Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Valentine Pontifex, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 18 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВАЛЪНТАЙН ПОНТИФЕКС. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, №15. Превод: Роза Григорова [Valentine Pontifex, Robert SILVERBERG] Печат: Светлина, Ямбол. Формат: 20 см. Страници: 256. Цена: 2.80.00 лв. ISBN: 954-8340-23-4 (кн. 4)(грешен)

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

8

Докато пътуваше през долината Глейдж към Лабиринта, Хисун съзираше навред признаците на хаоса — дори в тази спокойна и плодородна област на Алханроел почти осезаемо се усещаше напрежение.

Лабиринтът не беше се променил много, а Хисун — да. Усети промяната още от мига, в който влезе през Отвора на водите — големия и разкошен церемониален портал, традиционно използван от властниците на Маджипур при посещението им във владенията на понтифекса. Зад него лежеше топлият мъглив следобед на долината Глейдж, ухаещите ветрове, зелените хълмове, радостния пулсиращ сияй на яркото слънце. Пред него се простираше вечната нощ на Лабиринта с тайните херметични извивки, с острия блясък на изкуственото осветление, странната безжизненост на въздуха, недокоснат от вятъра или дъжда. И когато престъпваше прага между двете царства, Хисун се смрази от страх при мисълта, че масивната врата зад гърба му ще се хлопне и от хубавото в този свят занапред ще го отделя някаква ужасна бариера.

Изненада се, че само след година-две живот в Замъка Лабиринтът му се вижда толкова отблъскващ. И осъзна, че досега не е разбирал истински страха на лорд Валънтайн от мрачните дебри на подземния свят.

Имаше и още една промяна. При напускането на Лабиринта за тукашните обитатели, които не се трогваха особено от светската помпозност, той беше един нищо и никакъв посветен рицар. Сега, само след няколко години, Хисун се завръщаше като принц и член на Регентския съвет. А жителите на подземния свят винаги се бяха впечатлявали от властта, особено когато с нея се бе сдобил един от своите. Хиляди се бяха стекли за посрещането му и се блъскаха и суетяха, за да го видят как преминава през големия портал с царския флотер и с пищна свита, сякаш бе пристигнал самият коронал. Не се чуваха поздравления, писъци и скандирания, защото жителите на Лабиринта не си падаха по тези неща. Но всичко живо зяпаше. Мълчаливи, благоговеещи или завиждащи, те гледаха навъсено как минава кортежът. Стори му се, че зърна Ванимун и хубавата му сестра, и Гиснет, и Хеулан, и още половин дузина приятели от старата тайфа. Нищо чудно това да бе само трик на съзнанието. Разбра, че иска те да са там, да го видят в царските му одежди и големия флотер — някогашният агресивен дребосък от Гуаделум Корт и сегашният принц и регент Хисун, озарен от ореола на Замъка, който го обкръжаваше като светлината на второ слънце. Няма нищо лошо за малко да се отдадеш на дребна суета, нали? Да, разбира се, защо не? Човек може да си позволи от време на време малко да издребнее. Това важи дори за светците, а Хисун никой никога не го беше обвинявал в святост. В крайна сметка си каза, че самодоволството действа дори здравословно, стига да не се прекалява с дозировката.

Очакващите високия гост в края на външния кръг чиновници на понтифекса с официални маски церемониално поздравиха Хисун и го отведоха веднага с асансьора за властимащи в дълбоките имперски нива на Лабиринта, за да го настанят в апартамент, толкова пищно обзаведен, колкото и покоите, предназначени за коронала. Подобаващо бяха настанени Алзимир, Стимион и другите помощници на Хисун. След като служителите от понтификата добре се погрижиха за неговия комфорт, главният сред тях обяви:

— Висшият говорител Хорнкаст ще се радва, ако го удостоите с честта да вечеряте с него, милорд.

Неволно Хисун трепна. „Ако го удостоите с честта“. И до ден-днешен като дете на Лабиринта изпитваше към Хорнкаст почит, граничеща с боязън: това бе истинският господар на Лабиринта, кукловодът, който дърпаше конците на понтифекса. „Ще се радва, ако го удостоите с честта да вечеряте с него“. Наистина ли? Хорнкаст? Трудно бе човек да си представи стария Хорнкаст зарадван. А и чиновникът се беше обърнал към Хисун с титлата милорд — ни повече, ни по-малко. Добре, добре, добре.

