Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (33)

7

Колкото повече навлизаха в провинцията на променящите се, толкова по-познато ставаше всичко. И все пак у Валънтайн същевременно се засилваше убеждението, че прави някаква отвратителна, ужасна грешка.

Спомни си тукашната миризма: силна, тръпчива, многослойна, сладникав и тежък аромат на растеж и разлагане, който лъхаше равномерно под постоянния топъл ромол — объркана смесица от миризми, замайваща при всяко вдишване. Спомни си задушния, лепкав, влажен въздух, дъждовете, които валяха почти ежечасно, като трополяха по листака високо горе и се стичаха от лъщящо листо на листо, докато накрая някоя друга капка достигнеше и почвата. Спомни си феноменалния растеж на никнещата и източваща се почти пред погледа и все пак някак странно дисциплинирана растителност, където всичко се наместваше на строго определени равнища — горните етажи бяха за високите тънки дървета с къси корони, и стъпало по стъпало все по-надолу бяха дърветата с големи чадъри от листа, свързани в плътен навес от плетеницата на лозите и пълзящите растения и така нататък чак до горската настилка — тъмна, тайнствена, почти гола, — абсолютно продължение на влажната, бедна, пореста почва, която гъвкаво пружинираше под краката. Спомни си внезапните светлинни снопове, ярки и необичайни, пронизващи навеса от листа на непредсказуеми интервали, които бързо и стряскащо внасяха някаква яснота в полумрака.

Но дъждовните гори на Пиурифейн се простираха на огромна площ и вероятно навсякъде бяха еднакви. Но Валънтайн се питаше дали приликата в звуците, аромата и градежа на джунглата, които си спомня отпреди години, са достатъчно основание да си мисли, че някъде тук е столицата на променящите се, Илиривойн?

Тогава, когато пътуваше със скитащите жонгльори и им хрумна щурата идея да спечелят малко рояли като поиграят пред метафорите, с тях бе Делиамбър, майсторът на врунски магии, който да подуши правилното разклонение на пътя, и доблестната Лизамон Хълтин, също веща познавачка на джунглата. А сега Валънтайн беше съвсем сам в Пиурифейн.

Делиамбър и Лизамон, ако изобщо бяха живи — в което не беше сигурен, защото през всичките тези седмици не бе общувал с тях дори насън, — се намираха на стотици километри оттук, на отсрещния бряг на Стейче. Нямаше ни вест, ни кост и от Тунигорн, когото бе изпратил да ги търси. Сега пътуваше само с Карабела и Слийт, и с гвардия от скандари. Карабела бе смела и издръжлива, но нямаше опит като следотърсач, а скандарите бяха храбри и силни, ала не твърде умни, а проницателният и трезвомислещ Слийт продължаваше да се бои от променящите се, защото така и не бе усял да се отърси от внушението на един сън от младини. Лудост беше един коронал да миткосва из пиурифейнските джунгли с толкова оскъден антураж, но лудостта май се беше превърнала в отличителен белег на последните коронали. Валънтайн си мислеше, че двамината му предшественици, Малибор и Вариакс, рано бяха намерили смъртта си, защото се бяха емнали да вършат глупости. Може би безразсъдството се бе превърнало в слабост на кралете.

И му се струваше, че ден след ден нито се приближават, нито се отдалечават: Илиривойн беше навсякъде и никъде в тези джунгли. Сякаш целият град се движеше точно пред него винаги на една и съща дистанция — пролука, която Валънтайн никога не ще успее да затвори. Защото столицата на променящите се, каквато я помнеше, представляваше струпване предимно от паянтови плетени и няколко по-солидни постройки, което навремето бе оприличил на временен, призрачен град, прелитащ тук-там по прищявка на жителите си — град-скитник, град-сън, нещо като блуждаещ огън на джунглата.

— Това следа ли е, виж, Валънтайн? — попита Карабела.

— Може би, да — отговори той.

— А може би — не?

