Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (31)

5

В ранните следобеди, преди заседанията на съвета, Хисун бе свикнал да скита сам из околностите на Замъка, който вече възприемаше като свой дом. Животът му в Лабиринта бе затворена веднъж и завинаги страница. И все пак осъзнаваше, че и след половин век, след десет пъти по толкова няма да свикне напълно с всичко в Замъка.

Също като останалите. Хисун подозираше, че никой никога не е свиквал с чудесата на Замъка, за който се разправяше, че имал четиридесет хиляди стаи. Но беше ли вярно? Всички коронали след лорд Стиамот се бяха опитвали да увековечат пребиваването си във Връхни и според преданието броят на стаите ежегодно се увеличаваше с пет, а от въцаряването на първия бяха изминали осем хилядолетия. Така че стаите можеше да са четиридесет, петдесет или сто хиляди. Казва ли ти някой? Ако се описваха сто стаи дневно, в края на годината инвентаризацията би трябвало да продължи заради новите помещения и това да продължи до безкрайност.

За Хисун Връхни бе най-чудесното място на света. Скоро след идването си тук бе опознал до най-малките детайли вътрешната част с дворцовите и кралските институции и архитектурните забележителности като Стиамотовата кула, наблюдателницата на лорд Ариок или големите церемониални салони с великолепната зала в центъра с трона на Конфалюм. Отново и отново Хисун обикаляше из тайнствените дебри на Връхни досущ като наивните провинциалисти от затънтените краища на Зимроел, но за разлика от тях имаше достъп и до най-затънтените местенца, където не стъпваха простосмъртни.

Що се отнася до главните подстъпи към Замъка, там всичко бе неизменно за вечни времена: за съграждането на нещо внушително първо трябваше да се срути съграденото от предшествениците, което бе просто немислимо. Последният строеж от вътрешната зона бе Трофейната зала на лорд Малибор. От краткото царуване на лорд Вориакс бяха останали само няколко игрища далеч в източния край на Замъка, докато лорд Валънтайн още не беше оставил никакъв спомен, а само възнамеряваше да създаде голяма ботаническа градина, приютила всички изумителни и странни растения, които бе видял по време на скиталчествата си из Маджипур. Но ако се съди по докладите за опустошенията в Зимроел, лорд Валънтайн май беше позакъснял, защото напастите изглежда унищожаваха не само селскостопанските култури, но и доста от представителите на екзотичната маджипурска флора.

Освен вътрешната зона, Хисун бе разширил изследванията си и към загадъчните и почти безкрайни застроени райони извън централната част. Посещаваше подземията с климатичните машини, проектирани в древността, когато науката бе процъфтявала на Маджипур — те поддържаха вечна пролет в Замъка, чиято връхна точка се извисяваше сред мразовития мрак на космоса на петдесет километра надморска височина. Хисун обичаше да броди из голямата библиотека, чиято спирала обикаляше Замъка и за която мълвяха, че там имало всяка книга побликувана някога някъде из цивилизованата вселена. Отбиваше се и в кралските конюшни при породистите ездитни животни на благородниците, които толкова се отличаваха от тромавите си събратя — товарните добичета от фермите и градовете по низините. Откри магията на светещите тунели на лорд Сангамор в най-различни цветове: среднощно синьо, наситено червено, аквамарин, сияйна златиста охра и какво ли не още. Ала никой не знаеше нито защо са строени тунелите, нито какъв е източникът на светлината, която извира от стените.

Навсякъде го приемаха безпрекословно. Та нали в края на краищата той бе един от регентите. Но той бе усетил, че се сдобива с властнически ореол дълго преди Елидат да го назначи в триумвирата. Отдавна усещаше многозначителни погледи навсякъде, където се появеше. Погледи, в които се четеше: „Това е любимецът на лорд Валънтайн. Дойде от никъде, а вече е принц и ще продължи да се издига. Уважавай го и му се подчинявай. Ласкай го. Бой се.“ Отначало смяташе, че няма да се промени сред цялото това внимание. Но дори походката му беше станала друга. Не беше вече напереното, но и предпазливо хлапе от Лабиринта, нито извиняващият се новак, изненадващо възнесен сред Силните в кралството, а истински млад лорд, който осъзнава какво може и иска и е готов да приеме съдбата си.

