Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (15)

15

— А това е храмът на Господарката — каза кметът Самбигел и посочи извисяващата се точно на изток от града отвесна канара. — Най-святото й светилище в целия свят, закрилящо само острова, разбира се.

Валънтайн се загледа. Храмът блестеше като самотно бяло око върху тъмното чело на скалата.

Голямата обиколка траеше вече четвърти, не — пети, или може би шести месец: дните и седмиците, градовете и провинциите образуваха едно неразличимо цяло. Днес беше пристигнал в голямото пристанище Алейзър, далеч нагоре по северозападния бряг на Алханроел. Всички градове се бяха слели в един гигантски мегаполис, разпрострял се върху лика на Маджипур.

Самбигел, нисък мургав мъж с гъста черна брада заля коронала с поток от приспивни баналности. Отчайващо. валънтайн изслушваше навсякъде едни и същи излияния за незабравимия случай, за обичта и признателността на целокупния маджипурски народ, който се гордее, почита и така нататък…

Валънтайн още веднъж погледна храма на скалата. усети властен зов. Копнееше още сега да се озове там, да го сграбчи вихърът и да го отнесе като сухо листо на този величествен връх.

— Майко, нека си отдъхна малко при теб!

Кметът стори пауза, а може би свърши речта си.

— Погрижи се да уредиш нощуването ми в този храм — нареди Валънтайн на Тунигорн.

Кметът Самбигел изглеждаше объркан.

— Не възнамерявахте ли следобед да посетите гробницата на лорд Стиамот, после да…

— Лорд Сиамот е чакал моите почитания осем хилядолетия. Може да почака и още един ден.

— О, разбира се, милорд. Да, милорд. — Ще предупредя йерархката Амбаргард, че довечера сте неин гост. А сега, ако позволите, ще ви предложим едно развлечение…

Оркестърът засвири ликуващ химн. Стотици хиляди гърла изреваха нещо, което несъмнено бе вълнуваща поетична творба, макар да звучеше неразбираемо. Короналът стоеше безучастно, зареял взор над навалицата, кимаше, усмихваше се, понякога отвръщаше на благоговейни погледи на разчувствани граждани, които никога нямаше да забравят този ден. Обзе го чувство за собствената му нереалност. Помисли си, че няма да е жив човек, за да играе тази роля. Една статуя или восъчна фигура би се справила чудестно със задълженията на коронала по време на обиколката…

С крайчето на окото зърна разтревожения поглед на Карабела. Направи онзи незабележим, известен само на тях двамата таен знак, за да я успокои, че всичко е наред. Но явно не успя. Май Тунигорн и Лизамон Хълтин си пробиха път напред и застанаха необичайно близо. за да го хванат, ако падне? В името на мустака на Конфалюм, нима смятат, че пак се кани да припада, като в Лабиринта?

Той се стегна: махна с ръка, усмихна се кимна, после пак, и още веднъж. Всичко би трябвало да е наред. Всичко. Ще има ли край тази церемония?

След половин час най-после се свърши и царският кортеж запраши към кметския дворец. когато останаха насаме, Карабела каза:

— Стори ми се, че там ти прилошаваше, Валънтайн.

— Непременно ли трябва да продължи обиколката?

— Знаеш, че нямам избор.

— Боя се за теб.

— Защо, Карабела?

— На моменти сякаш не те познавам. Коя е тази мрачна, капризна личност, с която деля леглото си? Какво стана с мъжа на име Валънтайн, когото срещнах някога в Пидруид?

— Той е още тук.

— Дано. Но ми прилича на слънце, затулено от лунна сянка. Каква е тази сянка над теб, Валънтайн? Каква е тазисянка над света? Нещо странно те е сполетяло в Лабиринта. Но какво? И защо?

— Чувствам се като погребан в Лабиринта, Карабела… — Той поклати глава. — Странно беше, но всичко отдавна свърши. Откакто пътуваме из по-благополучни земи, отново познах радостта, любовта, аз…

— Може би мамиш себе си, но не и мен. вече не намираш радост в обиколката. Няма я ненаситната жажда да отидеш навред и да видиш всичко. Изписано е в очите и на лицето ги. Нима ще отречеш, че се движиш като сомнамбул?

