Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (41)

6

— Короналът е със своята майка, Господарката — каза йерархката Талинот Есулд. — Моли те да пренощуваш в царските покои в Нуминор и да тръгнеш към него утре сутринта, принц Хисун.

— Както желае короналът — каза Хисун.

Той гледаше покрай йерахката към издигащата се над Нимунор огромна бяла стена, ослепителна в своята белота. Когато за пръв път зърнаха Острова преди няколко дни по пътя към Алханроел, той закри, а застаналата до него Елсином се извърна с ужас от гледката.

— Колко е ярко! Няма ли да ослепеем? — извика тя.

А сега, отблизо, светлината на белия камък изглеждаше чиста, успокояваща — по-скоро лунна, отколкото слънчева.

От морето повя прохладният бриз — същият, който го беше докарал толкова бързо — но не с такава скорост, че да успокои трупащото се по пътя нетърпение, което продължаваше да го измъчва и тук. Но все пак той знаеше, че трябва да се овладее и да се приспособи към необвързания ритъм на Острова и неговата спокойна владетелка, инак нямаше да свърши онова, за което бе дошъл.

И наистина усети, как този спокоен ритъм го завладява, докато иерахката го водеше през тихото пристанищно градче към Седемте стени. Очарованието на Острова бе неустоимо — спокойствие, ведрина, мир, които свидетелствуваха за присъствието на Господарката. Нямаше и помен от бъркотията, обхванала Маджипур.

Хисун видя зор докато заспи тази нощ в разкошната стая, по чиито стени висяха великолепни гоблени, тъкани отдавна, още във времената, когато тези покои бяха приютявали великия лорд Конфалум и Престимион, и самия Стиамот. Имаше чувството, че древните крале сноват наоколо и тихо му шушнат подигравателни думи: парвеню, фукльо, пуяк. Успокояваше се сърдито, че това е само шумът на вълните. Но сънят все не идваше и колкото повече го зовеше, толкова повече се ококорваше. Стана и обиколи из стаите, после излезе на двора, за да събуди някой слуга и да поиска вино. Но не откри никой и се върна в леглото си. Този път Господарката леко докосна душата му почти веднага. Не беше послание, а просто контакт, лек като дихание, благ зов по име, който го унесе в дрямка, а после в дълбок сън, недостъпен за видения.

На сутринта Талинот Есулд ги поведе двамата с Елсином към подножието на голямата бяла скала, където ги чакаха флотерни шейни, за да ги закарат до високите тераси на Острова.

Изкачването на вертикалата на Първата скала бе грандиозно — все нагоре и нагоре, като в сън. Хисун не посмя да отвори очи, преди да спрат. Когато се озърна, видя набраздената от слънцето морска шир, простряла се към далечния Алханроел, и пресегналия се към нея с полукръг на вълнолома. Пренощуваха в подножието на стръмната Втора скала, сякаш изпълваща цялото небе, в така наречената Тераса на огледалата.

Накрая стигнаха до най-високата вътрешна скала, на хиляди метри над морското равнище, при светилището на Господарката. Въздухът бе толкова свръхестествено прозрачен, че намиращите се на огромно разстояние предмети изпъкваха като през увеличително стъкло. Високо в небето кръжаха на мързеливи спирали някакви големи червени птици с гигантски черни криле. Спряха при накакви обикновени белосани с вар постройки, пръснати в привиден безпорядък сред градини, от които лъхаше ненадминато умиротворение.

— Това е терасата на обожанието — обясни Талинот Есулд. — Вратата към Вътрешния храм.

Преспаха в тиха самотна къща с блещукащ басейн и градина, оградена с непроницаема стена от лози. След като закусиха с плодове и риба отново се появи Талинот Есулд заедно с друга иерархка — белокоса жена с пронизващи очи. Непознатата се поздрави с двамата по различен начин. Първо отдаде полагаемата почит на Хисун като на принц от Върха, но някак небрежно, после се обърна към Елсином, хвана ръцете й в своите и ги задържа, като се взря топло и напрегнато в очите й.