Днес Хисун се отби в онази част от Замъка, където наминаваше рядко — в северното крило, при квартирите на гвардейците, множеството постройки, приличащи на кошер и построени по времето на лорд Дизимаул и лорд Ариок неизвестно защо и при скупчените на едно место съборетини без покрив, целта на чието изграждане бе още по-неясна. Когато се отби тук преди месеци, екип от археолози — двамина гхайроги и една врунка начело на скандари-работници проучваха развалините, които според врунката датирали от царуването на лорд Дамланг, наследникът на лорд Стиамот. И сега Хисун искаше да види докъде са стигнали проучванията. Но разкопките бяха приключили. Постоя малко върху една дървена разрушена стена, загледан към невъзможно далечния хоризонт, полускрит от гигантското рамо на Върха.

Кои градове се намираха там? Госиф, Тентаг, а по-нататък — или Минимул, или Грийл. Зад тях май беше гигантът Стий, сравняващ се по величие само с Ни-моя. Градове, които не беше виждал никога и може би никога нямаше да види. Самият Валънтайн неведнъж бе казвал, че животът му е минал в Замъка, като така и не е успял да посети Стий. Този свят бе прекалено голям за да го опознаеш или по-точно за да го разбереш за един човешки живот.

Как ли я карат точно в този момент тридесетте милиона жители на Стий, Ни-моя, единадесетте милиона на Пидруид и останалите в Алаизор, Треймон, Пилиплок, Мазадон, Велатис, Нарабал? Сред паниката, глада, крясъците на новоизлюпените пророци и лъжекоронали… Положението вече бе почти неудържимо. Бъркотията в Зимроел бе невъобразима и единственото, което се знаеше със сигурност, бе фактът, че нещата не отиват към добро. Наскоро бе дошла новината, че и в Алханроел са плъзнали същите напасти по растенията, което означаваше, че и главният континент ще бъде обзет от същата лудост. Носеха се слухове за ритуали в прослава на морските дракони, извършвани открито в Треймон, рояха се някакви мистериозни общности от сорта на „Рицарите на Декерет“, „Братство на Върха“ и ставаха какви ли не още щуротии — зловещи, тревожни предвестници на още по-голям катаклизъм.

Според някои Маджипур притежавал някакъв наследствен имунитет към световната неизбежност на промените само защото социалната му система не била претърпяла буквално никакво развитие за хилядолетията от създаването си. но Хисун бе изучавал задълбочено историята както на Маджипур, така и на майката Земя, за да е наясно, че дори едно толкова кротко население като тукашното, живяло в стабилност и охолство от векове, приспано от щедростта на климата и растителното изобилие, най-изненадващо ще се изметне към анархия и тотално ще се разпадне, ако ненадейно тези здрави опори рухнат. Началото беше положено и тепърва предстоеше най-лошото.

Хисун нямаше представа за причината на бедствието, нито за взетите мерки, които явно бяха недостатъчни. Но дали бе възможно да се направи нещо? За какво са управниците, ако не за да поддържат благосъстоянието на своя народ? И ето, той, Хисун, зле информиран, отстранен, безпомощен, е един от властимащите, който поне за момента е изолиран изцяло в Замъка. Разбира се, не беше негова отговорността за овладяване на кризата. как ли се чувстват тогава истинските миропомазани управници на Маджипур? За Хисун погребаните в дъното на Лабиринта понтифекси бяха нещо като слепи къртици, които едва ли знаеха какво става по света — това важеше дори за личностите, които бяха сравнително жизнени и с всичкия си. Но теоретично не понтифексът, а короналът дърпаше конците на събитията в Маджипур. И ето че Хисун все по-ясно проумяваше, че и короналът е откъснат от действителността тук, на обвитите с мъгла висини на Замъка, като е не по-малко изолиран от понтифекса в неговата бърлога. Предприеманите от време на време големи обиколки донякъде заздравяваха връзките с поданиците. Но нима точно сега короналът не пътешестваше по света? Ала цереше ли това зейналата в сърцето на света рана? Къде ли е в момента короналът? Предприема ли нещо? И кой от тукашните силни на деня беше чул от месеци насам поне дума от него?