— Наистина все повече се уморявам. Вярно.

— Тогава да се връщаме на Върха, където винаги се чувстваш истински щастлив!

— Свещен дълг на коронала е да се представи на поданиците си. Дължа им го.

— А на себе си какво дължиш?

Той сви рамене.

— Умолявам те, мила лейди! Дори да се отекчавам все повече и дори насън да слушам речи и да виждам безкрайни върволици от жонгльори и акробати, няма опасност да умра от досада. Обиколката е мое задължение.

— Тогава поне изклюби Зимроел. Стига ти и един континент. Ще ти отнеме месеци само да се завърнеш оттук до Замъка, ако пътьом спираш във всеки по-важен град. Ами Зимроел? Пилиплок, Ни-моя, Тил-омон, Пидруид… Това ще отнеме години, Валънтайн!

Той бавно поклати глава.

— Нямам задължения само към хората от Алханроел.

— Разбирам — каза тя и взе ръката му. — Но май си твърде взискателен към себе си. Все пак си помисли дали да посетиш зимроел. Обещаваш ли ми?

Още тази вечер бих се върнал в Замъка, ако можех. Но трябва да продължа. Трябва.

— Надяваш се нощес да разговаряш с майка си, Господарката, нали така?

— Да — съгласи се той. — Но…

— Обещай ми, ако това ти се удаде, да я попиташ дали да ходиш в Зимроел. И се осланяй на нейните съвети. Ще го сториш ли?

— Карабела…

— Ще я попиташ ли? Само това те моля.

— Чудесно — каза той. — Ще я попитам. Тлкова мога да ти обещая.

 

Вече се здрачаваше, когато поеха нагоре към храма на Господарката по тесния лъкатушен път, и светлините на Алейжър искряха зад тях като мириади скъпоценни камъчета, разпръснати из равнината.

Йерархата Амбаргард, висока, царствена жена с проницателни очи и лъскава бяла коса ги чакаше при портала. След като произнесе кратко и топло приветствие, тя го поведе към кацналото на една скала над морето дълго едноетажно здание, чиято фасада гледаше на запад, към морската шир.

Валънтайн постоя отвън, на увисналата във въздуха тераса. Стоя дълго и мълчаливо. Зад него стояха Карабела и йерархката, а също така Слийт и Тунигорн. Тук цареше благодатно спокойствие. Не се чуваше нищо, освен повеите на хладния северозападен вятър и лекото шумолене на алената наметка на Карабела. Валънтайн погледна надолу. Голямото морско пристанище се бе разпростряло в подножието на скалата като гигантско разтворено ветрило, чиито очертания се губеха далеч на север. Пронизващите го тъмни спици на колосалните авенюта се събираха в далечния неясно обрисуван кръг на големите булеварди, които небесната вис бе пронизана от шест гигантски обелиска: гробницата на лорд Стиамот, покорителя на метаморфите. По-нататък се беше плиснало само морето, тъмнозелено, похлупено с ниска мъгла.

— Елате, милорд — промълви Амбаргард. — Отиде си и последният дневен светлик. Да ви покажа ли стаята?

Тази нощ щеше да прекара сам, в една малка стая до молитвения дом. Нямаше да яде и да пие нищо, освен виното на съногадателите, което ще отвори съзнанието му и ще го направи достъпно за Господарката. След като Амбаргард се оттегли, той се обърна към Карабела.

— Не съм забравил обещанието си, любима.

— Знам. Дано тя ти каже да се върнеш в Замъка!

— Ще се примириш ли, ако не това е волята й?

— Как мога да не се примиря? Ти си короналът. Но се моля да ти заръчат да се върнеш в Замъка. Приятни сънища, Валънтайн.

— Приятни сънища, Карабела.

Тя си тръгна. А той постоя до прозореца, загледан как нощта поглъща брега и морето. Нейде на запад, далеч отвъд хоризонта се намираше Островът на сънищата, владението на неговата майка, домът на благословената Господарка, която вдъхваше мъдрост в сънищата на спящия свят. Валънтайн напрегнато се взираше в мъглата и сгъстяващата се мрачина, сякаш се надяваше да зърне белоснежните варовикови бастиони на Острова.

