Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Valentine Pontifex, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 18 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВАЛЪНТАЙН ПОНТИФЕКС. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, №15. Превод: Роза Григорова [Valentine Pontifex, Robert SILVERBERG] Печат: Светлина, Ямбол. Формат: 20 см. Страници: 256. Цена: 2.80.00 лв. ISBN: 954-8340-23-4 (кн. 4)(грешен)

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

10

Елидат машинално се подписа май върху десетхилядния официален документ за деня: Елидат от Морвол, Висш съветник и Регент. Надраска датата до името си и един от секретарите на Валънтайн сложи пред него поредната купчина за подпис.

Това бе денят от седмицата, отреден за тази процедура. Откак бе заминал лорд валънтайн, всеки вториден следобед Елидат напускаше собствената си главна квартира в Пинитор Корт, за да дойде в кабинета на коронала във вътрешния замък и да се настани на великолепното бюро от полиран тъмночервен палисандър, чиито шарки приличаха на звездната емблема. И машината се задействаше — секретарите с часове се редуваха да му подават за последно одобрение документи, дошли от различни клонове на управлението. Дори в отсъствието на лорд Валънтайн колелата продължаваха да се въртят и да бълват декрети, поправка на декрети, отмяна на декрети… И всичко трябваше да е подписано от коронала или неговия регент — само Божествения знаеше защо. Поредният: Елидат от Морвол, Висш съветник и Регент. И дата. Готова.

— Дай ми следващия — нареди Елидат.

Отначало се опитваше съвестно да чете или поне да преглежда документите, преди да ги парафира. После се запознаваше само с резюмето от няколко реда. но дори от това се беше отказал отдавна. чудеше се дали Валънтайн ги е чел всичките. Невъзможно. Дори изчитането на резюметата би запълнило дните и нощите му: короналът не би имал време да спи и яде, а да не говорим за същинското управление. И така, често подписваше без дори да погледне. С ясното съзнание, че може би парафира декрет, който забранява яденето на наденици в зименден или обябява за противозаконен дъжда в провинция Стойензар, или дори заповед за конфискация на собствените му имоти в полза на пенсионния фонд на писарушките от Замъка. При все това подписваше. Един крал — или неговият дубльор — трябва да имат доверие в компетенстността на своя персонал, в противен срлучай положението става съкрушително — не, немислимо.

Последният подпис. Елидат от Морвол, Висш съветник и Регент и…

— Следващият!

Все още изпитваше вина, че не ги чете всичките. Но нима короналът наистина трябваше наистина да знае, че най-после е подписан договор между градовете Мулдемар и Тидиас за съвместното владение на някои спорни в миналото лозя? Как не…

Елидат от Морвол…

Пресегна се за следващия и в същия миг един от секретарите каза:

— Сър, лорд Миригант и лорд Дивис са тук.

— Покани ги — нареди той, без да вдига поглед.

Елидат от Морвол, Висш съветник и Регент…

Двамата благородници бяха съветници от вътрешния кръг и роднини на лорд Валънтайн — негови братовчед и племенник. Всеки следобед приблизително по това време Елидат ходеше заедно с тях да тича, за да се поразтовари от напрежението, което стоварваше върху плещите му регентството. Почти единствената му възможност да се пораздвижи: за него този ежедневен излет беше неоценим отдушник.

Завери още два документа, докато лордовете прекосиха огромната зала с мозаичен под и с великолепна облицовка от баникап, семотан и други редки сортове дървесина по стените. Взе трети, като се зарече това да е последният за деня. Някакъв хвърчащ лист. Почти неволно Елидат го погледна, докато слагаше подписа: грамота, с която короналът удостояваше някакъв щастлив простосмъртен с титлата Посветен рицар на Замъка, за да го възнагради за неговите заслуги и вярна служба, и прочее, и прочее…

— Какво подписваш сега? — попита Дивис. Този едър, широкоплещест мъж с черна брада, който гонеше средната възраст, с годините придобиваше зловеща прилика със своя баща, предишният коронал. — Валънтайн пак ли намалява данъците? Или ще обяви рождения ден на Карабела за официален празник?