И Хисун си помисли, че дори мъдрите и посветени люде при най-добро желание не могат да направят всичко както подобава.

Наближил бе часът на ежедневния Регентски съвет. Хисун се обърна и се забърза към вътрешността на Замъка.

Тъкмо поемаше по Деветдесет и деветте стъпала, когато видя Алзимир, своя най-доверен помощник, който явно не беше на себе си от вълнение и му махаше с ръка, като тичаше надолу. Хисун хукна към него.

— Търсихме те навсякъде! — задъхано извика Хисун, макар все още да ги деляха пет-шест стъпала.

— Е, вече ме намери — троснато каза Хисун. — Какво има?

— Важни новини. Преди час от Гихорна дойде послание от Тунигорн.

— Гихорна?! — възкликна Хисун. — Но какво прави там Тунигорн?

— Не знам, но…

— Добре, добре. — Хисун хвана Алзимир под ръка и рязко попита: — И какви са новините?

— Нима смяташ, че ме посвещават във важните държавни дела?

— Важни държавни дела, значи?

— Дивис и Стазилейн от почти час са в голямата зала и разпратиха хора да те издирят, а половината лордове вече…

Хисун се вледени при мисълта за евентуалната кончина на Валънтайн.

— Ела с мен! — каза той и хукна нагоре по стъпалата.

Пред залите беше лудница — три-четири дузини лордове, лордчета и пренцове сновяха смутено, като непрестанно прииждаха нови. Щом се появи Хисун, титулованата навалица се заотдръпва пред него и той премина царствено като кораб, който си пробива път през затлачено с драконови водорасли море. Нареди на Алзимир да научи колкото се може повече подробности и влезе в залата.

Стазилейн и Дивис седяха на високата маса — Дивис беше помръкнал и сурова, а Стазилейн — явно паднал духом и обезверен. До тях се бяха наредили повечето от най-високопоставените люде на кралството: лордовете Миригант, Елзандир, Манганот, Канталис, херцогът на Халанкс, Нимиан от Дундилмир и още неколцина, като единият от тях бе старият и съсухрен принци Гизмаил, внук на понтифекса Осиър, предшественикът на Тиеверас в Лабиринта. Всички обърнаха погледи към Хисун, който за миг се стъписа от вниманието на тези влиятелни мъже. Гледаха го така, сякаш единствено той знаеше отговора на измъчващия ги ужасен и смущаващ въпрос.

— Ваши благородия — каза Хисун.

Дивис намръщено му подбутна през масата някакъв свитък.

— Прочети това — измърмори той. — Освен ако вече не знаеш за какво става дума.

— Знам само, че има вест от Тунигорн.

— Прочети го тогава.

За нещастие ръката му затрепера, когато посегна към свитъка. Но успя да се овладее.

От хартията го заля словесен порой.

Валънтайн заминал за Пиурифейн да моли прошка от Данипиур…

В антуража на коронала бил спипан шпионин на метаморфите…

След неговия разпит става ясно, че бедствията, съсипали реколтата, са дело на променящите се…

След страховита пясъчна буря Елидат бил мъртъв, както и мнозина други…

Елидат е загинал…

Короналът изчезнал в дебрите на Пиурифейн…

Шпионин в свитата…

Бедствията са дело на променящите се…

Короналът изчезнал…

Елидат е мъртъв…

Короналът изчезнал…

Короналът изчезнал…

Короналът изчезнал…

Хисун, ужасен, вдигна поглед.

— Сигурно ли е, че посланието е истинско?

— несъмнено — каза Стазилейн. Дойде по проверени канали. Шифърът е надлежен. Стилът е на Тунигорн. Аз гарантирам това. Така е, повярвай, Хисун.