После се съблече и си легна. Надигна чашата с тъмночервеното омайно вино и я изпи, след което усети как го завладява трансът, отварящ съзнанието, и зачака съня.

— Ела при мен, майко. Аз съм Валънтайн.

Налегна го дрямка и той се унесе.

— Майко…

— Господарке…

— Майко…

Фантоми затанцуваха в съзнанието му. От всяка пора на почвата заизбликваха като мехури неуловими издължени фигури, заизвиваха се като спирали към небесната шатра. От дънерите започнаха да никнат безплътни ръце, големите речни камъни ококориха жълти очи, реките се превръщаха в космати чудовища. А той се хлъзгаше все по-надолу, все по-надълбоко в царството на сънищата и непрестанно изпращаше душата си напред, към Господарката.

Зърна я да седи до осмоъгълния белокаменен басейн в покоите на Вътрешния храм. Наведена напред, тя сякаш изучаваше отражението си. Доплува и се зарея точно зад гърба й, а когато погледна надолу, видя прекрасното й лице с обичайното благо изражение.

— Аз съм Валънтайн, майко — промълви той.

Тя се извърна. Имаше лице на непозната: бледо, изпосталяло, намръщено, озадачено.

— Коя си ти? — прошепна той.

— Познаваш ме. Аз съм Господарката.

— Не! Не!

— Повярвай ми, аз съм!

— Не!

— Защо дойде на Острова? Не биваше. Не ти, а аз трябва да идвам при теб, защото си понтифекс.

— Понтифекс ли каза? Но аз съм коронал!

— Нима? Значи съм сбъркала.

— А моята майка? Тя къде е?

— Аз съм твоята майка, Валънтайн.

И наистина, изпитото лице беше само маска, която изтъня и се смъкна като парче стара кожа, и откри чудесната усмивка на майка му, нейния благ поглед. После отдолу отново се показа първото лице, след което Господарката отново възвърна истинския облик, но този път плачеше. Понечи да я докосне, ала ръката му премина през плътта й и той остана съвсем сам. Така и не успя да я догони, макар да я преследваше из толкова странни царства, че на драго сърце би се пробудил, стига да можеше. Накрая се отказа да я търси и потъна в най-дълбок сън без съновидения.

Събуди се късно сутринта и когато излезе от покоите си, видя Карабела с изопнато лице и зачервени от безсъние очи.

— Как е моят повелител? — тутакси попита тя.

— Тази нощ нищо не научих. Сънищата ми бяха неясни и Господарката нищо не ми каза.

— Съжалявам, скъпи.

— Довечера ще опитам пак. Май не улучих с виното — изпих или малко, или много. Ще се посъветвам с йерархката. Ти закуси ли, Карабела?

— Отдавна. Но това не пречи да ти правя компания, ако искаш. Слийт иска да те види. Нощес дойде спешно съобщение и той възнамеряваше да нахълта в стаята ти, но аз не го пуснах.

— Какво съобщение?

— Не знам. Да изпратя ли да го повикат веднага?

— Да.

Слийт доведе със себе си някакъв непознат — строен мъж със странно триъгълно лице, раздалечени вежди и големи скръбни очи, който побърза да направи звездния знак.

— Ваша светлост, това е Уай-Юулисаан, който пристигна нощес от Зимроел.

— Необикновено име — каза Валънтайн.

— В нашето семейство се предава от поколения, милорд. Поддържам връзка със сдружението на земеделците в Ни-моя и съм натоварен да ви донеса лошите новини от Зимроел.

Валънтайн усети стягане в гърдите.

Уай-Юулисаан му подаде няколко дебели папки.

— Всичко е описано тук. Всяко бедствие с най-малките подробности, засегнатите от него райони, щетите…

— Бедствия? Какви бедствия?

— В земеделските зони, милорд. В Дюлорн отново се появи ръжда по лузавендъра, на запад от низината измряха нийковете, засегнати са съжо стаджата и…

— Милорд! — внезапно извика Карабела и посочи към небето. — Вижте!