— Добре дошли на Третата скала. Аз съм Лоривейд — каза тя, след като най-после пусна ръцете на Елсином. — Господарката и нейният син ви очакват.

Сутринта бе прохладна и мъглива, с намек за слънчева светлина, която се канеше да пробие през ниските облаци. Съпровождани от Лоривейд и Талинот Есулд поеха мълком през една градина, където върху всяко листенце искреше капчица роса, и преминаха по мост от бял камък, чиято крехка извивка сякаш можеше да рухне и под най-леките стъпки, за да тръгнат по обширна тревиста поляна към Вътрешния замък, разположен в противоположния й край.

Хисун никога не бе виждал по-прекрасно здание. Съградено бе от същия прозрачен бял камък като моста. От разположената в центъра му ниска ротонда с плосък покрив излизаха осем дълги, крехки крила като звездни лъчи. Липсваше украса. Всичко беше чисто, скромно, просто, безупречно.

В ротондата — просторна осмоъгълна стая с осмоъгълен басейн, ги чакаха лорд Валънтайн и една жена, която сигурно бе неговата майка, Господарката.

Хисун се спря на прага, обзет от недоумение на коя от тези две Власти първо да изрази почит. Реши, че е редно да поздрави първо Господарката, но как? Нямаше представа. Наставниците му не го бяха подготвили за среща с нея.

Обърна се към нея. Видя му се много по-стара, отколкото бе очаквал, но усмивката й, ослепителна, топла и лъчезарна като обедно слънце, говореше красноречиво за жизнеността и силата, които все още притежаваше. Тази изумителна светлина стопи всичките му съмнения и страхове.

Понечи да коленичи, но тя го спря с лаконичен жест и му протегна ръка. Незнайно как предусетил какво се иска от него, Хисун леко докосна пръсти до нейните и почувства невероятен, стряскащ, прилив на енергия, който би го накарал да отскочи, ако не се владееше добре. И внезапно изпита приток на увереност, сила, равновесие.

После се обърна към коронала.

— Милорд — прошепна Хисун.

Беше изумен и поразен от промяната във външния вид на Валънтайн. На последната им среща в началото на зле започналата голяма обиколка короналът бе съсипан от умора, но дори тогава от облика му струеше някаква вътрешна светлина, някаква неопредолима радост. Но не и сега. С потъмняла кожа и изсветляла от жестокото слънце на Сувраел коса Валънтайн бе придобил странно свиреп, почти варварски вид. Очите му бяха хлътнали, а по изпитото и сбръчкано лице нямаше и следа от онази лъчезарност, която бе най-присъща на характера му. Сякаш бяха го подменили — изглеждаше сериозен, напрегнат, сдържан.

Хисун започна да прави звездния знак. Но лорд Валънтайн го спря нетърпеливо с жест, пристъпи напред и стисна ръката му. Това също бе объркващо. С коронали не се ръкуват. И при този допир Хисун усети прилив на енергия, но сега остана смутен, разколебан, неспокоен.

Дойде моментът да представи на двамата властници Елсином, която сякаш се бе вкаменила при вида на височайшите особи.

— Милорд, благословена Господарке, това е моята майка, лейди Елсином…

— Безценна майка на безценен син — произнесе Господарката и Хисун си каза, че никога досега не е чувал по-прекрасен глас — богат, спокоен, мелодичен. — Ела при мен, Елсином.

Двете се срещнаха до осмоъгълния басейн насред стаята и Господарката прегърна топло гостенката. А когато двете жени се разделиха, Хисун изпита чувството, че майка му е досущ като някой, който дълго е бил на тъмно и сега е излязъл на слънце. Очите й блестяха, лицето й беше пламнало, а от стеснителността й нямаше и следа.