— Значи сме изправени не пред една, а пред три катастрофи — промълви Хисун.

— Май си прав — каза Дивис. — Какво мислиш за всичко това?

Хисун погледна внимателно сина на лорд Вориакс. Напоследък, откакто сътрудничеха в регентския съвет, завистта и недоволството на Дивис май бяха понамалели, но сега той за пръв път отиваше толкова далеч — демонстрираше дори пред другите лордове желание да научи гледната точка на Хисун.

— Първо трябва д признаем, че сме изправени не само пред природно бедствие, но и пред бунт — предпазливо каза Хисун. — От съобщението на Тунигорн знаем за признанието на метаморфа Уай-Юлисаан пред Делиамбър и Тизана, че променящите се носят отговорност за бедствията. Всички знаем колко са сведущи врунът-магьосник и съногадателката, що се отнася до четенето в душата, та дори да е метаморфска, така че имаме основание да вярваме на това съобщение. Така че положението е такова, каквото го обрисува веднъж пред коронала Слийт преди началото на Голямата обиколка в Лабиринта: променящите се са ни обявили война.

— При това — допълни Дивис — Тунигорн ни известява и за факта, че короналът е тръгнал за Пиурифейн за да поднесе височайшето си извинение на Данипиур за цялата ни многовековна лошотия спряма нейните поданици. Чудесно знаем, че Валънтайн се изживява като миролюбец — неведнъж ни го е доказвал с любезността си към онези, които го детронираха преди години. Това е признак за благородство. Но според мен сегашното му деяние е знак, че пацифизмът е преминал в лудост. Смятам, че короналът, ако още е жив, напълно се е побъркал. И така, имаме си смахнат понтифекс и чалнат коронал, и то тъкмо когато смъртен враг ни е загризал за гърлото. А ти как мислиш, Хисун?

— Мисля, че неправилно тълкуваш съобщените от Тунигорн факти.

В очите на Дивис блесна изненада и нещо като гняв. Но тонът му беше овладян напълно, когато възкликна:

— Така ли смяташ?

Хисун потупа разгънатия на масата свитък.

— Никъде не пише, че признанието на шпионина е подтикнало лорд Валънтайн да тръгне за Пиурифейн. Според мен може да се докаже тъкмо обратното: короналът е предприел мисия на помирение — нещо, което е напълно в неговия характер, а историята с шпионина е нещо съвсем отделно. Сигурно заради бурята Тунигорн не е успял да докладва за нея на коронала, макар че Делиамбър все би могъл да намери начин да се свърже. — Хисун погледна големия глобус на Маджипур до отсрещната стена и продължи: — Впрочем имаме ли сведения за сегашнжтж местонахождение на Валънтайн?

— Никакви — измърмори Стазилейн.

Хисун се втрещи: блестящата червена светлина, която показваше пътя на Валънтайн, бе изчезнала.

— Светлината е угаснала — каза Хисун. — Какво означава това? Да не би Валънтайн да е мъртъв?

— Не е изключено — откликна Стазилейн. — Възможно е също така да е изгубен или повреден предавателят, който ни известява за местоположението на владетеля.

Хисун кимна.

— Имало е страшна буря, която е причинила много щети. Макар че е трудно да се съди по посланието, нищо чудно самият коронал да е бил застигнат от бурята по пътя си към Пиурифейн, след като е оставил в Гихорна Тунигорн и останалите…

— Едно от двете: или е загинал по време на бурята, или предавателят е загубен — вметна Дивис.

— Да се надяваме, че божествения е пощадил живота на младия Валънтайн — внезапно проскърца принц Гизмаил. — Но независимо дали той е жив или мъртъв, налага се да изберем нов коронал.

Думите на най-възрастния от обитателите на Замъка потресоха Хисун, който смаяно се огледа наоколо.

— Правилно ли съм чул? Нима днес обсъждаме свалянето на един коронал?