— Може би.

Видели бяха стотици следи, досущ като тази: слаби белези, неразбираеми отпечатъци на нечие присъствие отпреди месец или може би отпреди хилядолетие, от времето на лорд Декерет. Забодена пръчка с вързана за нея перушина или парцалче, драскотини от нещо, влачено някога от някого, а се случваше да е нещо невидимо за окото — само въображаема следа, озадачаващ закърнял белег от преминаването на същества с интелект. Но нищо никога и никъде не отведе. Рано или късно следите намаляваха и се стопяваха и пред погледа лежеше само девствена джунгла.

— Да направим ли бивак, милорд? — попита Слийт.

Нито той, нито Карабела все още не бяха обелили дума против тази експедиция, колкото и безразсъдна да им изглеждаше. Валънтайн се питаше дали разбират колко е важна за него тази среща с кралицата на променящите се? Или само от страх пред гнева на краля и съпруга пазеха мълчание през тези седмици на безцелно скиталчество, след като със сигурност смятаха, че той би могъл по-добре да оползотвори времето си в цивилизованите провинции, като се бори с ужасната криза? Или просто — което беше най-лошото — му угаждаха, докато проправяше безумния си път през тези обрасли, размити от дъжда горски полянки? Не смееше да попита. Питаше се само колко дълго ще преследва целта си въпреки засилващото се убеждение, че никога не ще намери Илиривойн.

Когато спряха да пренощуват, той сложи сребърната диадема на Господарката и отново се потопи в транс, в състояние, отхвърлящо съзнаваното, и изпрати духа си през джунглата, като търсеше Делиамбър, търсеше Тизана.

Струваше му се, че може да улови тяхното съзнание по-лесно, защото и двамата бяха твърде чувствителни към магията на сънищата. Ала нощ след нощ не бе усетил нито веднъж поне мъждукащ контакт. Дали причината бе разстоянието? Никога преди не бе опитвал да се свърже надалеч без виното на сънищата, а тук го нямаше. Или може би метаморфите залавяха или прекъсваха предаванията. Или може би посланията му не достигаха, защото получателите бяха мъртви. Или…

— Тизана! Тизана! Делиамбър! Вика ви Валънтайн… Валънтайн… Тизана! Делиамбър!

Нищо.

Потърси Тунигорн. Той със сигурност беше жив, каквото и да беше станало с останалите. И макар да беше трудно да се стигне до съзнанието му, винаги имаше надежда, че някой от опитите ще е успешен. Или ще се свърже с Лизамон. Или със Залзан Кавол. Ще докосне някого от тях, ще усети познат отговор на познато съзнание…

Още дълго упорства, после тъжно свали диадемата и я върна в кутията. Карабела го погледна изпитателно, а Валънтайн поклати глава и сви рамене.

— Тук е много тихо — каза той.

— Ако не се брои дъждът.

— Да. Ако не се брои.

Дъждът отново тихо барабанеше по високия навес на листака. Валънтайн мрачно впери поглед в джунглата, но не видя нищо. Фаровете на флотера бяха запалени и щяха да останат така цяла нощ, но зад сътворената от тях златна светлинна сфера се издигаше само стена от мрак. Доколкото познаваше метаморфите, можеше сега хиляди да са наобиколили бивака. Дано. Всичко — дори изненадващата атака — би било за предпочитане пред безумните седмици скитане в непознатата и непознаваема пустота.

Докога ли ще продължава така?

И как ще намеря пътя обратно, ако се откажа от търсенето?

Мрачно заслушан в менливия ритъм на дъжда, той най-сетне се унесе в сън.

Почти веднага засънува.