Колкото и да беше свикнал с особеното чувство за хумор на Дивис, след толкова ужасна, безсвмислена работа не му беше до шеги. Внезапно побесня.

— Лейди Карабела ли имаш предвид? — сопнато попита той.

— О, колко сме официални днес, съветнико Елидат — изненадано каза Дивис.

— Ако аз наирчах покойния ти баща просто Вориакс, ти…

— Баща ми беше коронал — произнесе студено и надменно Дивис — и заслужава почитта, която отдаваме на един споминал се крал. докато лейди Карабела е просто…

— Лейди Карабела, братовчеде, е съпругата на твоя сегашен крал — сряза го Миригант с гнвяв, който бе неприсъщ на кроткия му нрав. — Освен това напомням също, че е съпруга на брата на твоя баща. Следователно…

— Добре — каза уморено Елидат, — стига глупости. Ще се пораздвижим ли?

— Ако не си се преуморил от цялата тази короналщина — със смях каза Дивис.

— Единственото ми желание е да хукна от тук към Морвол, бягане, което би ми отнело пет месеца. И после да прекерам следващите три години в грижи за овошките си… О, да, ще бягаме. Само да подпиша и този документ---

— За рождения ден на лейди Карабела — вметна с усмивка Дивис.

— … за удостояване с благородническа титла — каза Елидат. И така, стига да си мълчите, ще си имаме нов Посветен рицар, някой си Хисун, син на Елсином, жител на Лабиринта…

— Хисун, син на Елсином? — възкликна Дивис. Сещаш ли се кой е той, Елидат?

— От къде на къде?

— Спомни си церемонията по възстановяването на лорд Валънтайн, колко настояваше да покани всички тия плебеи да се присъединят към нас в тронната зала на Конфалюм. Жонгльорите, едноръкия скандар, хджорта с оранжевите бакенбарди и прочие. И едно момче, помниш ли?

Шанамир ли имаш предвид?

— Не! Онзи мършав десетгодишен дребосък. Наглото хлапе с очи на джебчия, което се навърташе наоколо, досаждаше с въпросите си, а след като изпроси сума ти ордени и медали от присъстващите се накичи с тях и все клечеше пред огледалата. Казваше се Хисун!

— Малкият, който се натискаше да става водач из Лабиринта? — Миригант. — Сещам се. Твърде умен пройдоха.

— Пройдохата е вече посветен рицар — каза Дивис. — Стига Елидат да не разкъса този лист хартия, в който се е вторачил. Няма да подпишеш, нали, Елидат?

— Разбира се, ще подпиша.

— Посветен рицар, който идва от Лабиринта?

Елидат сви рамене.

— Пет пари не давам, дори да беше променящ се от Илировойн. Не съм тук за да отменям решенията на коронала. Щом това е волята на Валънтайн, ще го направя „посветен рицар“, дори да е пройдоха, продавач ан наденички, метаморф или метач на фъшкии… — Бързо вписа датата. Готово! сега хлапакът е титулован като теб, Дивис.

— Ала моят баща е короналът Вориакс. А дядо ми…

— Да, знаем. Просто ти казах, че и момчето вече има същата титла, нищо повече, Дивис. Съгласно този документ. По същия начин са станали благородници и някои от предците ти, но кога и защо — не се знае. Или смяташ, че знатният произход е нещо също толкова вродено като четирите ръце и тъмната козина на скандарите?

— Днес не си в настроение, Елидат.

— Така е. Затова бъди така добър да не ме дразниш.

— Прощавай — рече Дивис, но без особено разкаяние.

