Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Valentine Pontifex, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 18 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВАЛЪНТАЙН ПОНТИФЕКС. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, №15. Превод: Роза Григорова [Valentine Pontifex, Robert SILVERBERG] Печат: Светлина, Ямбол. Формат: 20 см. Страници: 256. Цена: 2.80.00 лв. ISBN: 954-8340-23-4 (кн. 4)(грешен)

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

3

Буден и неспокоен, Уай-Юлисаан лежеше и се вслушваше във воя на вятъра из тъмата на Гихорнската пустош: острият режещ вятър от изток вдигаше вихрушки влажен пясък и непрестанно замерваше стените на палатката.

Кралският керван бе вече на стотици километри от Пилиплок. След броени дни щяха да са при Стейче, а отвъд реката беше Пиурифейн. Уай-Юлисаан копнееше най-сетне отново да вдиша въздуха на родната си провинция и с всеки час този копнеж се засилваше. Да си бъде у дома, сред свои, да се освободи от напрежението на този безкраен маскарад…

Скоро… Скоро…

Но първо трябваше да предупреди някак Фараатаа за плановете на лорд Валънтайн.

Бяха се свързали за последен път преди шест дни, но тогава Уай-Юлисаан още не знаеше, че короналът смята да посети Пиуривар. Фааратаа непременно трябваше да знае това, но нямаше надежден начин да го уведоми, освен по обичайните канали, буквално несъществуващи в тази ужасна пустош, или с посредничеството на водните крале. Уай-Юлисаан беше сам, а можеше да привлече вниманието на водния крал само с помощта на няколко обединени съзнания.

Въпреки това трябваше да опита. И също като през всяка от последните три нощи, той се съсредоточи, за да изпрати енергията на съзнанието си напред, за да се свърже през хилядите километри с водача на въстанието Фараатаа.

Безнадеждно. Без посредничеството на воден крал нямаше да стане нищо. Но Уай-Юлисаан не се отказа. Може би щеше да извади късмет и някой от гигантите щеше да усили предаването. Шансът беше нищожен, но все пак…

— Фараатаа!

Тялото на Уай-Юлисаан леко се надипли от усилието — краката му се удължиха, носът му се скъси. Той мрачно се коригира и си възвърна човешкия вид, преди някой друг да забележи промяната. От Алханроел насам се беше излял в този калъп и не смееше да се отпусне, за да не открият, че е пиуриварски шпионин. На моменти му идеше да се пръсне от напрежение, но стриктно се придържаше към избраната форма.

Продължи да изпомпва духовната си сила и да я изпраща навън в нощта.

— Фараатаа! Фараатаа!

Нищо. Мълчание. Самота. Все същото.

Накрая изостави опитите си и се помъчи да заспи. Сутринта бе далече. Легна и затвори пулсиращите си очи.

Но сънят не идваше — той бе рядък дар по време на това пътуване. Твърде много бяха пречките: свистенето на вятъра, съскането на пясъка, просташкото сумтене на членовете на свитата, които спяха в същата палатка. И над всичко — неотстъпната вцепеняваща болка от изолацията му сред тези враждебни, чужди човеци. Напрегнот, изопнат като струна, той чакаше зазорямането.

Между часовете на чакала и на скорпиона усети как монотонна, прокрадваща се музика леко докосна съзнанието му. Толкова бе напрегнат, че това за миг го извади от калъпа. Префасонира се безконтролно в двамина от спящите наблизо придворни, за частица от секундата скокна в пиуриварска форма и чак след това се овладя. Седна с бумтящо сърце и затърси музиката отново.

Да, тук е. Сух, странен, стенещ тон. Безспорно това бе песента на воден крал. Отвори съзнанието си и след миг с огромно облекчение установи контакт с Фараатаа.

— Уай-Юлисаан?

— Най-после, Фараатаа! Колко дълго чаках!

— Търся те в уречения час.

— Да, знам. Но имам спешна новина. Не чу ли как се мъчех да се свържа?

— Не. Но къде си сега, Уай-Юлисаан, и какво имаш да ми казваш?

— В Гихорна. Почти до Стейче.

— Възможно ли е голямата обиколка да отведе коронала в Гихорна?

— Той се отказа от обиколката, Фараатаа. Сега пътува към Илиривойн, за да се срещне с Данипиур.

Настъпи тишина. Уай-Юлисаан за миг реши, че контактът е прекъснал. Но Фараатаа се обади отново.

— С Данипиур? От какъв зор?

— Ще иска прошка.

— Но за какво?

— За престъпленията на неговия народ към нас.

— Значи е полудял?

— Някои от хората му мислят същото. Други казват, че това бил неговият маниер — да отвръща с любов на омразата.

Последва нова продължителна пауза.

— Той не бива да разговаря с нея, Уай-Юлисаан.

— И аз смятам същото.

— Не е време за прошки, а за борба. Иначе няма да победим никога. Ще го държа настрана. Никакви срещи. Може да пробва да постигне компромис — не ни трябват никакви компромиси!

— Разбирам.

— Почти сме победили. Срив в управлението. Хаос. Точно трима лъжекоронали, знаеш ли Уай-Юлисаан? Един се самопровъзгласи в Кинтор, другите — в Ни-моя и Дюлорн.

— Наистина ли?

— Разбира се. Значи ти не знаеше?

— Не. Мисля, че и Валънтайн не знае. Трима лъжекоронали! Това е началото на края, Фараатаа!

— Така мисля. Добре се справяме. Болестите продължават да се ширят. Благодарение на теб парирахме правителствените контрамерки и още повече стъжнихме положението. В Зимроел е хаос. Започва да затъва и Алханроел. Победата е наша!

— Победата е наша, Фараатаа!

— Но трябва да пресрещнем коронала по пътя към Илиривойн. Къде сте сега?

— Чух тази вечер някой да казва, че сме на не повече два дни път до Стейче. Вчера короналът и част от свитата поеха пред основната група. Трябва да са съвсем близо до реката.

— А как смята да премине на отвъдния бряг?

— Това не знам. Но…

— Сега! Дръж! Го!

Внезапният крясък прекъсна връзката с Фараатаа. От мрака изскочиха две огромни фигури и връхлетяха Уай-Юлисаан, и го сгащиха, сащисан. Нападателите бяха монументалната жена-воин Лизамон Хълтин и свирепият Залзан Кавол. На безопасно разстояние се суетеше врунът Делиамбър, чиито пипала конвулсивно се гърчеха.

— Какво си позволявате? — попита Уай-Юлисаан. — Това е грубо нарушение на закона!

— Така де — бодро отвърна амазонката. — Сто на сто си прав.

— Пуснете ме веднага!

— Как не, гаден шпионино! — избоботи скандарът.

Уай-Юлисаан направи отчаян и безсмислен опит да се отскубне от лапите им. Обзет от паника, усети, че губи контрол над формата, и не успя да се вмести в калъпа, като осъзнаваше, че се издава напълно що за птица е. И се започна едно бясно преобразяване в какво ли не — от лъкатушещща змия до грудка с шипове. Енергийно изтощен от събеседването с Фараатаа, той не съумяваше да се защити дори с елементарен електрошок и скимтеше, и виеше от безсилие, докато врунът не го перна с една от пипалата си и не го зашемети дотолкова, че Уай-Юлисаан се отпусна и изпадна в полуунес.

— Да го заведем при коронала и там да го разпитаме.