— Изрази се твърде силно — спокойно каза Дивис. — Само обсъждаме дали е уместно Валънтайн да остане на поста си с оглед враждебните намерения на метаморфите и отдавна известния подход на нашия владетел към различните неприятности. Ако сме във война — в което никой от присъстващите вече не се съмнява, — би било разумно да докажем, че Валънтайн не е подходящ да ни предвожда, ако още е сред живите. Замяната не означава метеж. Има легитимен конституционен път да го детронираме без да въвличаме Маджипур в размирици и без да показваме липса на обич и уважение към Валънтайн.

— Искаш да кажеш, че това ще стане като оставим понтифекс Тиеверас да умре.

— Точно така. Какво ще кажеш за това, Хисун?

Той забави отговора. Също като Дивис и Гизмаил, а сигурно и като повечето от присъстващите, този следобед с неохота бе стигнал до заключението, че лорд Валънтайн трябва да бъде заместен с някой по-решителен, по-агресивен, дори войнствен мъж. И подобно нещо му беше хрумвало и друг път, макар да пазеше тези разсъждения за себе си. И сто на сто имаше доста безболезнен начин за осъществяването на рокадата, като просто се предизвика повишението на Валънтайн, иска — не иска, в понтифекс.

Хисун питаеше дълбока, огромна признателност към своя наставник и покровител. И може би най-добре от всички знаеше колко се ужасява Валънтайн от принудителното слизане в мрачните дълбини на Лабиринта. Твърде жестоко, направо чудовищно би било да предизвикат това зад гърба му точно когато той, макар и непохватно, се опитваше да възстанови мира без да прибягва до кръвопролития.

И все пак държавни съображения налагаха тази мярка. Дали и друг път в историята се беше случвало да се прибягва до жестокост поради подобни причини? Хисун знаеше какво би отговорил Валънтайн. Но се колебаеше той какво да каже по въпроса.

— Може би Валънтайн не е най-подходящият коронал в тези времена. Раздвоен съм и бих искал да знам повече преди да отговоря. Подчертавам, че не желая смяната да е насилствена. нима някога в Маджипур е ставало нещо подобно? Според мен обаче е редно да проучим какво е положението с приемствеността на управлението, а не да обсъждаме дали Валънтайн е годен да управлява по време на криза.

В залата настана смут. Дивис се опитваше да надникне в очите на Валънтайн, сякаш искаше да проникне в тайните на душата му. херцогът на Халанкс почервеня, принцът на Бангълкод седеше сякаш е глътнал бастун. И само двамата ветерани Канталис и Гизмаил пазеха олимпийско спокойствие, сякаш изборът на нов коронал не занимаваше онези, които знаеха, че дните им са преброени.

— Май предпочетохме да пропуснем един твърде важен аспект от посланието: кончината на Елидат, който отколе бе смятан за Валънтайнов наследник — произнесе Хисун.

— Но Елидат не желаеше да го наследява на поста — каза едва чуто Стазилейн.

— Твърде е възможно — парира Хисун. — Той положително не копнееше за трона след като стана регент. Но аз имах предвид само това, че тази трагична смърт отстрани достойния за короната претендент. И сега нямаме представа кого да предпочетем. Ами ако утре се разбере, че Валънтайн е мъртъв или самият Тиеверас най-сетне е умрял, или че ходът на събитията налага да бъде отстранен Валънтайн? Трябва да сме готови на всичко. Нали ние ще избираме следващия коронал. Знаем ли кого да издигнем?

— Сега ли искаш да гласуваме кандидатурата? — попита принц Манганот от Бангълкод.

— Нещата вече се избистрят — каза Миригант. — Короналът назначи регент, който от своя страна назначи други трима — предполагам със съгласието на лорд Валънтайн. И триумвиратът ни управлява вече наколко месеца. Май наследникът на трона трябва да е някой от заместниците на Елидат?

— Плашиш ме, Миригант — каза Стазилейн. — Навремето смятах, че е чудесно да си коронал. Предполагам така са мислели на невръстна възраст и мнозина от присъстващите. Но отдавна не съм хлапак и видях как се промени Елидат, и то не за добро, когато цялата власт се стовари върху плещите му. Пръв ще коленича пред новия владетел. Но нека той не се казва Стазилейн!

