мълчите?

— В името на Господарката, Валънтайн, ти знаеш също толкова, колкото и аз — каза Тунигорн.

— Да, да, вярвам ти. Но ме е страх ме е за него. Той означава много за мен, Тунигорн.

— Смяташ ли, че трябва да ми го казваш?

— Валънтайн тъжно се усмихна.

— Прощавай, стари приятелю. боя се, че тази нощ ми е поразмътила ума. — Карабела сложи длан върху ръката му. А той тихо допълни: — Прости ми, Тунигорн. И ти, Слийт, и ти, Карабела.

— Но за какво? — смаяно попита Карабела. — За какво?

— Няма значение, скъпа — отвърна той и поклати глава.

— Нима обвиняваш себе си за случилото се тази нощ?

— Обвинявавам се за много неща, от които случилото се сега е само малък дял, макар за мен да е същинска катастрофа. Светът ми беше даден да го управлявам, а аз го докарах до разруха.

— Не, Валънтайн! — извика Карабела.

— Прекалено сте суров към себе си, милорд! — възкликна Слийт.

— Така ли? — със смях попита той. — Половината Зимроел гладува, роят се лъжекоронали, метаморфите напират да си уредят твърде закъснелите сметки, ние киснем до Пиурифейн с пясък в гушите и половината ни хора са издавени и… и… Гласът му започна да се пропуква. С усилие го овладя и добави: — Нощта бе чудовищна, капнал съм, тревожа се за Елидат. Но като говоря така едва ли ще го намеря, нали? Май ще е най-разумно да си отдъхнем и на сутринта да започнем да оправяме всичко, което е поправимо. Прав ли съм?

— Да — каза Карабела. — Звучи разумно, Валънтайн.

Прекараха една дълга безсънна нощ налягали един до друг на пясъка. А когато зората плахо се промъкна откъм Гихорна, Валънтайн видя на тази ранна сива светлина потресаваща картина: обезлистени дървета, пластове пясък наместо плодородна почва. На отсрещния бряг стоеше флотерът на Тунигорн и Елидат с охлузена и надупчена, неузнаваема метална обвивка. Единственият останал от кервана на Валънтайн флотер лежеше на една страна като изхвърлен от вълните морски дракон.

Четири-пет оцелели седяха на брега отсреща. Още половин дузина, главно скандари от короналската гвардия бяха на лагер по-надолу на същия бряг, на който бе и Валънтайн. Неколцина вървяха покрай реката, като явно търсеха тела и ги оставяха при останалите, оставени до обърнатия флотер. Валънтайн все още таеше надежда, че старият му приятел е жив. Изпита пълна опустошеност, когато скоро след разсъмване един скандар донесе Елидат мъртъв.

— Къде го намери? — попита Валънтайн.

— На близо километър оттук, милорд.

— Остави го при останалите и се погрижи да изкопаеш траповете. Ще погребем всички на височинката, която гледа към Стейче.

— Да, милорд.

Валънтайн се взря в Елидат, чиито очи бяха склопени, а на устните се четеше усмивка, а може би гримаса.

— Снощи приличаше на старец — каза Валънтайн на Карабела. И се обърна към Тунигорн: — Нали и на теб ти се видя доста състарен? А сега отново изглежда млад, нали?

— Аз съм виновен за смъртта му — каза Тунигорн с глух, празен глас.

— Как така? — остро попита Валънтайн.

— Аз го повиках от замъка Връхни. Ако си беше стоял там…

— Престани, Тунигорн. Не говори повече за това.

Но вцепенен, сякаш изпаднал в транс, Тунигорн продължи:

— Той щеше да стане коронал след твоето слизане в Лабиринта и да управлява дълго и мъдро, а сега… а сега…

— Той нямаше да стане коронал, Тунигорн, и го знаеше, и беше доволен — тихо каза Валънтайн. — Хайде, стари приятелю, с тези неразумни приказки правиш тази смърт още по-тежка за мен. Тази утрин той е при Извора, колкото и да исках това да се случи след седемдесет години. И вече нищо не може да се промени. А ние, които преживяхме тази нощ, имаме да вършим доста работа. Така че да започваме, Тунигорн.

— Какво имате предвид, милорд?

— Първо — погребението. Ще изкопая сам гроба на Елидат и нека никой не ме възпира. А след това ти ще трябва някак да отидеш на отсрещния бряг и с малкия флотер да отидеш на изток в Гихорна. Дано намериш Делиамбър, Тизана, Лизамон и останалите, за да ги преведеш през реката и да ги упътиш към мен.

— А твоите намерения какви са, Валънтайн?

— Успеем ли да ремонтираме този флотер, продължавам навътре в Пиурифейн, за да се срещна с Данипиур. Ще ме намериш в Илиривойн.

— Милорд…

— Няма за какво повече да говорим. Елате всички! Трябва да погребем своите мъртви. А сетне да продължим по пътя си.

Погледна отново Елидат с мисълта, че все още не може да повярва в смъртта му, но скоро и това ще стане. И тогава ще има още едно нещо, за което ще трябва да иска прошка.