Елсином понечи да стори звездния знак, но Валънтайн спря и нея.

— Оставете, лейди Елсином — каза той.

— Това е мой дълг, милорд — твърдо заяви тя.

— Не. Вече не. — Короналът се усмихна за пръв път от сутринта. — Всички тези жестове и поклони са за публиката. Но тук церемониите са излишни. — И се обърна към Хисун с думите: — Ако не знаех, че идваш днес, едва ли щях да те позная. Толкова си променен.

— Времето променя, пък и годините, в които не сме се виждали, не бяха лесни.

— Така е. — Валънтайн наведе напред и впи изучаващ поглед в Хисун. Най-после каза: — Някога смятах, че те познавам добре. Но онзи Хисун беше дяволито хлапе. А сега пред мен стои мъж, не дяволит, а умен и хитър. Мисля, че все още съзирам някогашното момче, но не ми е лесно да го разпозная.

— И вие не сте мъжът, когото водих някога из Лабиринта.

— Толкова ли съм променен, Хисун?

— Да, милорд. Боя се за вас.

— Бой се за Маджипур, а не за мен.

— Наистина се страхувам за Маджипур, и то много. Но как да не се боя за вас? Вие сте моят благодетел. На вас дължа всичко. Когато ви виждам толкова посърнал и мрачен…

— Времената са мрачни, Хисун. Те са оставили своя отпечатък върху лицето ми. Но може би ще дойде пролет пред всички ни. Какви са новините от Замъка Връхни? Знам, че лордовете и принцовете имат големи планове.

— Да, милорд.

— Говори тогава!

— Разбирате, милорд, че без ваше одобрение регентският съвет не смята да предприема…

— Разбирам. Кажи ми, какво предлага съветът.

Хисун дълбоко пое дъх.

— Първо — каза той, — ще обкръжим с войски всички граници на Пиурифейн, за да попречим на метаморфите да ни тормозят и занапред с болести и ужаси.

— Обсада или нападение имаш предвид?

— На първо време обсада, милорд.

— На първо време?

— Щом веднъж установим контрол над границите, ще навлезем в провинцията и ще потърсим бунтовника Фараатаа и неговите последователи.

— И какво ще правите с тях, разбира се, ако ги заловите, в което силно се съмнявам, като имам предвид собствения си плачевен опит от джунглата?

— Ще ги затворим.

— Нищо повече? Никакви екзекуции на водачите?

— Милорд, ние не сме диваци!

— Разбира се, разбира се. И с нахлуването целите само да заловите Фараатаа?

— Нищо повече, милорд.

— Никакви опити да свалите от власт Данипиур? И да ликвидирате метаморфите?

— Категорично — не.

— Разбирам. — Гласът му беше странно спокоен, почти подигравателен — Хисун никога досега не бе го чувал да говори с този тон. — И какво още предлага съветът?

Хисун изложи стратегията, включваща окупацията на Пилиплок и отцепилите се градове и провинции, неутрализацията на лъжекороналите и войските им, решаването на продоволствения проблем.

— Всеобхватна схема — каза лорд Валънтайн със същия странен отчужден тон. — И кой ще води всички тези армии?

— Съветът препоръчва командването да се раздели между регентите — отговори Хисун.

— А аз?

— А вие ще сте върховен главнокомандващ, милорд.

— Да, да. — Валънтайн се замисли. Имаше нещо дълбоко тревожно в строгия, сдържан начин, по който разпитваше — явно знаеше не по-зле от гостенина накъде клони разговорът. Хисун откри, че изпитва ужас от мига, в който ще премине към същината. Но явно моментът наближаваше. Очите на коронала блестяха особено, когато вниманието му отново се насочи към Хисун. — Няма ли Регентският съвет и други предложения, принце?

— Само още едно нещо, милорд.

— А именно?