Силата на съновидението, неговата жизненост и топлота му подсказаха, че то не е обикновено, а най-вероятно послание от Господарката — първото след като бе напуснал Гихорна. Докато очакваше осезаем знак за нейното благо присъствие, съзнанието му все повече се объркваше, защото майка му не се появи, а импулсите, проникващи в душата му, сякаш идваха от съвсем друг източник. Кралят на сънищата? И той имаше силата да прониква в съзнанията от далечно разстояние, разбира се. Но дори в такива странни времена като сегашните Кралят на сънищата не би си позволил да насочи своите способности към коронала. Но кой бе това? Бдителен дори насън, Валънтайн обхождаше границите на своя сън, като търсеше и не намираше отговор.

В съня почти липсваше сюжет. Почти липсваха форми и звуци. И това създаваше чисто абстрактно усещане за събитийност. Но постепенно сънят се разгърна пред него чрез група движещи се образи и изплъзващи се промени в настроението, които се превърнаха в метафора на нещо съвсем конкретно: гърчави, преплитащи се пипала на врун.

— Делиамбър?

— Тук съм, милорд.

— Къде?

— Тук. Наблизо. Идвам към теб.

Това бе известено не чрез говор или докосване, а изцяло чрез светлинните рисунки и състояния на съзнанието, и то недвусмислено. Сънят след малко си отиде, и Валънтайн продължи да лежи неподвижен — нито буден, нито спящ, — като размишляваше за случилото се. И за пръв път от седмици насам почувства някаква надежда.

На сутринта, когато Слийт се готвеше за тръгване, Валънтайн му каза:

— Не. Ще останем тук няколко дни. А може би повече.

Слийт мигновено овладя съмнението и объркването си, кимна и се отдалечи, за да каже на скандарите да не вдигат бивака.

— По лицето ти виждам, че нощта ти е донесла новини, милорд — каза Карабела.

— Делиамбър е жив, следва ни и ни търси заедно с останалите. Но ако продължим да се щураме, няма да ни настигнат. И да ни намерят.

— Значи си говорил с вруна?

— С неговия образ или сянка. Но истинска, автентична. Той скоро ще бъде с нас.

И Валънтайн наистина вярваше в това. Но мина ден, втори, трети. Всяка нощ слагаше диадемата, но всуе. Скандарите-гвардейци дебнеха из джунглата като неспокойни зверове. Слийт се изнервяше и изчезваше с часове, въпреки страха си от метаморфите. За да поразведри обстановкага, Карабела, която виждаше как обстановката се изостря, предложи малко да жонглират. Но Слийт нямаше настроение, а Валънтайн, когато се съгласи по нейно настояване, бе толкова непохватен, че би се отказал още през първите пет минути, ако не беше нейната упоритост.

— Разбира се, че си се схванал! — каза тя. — Да не мислиш, че умението остава вечно? Но се връща, ако поработиш! Хайде, Валънтайн! Дръж! Дръж! Дръж!

Наистина беше права. Малко усилия, и той отново изпита старото усещане за единство между поглед и действие, което отвежда там, където времето е без значение и цялото пространство се превръща в една безкрайна точка. Скандарите, макар най-вероятно да знаеха, че жонгльорството някога е било занаят на коронала, зяпаха с неприкрито любопитство и благоговение как Валънтайн и Карабела си подхвърлят различни предмети.

— Хей! — викаше тя и въвличаше партньора си във все по-сложни номера, които бяха нищо в сравнение с едновремешните трикове. Но бяха достатъчно мъчни за човек, който не е жонглирал почти десет години. След час, подгизнал от дъжд и пот, Валънтайн се чувстваше чудесно.

Появи се Слийт и като ги гледаше, сякаш се измъкна от своето безпокойство и униние. След малко се доближи, а Карабела му хвърли нож, пръчка и брадвичка и той ги хвана небрежно и започна да ги преплита във висока игрива каскада, към която прибави трите предмета, подхвърлени от Валънтайн.

Освен лекото напрежение, изписано върху лицето на Слийт, каквото преди десет години се четеше може би само по време на прочутия му трик със завързани очи, нямаше други признаци за спад на голямото му умение.