Но не можеше да си позволи да покаже страхопочитание към Хорнкаст — нито капчица, нито следа. Не беше готов, когато дойдоха пратениците на висшия говорител, и си наложи едва ли не насила да тръгне с десет минути закъснение. Когато влезе в просторната трапезария, чието великолепие дори един понтифекс би сметнал за прекалено, Хисун се сдържа да не прояви раболепие, макар че в гърдите му запърха верноподаническият импулс. При мисълта, че това е самият Хорнкаст, му идеше да коленичи. Но се възпря сърдито и остана прав, в поза, изпълнена с достойнство. Стараеше се да не забравя, че Хорнкаст е само чиновник, докато той, Хисун, имаше ранг, беше принц от Върха, при това член на Регентския съвет.

Ала беше трудно да не се смутиш при това страхотно присъствие. Хорнкаст бе стар, дори престарял, и въпреки това изглеждаше як, енергичен и бодър, сякаш някаква магия го бе подмладила с тридесет-четиридесет години. Извънмерно любезно поведе Хисун към трапезата и му предложи отлежало искрящо вино, от което гостенинът нарядко отпиваше малки глътки. Държеше под свой контрол разговора, отначало съвсем необвързващ и дружелюбен. Първо обсъдиха безредиците в Зимроел и западането на Алханроел. Хисун остана с впечатление, че при цялата си сериозност, когато говореше за тези неща, Хорнкаст се тревожеше за ставащото извън Лабиринта не повече, отколкото би се трогвал от събитията на друга планета. После висшият говорител подхвана темата за Елидат, като първо изрази своите дълбоки съболезнования и надеждата, че гостът ще ги предаде във Връхни. Простреля Хисун с поглед, в който се четеше: „Знам, че тази смърт предизвика големи размествания по върховете и ти се озова в най-силна позиция, ето защо ще те държа под око, рожбо на Лабиринта.“ Според Хисун сега беше редно домакинът да се поинтересува дали лорд Валънтайн е в безопасност, но за негова изненада висшият говорител предпочете да се разпростре по темата за недостига, който вече се усещаше в житниците на Лабиринта. Несъмнено този проблем силно го занимаваше, но Хисун не беше бил толкова път за да си бъбрят за продоволствената криза. Когато висшият говорител замълча за миг, Хисун най-после взе инициативата и каза:

— Май е време да обсъдим онова, което смятам за най-критично — изчезването на лорд Валънтайн.

Този път олимпийското спокойствие на Хорнкаст май се поразклати — ноздрите му трепнаха, а устните се изкривиха от изненада.

— Изчезване?

— Докато лорд Валънтайн пътуваше през Пиурифейн, загубихме връзка с него и не успяхме да я възстановим.

— Може ли да попитам какво е търсил короналът в Пиурифейн?

Хисун леко сви рамене.

— Изпълнявал е твърде деликатна мисия, както ми дадоха да разбера. Бил е отделен от антуража си по време на същата буря, която е отнела живота на Елидат. Оттогава е в неизвестност.

— И предположението е, че короналът е мъртъв?

— Не знам нищо, а предположенията нямат никакво значение. Уверявам ви, че правим и невъзможното, за да възобновим връзката. Но според мен е редно най-малкото да допуснем и тази вероятност. Обсъждахме ситуацията в Замъка. Появи се план за наследяване.

— …

— И, разбира се, здравето на понтифекса фигурира подчертано в нашите планове — каза Хисун.

— А, да. Разбирам.

— Както схващам, понтифексът си е все така?

Хорнкаст не отговори веднага, но доста продължително се вторачи в Хисун със загадъчна и притесняваща сила, сякаш бе зает с най-сложни политически пресмятания.

— Желаете ли да посетите Негово Величество? — бяха думите, с които висшият говорител най-сетне сложи край на мълчанието.

Хисун бе очаквал всичко друго, но не и това. Аудиенция при понтифекса? Нещо, за което не бе мечтал дори! Но моментално овладя изумлението си и надяна маската на безразличието.

— Би било голяма чест — произнесе резервирано той.

— Тогава да вървим.

— Сега?

— Сега — отвърна Хорнкаст.

След малко двамината високопоставени мъже пътуваха с малкия чипонос флотер надолу по тесния тунел. После слязоха и тръгнаха пеша, като на всеки петдесет крачки им се изпречваха масивни врати от бронз, които се отваряха само след като скритите механизми разпознаваха Хорнкаст. Когато се отвори и последната врата, те най-после се озоваха в тронната зала.