Елидат стана и погледна през големия прозорец. Гледката беше изумителна: високо над бездната между кралските покои на Замъка и ширналите се в опдножието му безбрежни пространства се рееха волно две мощни черни грабливи птици. И Елидат внезапно проумя, че им завижда за свободата да летят накъдето си поискат. Съкрушено поклати глава. Тази писарска работа го беше съсипала. Елидат от Морвол, Висш съветник и Регент…

Тази седмица се навършваха шест месеца откакто Валънтайн бе предприел обиколката. А сякаш са изминали години. Значи това било да си коронал? Да се бъхтиш, да робуваш? От десетилетие насам бе свикнал с мисълта, че ще настъпи и неговият ред да се възкачи на трона, защото бе очевидно, че той ще е следващият. Може би още от деня, в който лорд Вориакс бе убит и най-ненадейно по-младият му брат наследи короната. С нея ще дойдат при него, при Елидат, ако се случи нещо на Валънтайн. Или ако понтифекс Тиеверас вземе че се спомине и се наложи Валънтайн да отиде в Лабиринта. Стига Елидат, който вече прехвърляше четиридесетте, да не престарее, защото короналът трябва да е мъж в разцвета на силите си, а Тиеверас май възнамеряваше да живее вечно.

Но ако това се случи, Елидат не би могъл дори да помисли за отказ. Изключено. о с всяка изминала година откриваше, че се моли все по-горещо за приумножаване на дните на понтифекс Тиеверас и за крепко здраве и дълго царуване на лорд Валънтайн. И шестте месеца на регентството само бяха задълбочили тези чувства. Като дете, когато в Замъка се разпореждаше лорд Малибор, Елидат мечтаеше да стане коронал, а каква завист го глождеше само, когато след смъртта на Малибор на трона се въцари с осем години по-големият от него Вориакс. Сега вече не беше сигурен, че да си коронал е най-чудесното нещо на света. Но нямаше да откаже, ако бъде избран. Спомни си как старият Дамиандин, бащата на Вориакс и Валънтайн, веднъж заяви, че най-добрият претендент за титлата е онзи, който е обучен за короната, но не ламти за нея. „В такъв случай вероятно съм добър избор, тъжно си каза Елидат. Дано все пак не се стегне до това.“

— Ще тичаме ли? — попита той с пресилена сърдечност. — Няколко мили, после по чаша вино.

— Разбира се — откликна Миригант.

На излизане от стаята Дивис се спря пред гигантския глобуд от бронз и сребро.

— Вижте — каза той и докосна рубиновото топче, което блестеше върху глобуса като кръвясало око на люлееща се маймуна. — Вече доста се е отдалечил от Лабиринта. по коя река плува сега? Май е Клейдж, нали?

— По-скоро Трей — отвърна Миригант. — Според мен се е отправил към Треймон.

Елидат кимна и се доближи до глобуса.

— Прав си — каза той и погали гладката сребърна повърхност. — После ще отиде в Стойен, може би ще прекоси залива Перимор и ще стигне чак до Алаизор.

Не можеше да откъсне длан от плавните извивки и ги галеше сякаш Маджипур бе жена, а двата континента — гърдите й. Приказен свят с приказно изображение, което всъщност не беше глобус, а само полукълбо, защото далечната част на Маджипур беше скрита под водите на океана и почти непроучена. Но за сметка на това върху това кълбо бяха вместени и трите континента: Алханроел със стърчащия назъбен шпил на Замъка, гористият Зимроел и ниско долу, отвъд Вътрешното море с благословения остров на Господарката на съня — обширната пустош на земята, наречена Сувраел. Картата бе подробна, с всички градове и планински вериги, по-големи езера и реки. Някакъв странен механизъм проследяваше маршрута на коронала, като червеното рубинено око фиксираше неговото местонахождение. Като в транс Елидат прокара пръст по маршрута на голямата обиколка — Стойен, Перимор, Алайзор, Синталмонд, Дейниъп, надолу през пролома Кинслейн към Сантискион и обратно по кривуличещия път из подножието към замъка Връхни…

— Би искал да си с него, нали? — попита Дивис.