— Хей! — извика той, като метна пръчката и брадвичката обратно на Валънтайн и без угризения запокити към него други предмети, преди Валънтайн да е уловил първите. После и тримата продължиха да жонглират с наистина голяма сериозност, сякаш отново бяха скитащи артисти и репетираха преди представление в кралския двор.

Виртуозното майсторство на Слийт вдъхнови Карабела да покаже някои от коронните си номера, което накара Слийт да си припомни някои още по-сложни движения, и не след дълго Валънтайн усети, че вече не смогва на темпото. Въпреки това се опита да не изостава и се справи похвално, като само веднъж случайно изпусна нещо, макар да бе обстрелван отвред едновременно от смеещата се Карабела и хладнокръвния, сериозен Слийт. И внезапно откри, че е безсилен, и остави всичко да се изплъзне от ръцете му.

— О, така не се прави, милорд! — избоботи дрезгав и чудесно познат глас.

— Залзан Кавол! — смаяно и ликуващо извика Валънтайн.

Огромният скандар притича на скокове, бързо направи звездното приветствие и после събра всичко, изпуснато от Валънтайн. И с лудешка възхита започна да ги подхвърля на Карабела и Слийт по своя бесен начин, който тласваше всеки, дори и най-ловкия човек-жонгльор към ръба на възможностите.

Валънтайн погледна към джунглата и видя как останалите тичат под дъжда: Лизамон Хълтин с кацналия на рамото й врун, Тунигорн, Тизана, Ерманар, Шанамир и още неколцина, които се измъкваха един по един от спрения наблизо очукан и оплескан с кал флотер. И Валънтайн осъзна, че са дошли всички — всички, които бе оставил в Гихорна. Цялата група най-после се беше обединила.

— Дайте вино! — извика той. — Това трябва да се полее! — Втурна се към тях и ги запрегръща.

— Дорде съм жива, никога вече няма да те пусна сам, милорд! — викаше Лизамон — При цялото ми уважение. Никога вече! Никога!

— Ако знаех, милорд — каза Залзан Кавол, — че ще избухне тази проклета буря и няма да те видим толкова седмици… Е, милорд, за каква охрана ни мислиш — да те оставим така да ни избягаш? Когато Тунигорн ни каза, че си оцелял, но си хукнал из Пиурифейн без да ни дочакаш… О, милорд!

— И ще ми простиш ли това бягство? — попита Валънтайн.

— Милорд, милорд!

— Знаеш, че нямах намерение да се деля от вас. Затова пратих Тунигорн да ви намери. И всяка нощ ви пращах послания — на теб, Делиамбър, и на теб, Тизана…

— Посланията стигаха до нас, милорд — каза врунът.

— Така ли?!

— Нощ след нощ. Радвахме се, че си жив.

— И не ми отговаряхте? — попита Валънтайн.

— Всеки път отговаряхме — каза Делиамбър. — Но силата ми не беше достатъчна за такова разстояние. Копнеехме да ти предадем да ни чакаш. Но с всеки ден ти навлизаше все по-навътре в джунглата и нищо не те задържаше, и аз не успявах да достигна до съзнанието ти, милорд. Не можех.

— Но накрая все пак проби?

— С помощта на Господарката — обясни Делиамбър. — Тизана отиде при нея насън и успя да се сдобие с подкрепата й. Господарката пренесе съзнанието ми там, където не успявах да достигна сам. И така най-сетне си поговорихме, милорд. А сега имаме толкова много неща да ти казваме!

— Наистина — каза Тунигорн. — Ще бъдеш изумен, обзалагам се.

— Изумявайте ме тогава.

— Май Тунигорн ти е казал — започна Делиамбър, — че изобличихме надзорника Уай-Юлисаан като шпионин на променящите се?

— Така ми каза, да. Но как го разкрихте?

— В деня, в който ти пое към Стейче, милорд, усетих, че Уай-Юлисаан общува с някой много надалеч. И незабавно пратих Залзан Кавол и Лизамон да го задържат.