Сърцето на Хисун бясно се разтупа. Понтифексът! Старият откачен Тиеверас! През целия си живот таеше подозрението, че той е само един мит. Като истинско дете на Лабиринта винаги бе смятал този саможив господар на света за свръхестествено същество, скрито тук, в дълбините. И дори сега, макар да общуваше с принцове и херцози, с приближените на коронала, със самия коронал, Хисун възприемаше понтифекса като на нещо отделно, живеещо в собствено царство, като нещо невидимо, непознаваемо, нереално, немислимо далечно от света на обикновените същества.

Но ето го, тук е.

Същият като в легендите. Сфера от синьо стъкло, тръби, тръбички, проводници и клеми, бълбукащи и циркулиращи из животоподдържащата камера течности, а вътре — стар, прастар мъж, седнал вдървено на трона с висока облегалка, към който водеха три ниски стъпала. Очите му бяха отворени, но дали виждаше? А и беше ли жив?

— Вече не говори — каза Хорнкаст. — Това е последната промяна. Но Сепултроув казва, че все още разсъждава и е жизнен. Доближете се на две-три крачки, за да го видите отблизо. Е? Видяхте ли? Той диша. Мига. Жив е. Определено е жив.

Хисун изпита чувството, че стои пред изкопаемо, пред праисторическо същество, оцеляло по чудо. Тиеверас! Короналът на понтифекс Осиър, но преди колко поколения? Надживял историята. Видял лорд Киникен със собствените си очи. И вече стар, когато се въцарява лорд Малибор. И ето го още тук: жив, да, ако това можеше да се нарече живот.

— Можете да го поздравите — каза Хорнкаст.

Хисун знаеше правилата: преструваш се, че не говориш директно на понтифекса, а адресираш думите си към Хорнкаст, който уж ги предава на монарха, а ти се правиш, че вярваш на представлението.

— Моля ви предайте на Негово Величество, че го приветства неговият поданик принц Хисун, син на Елсином, който най-смирено изразява своите почитания.

Понтифексът не отговори. Нито показа, че е чул нещо.

— По-рано — каза Хорнкаст — издаваше звуци, които се бях научил да тълкувам. Сега мълчи от месеци. Но въпреки това ние му говорим.

— Уведомете понтифекса — каза Хисун, — че е обичан от целия свят и името му е постоянно в нашите молитви.

Тишина. Понтифексът не се помръдна.

— Уведомете го също — продължи Хисун, — че светът си върви по пътя, че трудностите идват и си отиват, но нищо не ще накърни величието на Маджипур.

Мълчание. Никакъв отговор.

— Всичко ли казахте? — попита Хорнкаст.

Хисун се взря в загадъчната фигура в стъклената клетка отсреща. Копнееше да види как Тиеверас вдига ръка за благословия, копнееше да чуе изречени от него пророчески слова. Но знаеше, че няма надежда.

— Да — каза той. — Всичко.

— Елате тогава.

Висшият говорител изведе госта от тронната зала. Навън Хисун усети, че е вир-вода в прекрасните си одежди, а коленете му треперят. Тиеверас! Дори да издаяни колкото него, пак няма да забрави това лице, тези очи, синята стъклена сфера.

— Мълчанието е нова фаза — каза Хорнкаст. — Лекарят твърди, че стареца още го бива, и може би е прав. Но според мен това е началото на края. Дори при цялата тази апаратура, трябва да има някакви граници.

— Мислите ли, че краят наближава?

— Моля се да е така, но няма как да разбера. Не правим нищо, за да ускорим нещата. Това решава лорд Валънтайн — или евентуално неговият наследник.

— Ако лорд Валънтайн е мъртъв — каза Хисун, — новият коронал незабавно ще наследи понтифекса. Освен ако и той не предпочете да го крепи жив.

— Вярно. А ако лорд Валънтайн е мъртъв, кой според вас ще е новият коронал?

Хорнкаст го простреля със съкрушителен, безмилосен поглед. Хисун усети как този поглед го опърли и стопи цялата му с мъка добита политическа ловкост, всичките му амбиции, превърна го в уязвим и объркан младок. Внезапно го осени страхотно, зашеметяващо видение — зърна себе си, катапултиран нагоре от властимащите, как на сутринта става коронал, следобяд дава заповед да се спре апаратурата и вечерта става понтифекс. Помисли си панически, че това е абсурд. Понтифекс? Той? Идния месец? Това бе шега. Или най-малкото нелепица. С усилие си възвърна самообладанието и след малко пак възприе стратегията, която му изглеждаше толкова очевидна в замъка: ако лорд Валънтайн е мъртъв, коронал трябва да стане Дивис, а Тиеверас най-после да умре и Дивис да го замести в Лабиринта. Трябва да стане така. Трябва.