Валънтайн погледна нагоре. В прегръдките на ненадейно излезлия бриз се носеше се рееше странно войнство от големи, лъскави и прозрачни създания. Приличаха на захлупени чаени чаши със стърчащи отвред дълги оксмати крачища. На слънцето проблясваха зловещо двойните нанизи на очите им, големи колкото юмрук черни маниста. Над тях прелитаха стотици, не, хиляди паяци, като порой от странни призраци, като злокобна бежанска процесия.

— Какви чудовища! — каза Карабела и потрепера. — Досущ като най-страшните прокоби на Краля на сънищата.

Валънтайн, смаян и ужасен, не можеше да откъсне поглед от реещите се върволици. От двора на храма долетяха викове на тревога. Когато Валънтайн и Слийт изтичаха вътре, видяха стараха йерархка да размахва енергомет насред поляната. Въздухът гъмжеше от хвърчащи грозилища, някои от които се спускаха на земята, а Амбаргард и половин дузина свещенослужители се мъчеха да ги унищожат, преди да са докоснали тревата, вече съсипана, пожълтяла и сякаш обгорена на местата, където се търкаляха неподвижните туловища на свалените паяци.

За минути яростната атака секна. Зловещата верига се изнизваше на изток, но подире си остави грозни изгаряния — сякаш някой беше вършал с газова горелка из земите и градината на храма. Амбаргард видя Валънтайн, изключи енергомета и бавно тръгна насреща му.

— Какво беше това? — попита той.

— Вятърни паяци, милорд.

— Не съм чувал за тях. Из тези места ли живеят?

— Слава на Божествения — не, милорд! Идват от Зимроел, от планините зад Кинтор. Ежегодно се гмурват в потоците на високите ветрове за да се чифтосат във въздуха. И понякога силата на въздушното течението ги отвява към морето, а и по-надалеч.

Слийт с гримаса на отвращение отиде при падналия наблизо паяк, който потреперваше в последни слаби спазми на предсмъртна агония.

— Стой далеч от него! — извика Амбаргард. — Това е жива отрова! — Повика един от помощниците си, който ликвидира чудовището с енергомета. — Доста са безобидни преди чифтосването, ядат листа и вейки — обясни тя на Валънтайн. — Но снесат ли яйцата, стават опасни. Ако не изкопаем и изхвърлим обгорелите чимове, тук никога нищо няма да поникне.

— И това се случва ежегодно? — попита Валънтайн.

— О, не, слава на Божествения! Повечето паяци загиват в морето. Само веднъж на много години стигат толкова далеч. Но случи ли се, милорд — това винаги е година на лоши предзнаменования.

— кога са идвали за последно? — попита короналът.

Амбаргард явно се колебаеше.

— В годината на смъртта на вашия брат лорд Вориакс — най-после каза тя.

— А преди това?

Устните й потрепераха.

— Не си спомням. Може би преди десет, или петнайсет години.

— Когато се спомина лорд Малибор?

— Милорд… Простете ми…

— Няма нищо за прощаване — едва чуто промълви Валънтайн. Отдалечи се от останалите и застана, загледан в опустошенията. На празненството в Лабиринта мрачни видения измъчват коронала. В Зимроел е плъзнала някаква напаст по растенията. В Алханроел изват вятърните паяци, които носят лоше поличби. А вместо лицето на майка ми, съзирам лице на непозната в сънищата се. Посланието е повече от ясно, нали? Да. Ясно е.

— Слийт! — извика той.

— Милорд?

— Намери Азенхарт и го накарай да подготви флота. Отплаваме, и то час по-скоро.

— Към Зимроел, нали, милорд?

— Първо към Острова, за да се посъветвам с Господарката. И после към Зимроел, да.

— Валънтайн? — тихо каза някой.

Карабела. С втренчен и странен поглед и бледо лице. Сякаш беше дете — уплашено малко момиченце, чиято душа е докосната през нощта от Краля на сънищата.

— Какво зло вилнее в страната ни, милорд? — попита тя едва чуто. — Какво ще стане с всички нас? Какво, кажи ми?