Валънтайн примигна.

— Но откъде е имал такава сила?

— Той е метаморф — каза Тизана, — а те свързват съзнанията си с помощта на морските дракони.

Валънтайн гледаше с недоумение ту Тизана, ту Делиамбър, но казаното беше толкова странно и смайващо, че отначало почти нищо не разбра.

— Невероятно! — възкликна Валънтайн. — Кой би могъл да предположи, че драконите притежават такава сила на съзнанието?

— Метаморфите ги наричат водни крале, милорд — каза Тизана. — Изглежда съзнанието им е твърде силно. А това извънредно е улеснявало шпионина да предава докладите си.

— Какви доклади? — попита Валънтайн тревожно. — И на кого?

— Когато заловихме Уай-Юлисаан — каза Делиамбър, — той веднага започна да се променя като луд. Възнамерявахме да ти го доведем за разпит, но ти бе потеглил към Стейче. После се изви бурята и не можахме да те последваме. Така че сами го разпитахме. Призна, че е бил внедрен, за да ти помага да формулираш правителствените мерки срещу болестите и бедствията и после незабавно да изпява всичко на своите, за които това било като манна, тъй като те са изфабрикували цялата тая селскостопанска напаст.

Валънтайн се втрещи.

— Метаморфите?!

— Да, милорд. Уай-Юлисаан си призна всичко. Ние… ъ-ъ-ъ… не бяхме мили с него. В тайни лаборатории тук, в Пиурифейн, метаморфите създавали от години болестите и неприятелите, поразяващи нашето селско стопанство. И после ги разнасяли под хиляди маскировки — някои се представяли на фермерите за провинциални надзорници и им пробутвали заразата по различни начини или тайно пръскали отровите си по нивите. За преносители са били използвани и птиците. Освен това облаците…

Зашеметен, Валънтайн прекъсна монолога на Слийт.

— Значи сме били във война, а не сме го знаели!

— Сега знаем това, милорд — каза Тунигорн.

— И аз пътувах из кралството на моите неприятели, като си въобразявах в глупостта си, че трябва само да произнеса слова на смирение и да разтворя ръце за прегръдка, за да ми се усмихне Данипиур и Божественият да ни благослови отново А в действителност тя и нейният народ са започнали ужасна война срещу всички ни и…

— Не, милорд — каза Делиамбър. — Не Данипиур. Поне засега подобно нещо не ни е известно.

— Какво каза?

— Уай-Юлисаан е помагал на Фараатаа — върл омразник, който не е спечелил Данипиур за своята кауза и затова се е впуснал да я осъществява сам с последователите си. Сред метаморфите има две фракции. Фараатаа е водач на радикалите, жадуващи война. Целта им е да ни хвърлят в хаос чрез глад и да ни прогонят от Маджипур. А Данипиур явно е по-умерена, поне не толкова ожесточена.

— Значи трябва да продължа към Илиривойн!

— Никога няма да намериш Илиривойн, милорд — отсече Делиамбър.

— Защо?

— Разглобили са града на части и го мъкнат със самари през джунглата. Усещам присъствие, когато пръскам магиите си. Данипиур бяга от теб, милорд. Не иска да се срещате. Може би това е твърде опасно, защото тя вече не контролира народа си и се бои, че всички ще станат привърженици на Фараатаа, ако прояви благосклонност към теб. Само предполагам, милорд. Но смятам, че никога няма да я намериш, дори ако търсиш в тази джунгла векове.

Валънтайн кимна.

— Може би си прав, Делиамбър. Сигурно си прав. — Затвори очи и отчаяно се опита да се съсредоточи. Толкова зле да поведе нещата, изобщо да не се усети! — И колко дълго е продължила тази кореспонденция между метаморфите с посредничеството на драконите?

— Май доста време. Драконите явно са по-интелигентни, отколкото ги смятахме, и изглежда има някакъв съюз между тях и метаморфите. Работата е мътна.