— Не бива, разбира се, да избираме наследник на коронала, докато не се удостоверим в смъртта на сегашния, за чиято безопасност се молим ежедневно. Но ако наистина някаква трагична съдба е сполетяла лорд Валънтайн, мисля, че ще е удоволствие за принцовете да поканят сина на лорд Вариакс да наследи трона.

— Аха.

— И ако е писано това да стане, сред нас има такива, които мислят, че би било желателно тогава да позволим на понтифекс Тиеверас най-после да се върне при Извора.

— Аха — каза Хорнкаст. — Уточнявате нещата, нали? — Очите му срещнаха Хисуновите за последен път: студени, проницателни, всевиждащи. Сетне погледът им се смекчи, макар все още да бе непроницаем, и внезапно висшият говорител се превърна просто в уморен старец в края на дълъг, изтощителен ден. Хорнкаст се обърна и бавно закрачи към флотера. А Хисун си каза, че става късно и е време да си отдъхне, след което се прибра в разкошния си апартамент.

Наистина беше късно, но Хисун дълго не можа да заспи. В главата му се въртеше една и съща мисъл: „Видях понтифекса, видях понтифекса, видях го.“ Лежа буден и се въртя половин нощ с пламтящия във въображението му образ на стария Тиеверас, който в съня не изчезна, а гореше дори по-ярко — понтифексът на трона в стъклено кълбо. Дали не плачеше? И ако плачеше, за кого?

 

На другия ден по обяд Хисун отпътува с официален ескорт нагоре към външния кръг, към Гуаделум Корт, където бе живял толкова дълго в мрачното малко жилище.

Елсином настояваше да не идва, защото било сериозно нарушение на протокола един принц да посещава тази запусната дупка Гуаделум Корт, дори с цел да види собствената си майка. Но Хисун бе отхвърлил възраженията й.

Тя се беше почти същата, нищо че не се бяха виждали от години. Дори изглеждаше по-силна, по-висока, по-жизнена. Но в нея се забелязваше някаква непозната предпазливост. Когато протегна ръце да я прегърне, тя притеснено отстъпи назад, сякаш той й беше чужд.

— Майко! — каза той. — Позна ме, нали?

— Бих искала да е така.

— Не съм се променил, майко.

— Държанието ти… погледът… дрехите…

— И все пак аз съм Хисун.

— Ти си принц-регент. И казваш, че не си променен?

— Сега всичко е по-различно. Но някои неща си остават същите.

С тези думи тя като че ли поомекна и успя да се отпусне, да го приеме. Прегърнаха се.

— Какво ще стане със света, Хисун? — попита тя, като отстъпи назад. — Чуваме ужасни неща! Гладували цели провинции, под път и над път се самопровъзгласявали коронали. И къде е лорд Валънтайн? Ние тук почти нищо не знаем за събитията горе. Какво ще стане със света, Хисун?

Той поклати глава.

— Всичко е в ръцете на Божествения, майко. Но има ли начин да спасим света от бедствията, ще го сторим.

— Разтрепервам се, когато казваш „ние“. Понякога сънувам как великите лордове и принцове от Връхни ти искат съвет. Но нима това е възможно? Започвам да разбирам някои неща — знаеш ли, че Господарката често ме посещава насън? Но има още толкова много неща да науча…

— Значи Господарката често те посещава?

— Понякога два-три пъти седмично. За мен това е голяма чест. Но и притеснение: виждам я толкова уморена, усещам бремето, което тегне над духа й. Идва да ми помогне, нали разбираш, а на мен понякога ми се струва, че аз съм тази, която трябва да й помогна, да й даде от силата си…

— Направи го.

— Правилно ли те разбрах, Хисун?

Той дълго мълча. Огледа се в малката грозна стая със старите познати от детството неща, с парцаливите пердета, протритите мебели, и си спомни покоите, в които бе прекарал нощта, за разкоша, в който се къпеше в Замъка.

— Ти няма дълго да останеш тук, майко.

— И къде ще отида?

Той отново се поколеба.

— Мисля, че ще ме направят коронал, майко — тихо каза той. — И тогава ще ти се наложи да отидеш на Острова и да се заловиш с нова и трудна работа. Разбра ли ме?

— Разбрах.

— Готова ли си?

— Ще направя каквото трябва — каза тя с усмивка и поклати глава, сякаш не вярваше. Сетне се отърси от неверието и протегна ръце за прегръдка.