— Короналът — намеси се херцогът на Чорг — в никакъв случай не трябва да ламти за короната. Но не и да се ужасява от нея.

— Благодаря ти, Елзандир — каза Стазилейн. — Не съм кандидат, ясно ли е?

— Дивис? Хисун?

Хисун усети как се сковава от напрежение. Погледна Дивис, който сви рамене и се усмихна, но си замълча. Видя се в чудо дали да говори и какво да каже. Можеше ли да се изправи пред тези принцове и безгрижно да заяви, че иска да заеме трона? Усети, че Дивис плете някакви непонятни интриги. И за пръв път усети, че няма представа какво до прави.

Тишината изглеждаше безконечна.

Тогава чу собствения си глас — спокоен, равен, който произнесе:

— Смятам, че не сега е моментът да се доведе до край процедурата. Появиха се двама кандидати. Преценката на качествата им сега не стои на дневен ред. Не тук. Не днес. Какво ще кажеш, Дивис?

— Както винаги говориш мъдро, Хисун.

— Тогава нека отложим избора — заключи Миригант. — Да обмислим всичко и да изчакаме за нови вести от коронала.

Хисун вдигна ръка.

— Първо да свършим още нещо.

Той изчака в залата за се въцари тишина.

— От известно време искам да посетя Лабиринта, да се видя с близките си и някои приятели. Според мен някой трябва да се свърже с чиновниците на понтифекса и да получи сведения от първа ръка за здравословното състояние на Тиеверас, защото нищо чудно през идните месеци да се наложи да избираме едновременно и понтифекс, и коронал. Така че предлагам за Лабиринта да отпътува официална делегация от Връхни, в която да бъда включен и аз.

— Подкрепям предложението — веднага се обади Дивис.

След като бяха приключени всички процедури по гласуването и присъстващите се обособиха на малки мобилни групи, Хисун остана да седи сам, като се чудеше кога ще се събуди. След малко високият светлокос Стазилейн се назвеси над него, намръщен и усмихнат едновременно.

— Не бъркаш ли, че точно сега напускаш Замъка, Хисун — попита той.

— Може би. Но имам чувството, че точно това е редно да направя. Ще рискувам.

— Тогава се провъзгласи за коронал преди отпътуването!

— Шегуваш ли се? Ами ако Валънтайн е още жив?

— Ако е жив, знаеш как да уредиш нещата, за да стане той понтифекс. Но мъртъв ли е, трябва да побързаш да заемеш поста.

— Изключено е да го сторя.

— Налага се. За да не намериш на връщане Дивис на трона.

Хисун широко се усмихна.

— С това ще се справя лесно. Ако Дивис замести Валънтайн, ще се погрижа Тиеверас най-сетне да си отдъхне. И тогава Дивис ще трябва да слезе в Лабиринта, а кандидатът за трона ще е само един.

— Ти ме смайваш, в името на Господарката!

— Нима? А ходът е твърде очевиден. — Хисун здраво стисна десницата на събеседника си. — Благодаря ти за подкрепата, Стазилейн. И те уверявам, че всичко ще приключи добре. Ако се наложи да стана коронал при понтифекс Дивис, така да бъде: мисля, че ще се сработим с него. Но засега да се молим за безопасността и успеха на лорд Валънтайн и да зарежем всички спекулации. Става ли?

— Разбира се! — каза Стазилейн.

Прегърнаха се и Хисун излезе от залата. Навън цареше същата бъркотия, само дето броят на по-дребните риби бе стигнал стотина и отправените към Хисун погледи бяха особени. Но Хисун не се изниза мълчешком и със сведени очи през навалицата. Откри Алзимир, който го зяпаше прехласнато, в края на тълпата и му нареди да се готви за пътуване до Лабиринта.

Младият рицар благоговейно го погледна.

— Преди минути плъзнаха приказки, че ще те правят коронал. Вярно ли е?

— Нашият коронал е Лорд Валънтайн — каза Хисун рязко. — Сега върви и се стягай за път. Тръгваме призори.