— А къде е Уай-Юлисаан? Би трябвало да го разпитаме още.

— Мъртъв е, милорд, — каза Лизамон Хълтин.

— Как така?

— Когато връхлетя бурята, настана бъркотия и той се отскубна. За момент го хванахме пак, но вятърът го отнесе. Открихме трупа му на сутринта.

— Загубата не е голяма — каза Делиамбър. — Едва ли бихме измъкнали нещо повече от него.

— И все пак бих си побъбря с него — отвърна Валънтайн. — Както и да е… Предполагам, че няма да говоря и с Данипиур. Но ми е трудно да се откажа от тази идея. И така, според теб не ще открия Илиривойн, Делиамбър?

— Мисля, че е изключено, милорд.

— Може да ви звучи странно, но я виждам като съюзничка. Кралицата на метаморфите и короналът, обединени в съюз срещу обявилите ни биологическа война. Лудост, а, Тунигорн? Хайде, говори открито.

Тунигорн сви рамене.

— Знам ли, Валънтайн? Но Делиамбър е прав относно нежеланието на Данипиур да те вижда. И мисля, че ще е губене на време да я търсим сега…

— Ще е лудост, защото има толкова други неща за вършене — каза Валънтайн и замълча.

Взе разсеяно два от предметите, които държеше Залзан Кавол, и започна да ги подхвърля от ръка в ръка. Болести, глад, лъжекоронали. Лудост. Хаос. Биологична война. Гневът на Божествения. И един коронал, който се мотае из джунглата в името на една налудничава мисия? Не. Не!

— Имаш ли представа, къде сме сега, Делиамбър? — попита той.

— Горе-долу три хиляди километра на югозапад от Пилиплок.

— И за колко време бихме стигнали до града?

— Точно сега не бих ходил в Пилиплок, Валънтайн.

— Защо?

— Опасно е.

— Опасно? За един коронал? Само преди месец-два ходих там и всичко беше наред, Тунигорн!

— Нещата се промениха. Имаме сведения, че Пилиплок се е самопровъзгласил за свободна република. Складовете пращят от провизии и гражданите се боят храната да не бъде реквизирана за нуждите на Кинтор и Ни-моя. Затова Пилиплок се е отделил от общността.

— Свободна република? Немислимо! — възкликна Валънтайн.

— Гражданите на Пилиплок са на друго мнение. Не е ясно как ще те приемат. Разумно е да се отиде другаде, докато се изясни положението — каза Тунигорн.

Валънтайн се ядоса.

— Да се страхувам да вляза в един от собствените си градове? Още с пристигането ми Пилиплок отново ще ми бъде верен!

— Нима? — попита Карабела. — Това е Пилиплок с присъщите му надутост и себичност. А ти пристигаш там като дрипльо, с очукан флотер. И смяташ, че ще те приветстват? Наясно са, че са извършили предателство и едва ли ще рискуват доброволно да се предадат в твоя власт. Според мен можеш да влезеш в Пилиплок само начело на армия.

— И аз мисля така — добави Тунигорн.

Ужасен, Валънтайн погледна Делиамбър, Слийт и Ерманар, които срещнаха погледа му мълчаливо, тъжно и мрачно.

— Значи отново съм свален? — попита Валънтайн, без да се обръща към никого конкретно. — Отново съм дрипав скитник, така ли? Да не смея да вляза в Пилиплок? Аз? Сигурно лъжекороналите от Кинтор и Ни-моя имат армии, но не и аз. Какво да правя? Пак ли да стана жонгльор? — Той се засмя. — Не. Коронал съм и такъв ще си остана. Да се измъкваме от тази джунгла. Изведете ме до някой от крайбрежните градове, където все още ме почитат. И тогава ще продължим пътя си, като търсим съюзници и възстановим световния ред.

— И къде ще намерим съюзници, милорд? — попита Слийт.

— Където може — отвърна Валънтайн, като сви рамене.