— Командирът на армията, която ще окупира Пилиплок и другите разбунтувани градове, трябва да носи титлата коронал.

— Току-що ми каза, че короналът ще е върховен главнокомандващ.

— Не короналът, милорд. Понтифексът.

Настъпилата тишина сякаш щеше да трае хилядолетие. Лорд Валънтайн се беше вкаменил и ако не беше играещият на бузата мускул, човек можеше да го сбърка със статуя. Хисун чакаше напрегнато и не смееше да се обади, втрещен от собствената си дързост да постави такъв ултиматум на коронала. Но работата бе свършена. Нямаше връщане назад. Ако лорд Валънтайн го разжалва и да го прати отново да проси из улиците на Лабиринта, така да бъде.

Короналът прихна в смях.

Този смях се зараждаше нейде дълбоко — силен, гръмовен, бумтящ, смях, който подобаваше на гиганти като Лизамон Хълтин или Залзан Кавол, но не и на кроткия лорд Валънтайн. Смях, който нямаше спиране — и точно в мига, в който Хисун изведнъж се уплаши, че короналът обезумява, той спря, бързо и внезапно. От странното веселие на лорд Валънтайн не остана нищо, освен особената бегла усмивка.

— Браво! — извика той. — Браво, Хисун, браво!

— Милорд!

— И кой ще е новият коронал?

— Милорд, трябва да разберете, че това са само предложения в името на по-голяма ефективност на управлението в кризата…

— Да, разбира се. И кой, питам те пак, ще бъде издигнат в името на по-голямата ефективност?

— Милорд, изборът на наследник винаги е прерогатива на предишния коронал.

— Така е. Но кандидатите — не са ли предложени от Висшия съвет на принцовете? Предполагаем наследник бе покойният Елидат. Значи кой е следващият, Хисун?

— Обсъдени бяха няколко имена — каза Хисун тихо. Не смееше да погледне събеседника си в очите. — Ако ви е неприятно, милорд…

— Няколко имена… Чии?

— Първо, милорд Стазилейн. Но той веднага си направи отвод. После милорд Дивис…

— Дивис никога не бива да става коронал — каза лорд Валънтайн остро и хвърли поглед към Господарката. — Притежава всички недостатъци на брат ми Вориакс и нито едно от достойнствата му. Освен смелост, мисля, и известна твърдост. Което не е достатъчно.

— Имаше и още един кандидат, милорд.

— Ти ли, Хисун?

— Да, милорд — задавено прошепна Хисун. — Аз.

Лорд Валънтайн се усмихна.

— Би ли приел?

— Ако това бъде поискано от мен — да, милорд. Да.

Короналът впи очи в Хисун, който издържа жестокото изпитание без да трепне.

— Е, тогава всичко е наред, нали? Майка ми ще подкрепи издигането ми. Регентският съвет също. Лорд Тиеверас — сто на сто.

— Валънтайн — каза Господарката и сви вежди.

— Не се безпокой, майко. Разбирам какво трябва да се направи. Не мога повече да се колебая, нали? Следователно приемам съдбата си. Ще известим Хорнкаст, че трябва да се позволи на Тиеверас да премине Моста на сбогуванията. Ти, майко, най-после ще се освободиш от бремето и ще заживееш спокоен, улегнал живот. А твоята работа, Елсином, тепърва започва. И твоята, Хисун. Виждате ли, всичко е свършено. Стана както възнамерявах, само че по-скоро, отколкото бях очаквал. — Изненадан, Хисун видя, че изражението му се смекчи: суровостта и несвойствената свирепост изчезнаха и погледът му отново стана благ и спокоен като на някогашния Валънтайн, а зловещата, скована, лустросана усмивка, граничеща с лудост, отстъпи място на предишната сърдечна и нежна, пълна с обич. — Свършено е — повтори Валънтайн тихо. Вдигна ръце, стори звездния знак и извика: — Да живее короналът! Да живее лорд Хисун!