— Или да си на негово място — допълни Миригант.

Елидат рязко се извърна към по-възрастния мъж.

— как да разбирам това?

— Би трябвало да е очевидно — смутено каза Миригант.

— Май ме обвиняваш в непозволени амбиции.

— Непозволени? Тиеверас надживя с двадесет години отреденото му време. Крепят го само с някаква магия…

— С най-добрите медицински грижи — уточни Елидат.

— То е същото — продължи Миригант. — Ако нещата следваха своя естествен ход, Тиеверас отдавна да е мъртъв, а понтифекс да е Валънтайн. И на своята голяма обиколка трябваше да е заминал един нов коронал.

— Това не ние го решаваме — измърмори Елидат.

— Решава Валънтайн — каза Дивис. — Но няма да го стори.

— Ще го стори, когато му дойде редът.

— Кога? След още пет години? След десет? Четиридесет?

— Би ли принудил коронала, Дивис?

— Бих го посъветвал. Това е наш дълг — мой, твой, на Миригант, Туингорн, на всички, които отдавна сме в управлението. Ние трябва да кажем на Валънтайн, че му е време той да върви в Лабиринта.

— Смятам, че е време да потегляме — отсече Елидат.

— Чуй ме, Елидат! Аз наивник ли съм? Баща ми беше коронал, дядо ми заемаше пост като твоя, аз съм прекарал целия си живот близо до центъра на властта. Разбирам нещата не по-зле от останалите. Ние нямаме понтифекс. А само от около десет години нещо по-скоро мъртво, отколкото живо, плаващо в оня стъклен сандък в Лабиринта. независимо дали заповедите му са истина или измислица на Хорнкаст, в действителност си нямаме понтифекс. И докога ще я караме така? Според мен валънтайн се опитва да изпълнява едновременно и двете функции, което не е по силите на никого. И така страда цялата структура…

— Достатъчно — възкликна Миригант.

— … и той не ще се премести в истинския си кабинет, зящото е млад и мрази Лабиринта, защото се върна от своето изгнаничество с новата си свита от жонгльори и овчари, така запленени от великолепията на Замъка, че не им стиска той да се нагърби с истинската си отговорност…

— Достатъчно!

— Още миг търпение — настоя Дивис. — Сляп ли си Елидат? Само преди осем години преживяхме нещо уникално в нашата история. Без да знаем, се лишихме от законния си коронал, за да ни управлява един самозванец. Една метаморфна кукла, Елидат! А и самият Крал на сънищата фактически беше метаморф! Две от четирите власти в кралството — узурпирани, самият Замък — гъмжащ от натрапници, самозванци…

— До един разкрити и унищожени. И тронът храбро отвоюван от законния му притежател, Дивис.

— Да, така е. Но нима смяташ, че метаморфите кротуват в своите джунгли? Казвам ти, че точно в този момент заговорничат как да разрушат Маджипур и да си възвърнат каквото може. Наясно сме с това от мига, в който Валънтайн си възвърна короната, но той самият какво прави? Какво, Елидат? Протяга им ръце с любов. Обещава да заличи спомена за старите злини и да възстанови справедливостта. Ала те не спират да заговорничат срещу нас!

— Аз отивам да бягам — заяви Елидат. — А ти стой тук и подписвай заповеди. Нали това искаш, Дивис? Да седнеш на това бюра! Той сърдито ги загърби и пое към вратата.

— Чакай — каза Дивис. — Идваме с теб. — Затича се и хвана Елидат за рамото. — Нe споменах нищо за това кой ще наследи трона, само казах, че е редно Валънтайн да се премести в понтификата. Наистина ли мислиш, че ще ти оспорвам короната?

— Не претендирам за нея — каза Елидат.

— никой никога не е претендирал за короната — каза Дивис. — Но доли децата зная, че ти си най-вероятният наследник. Елидат, Елидат!…

— Остави го на мира — каза Миригант. — Мислех, че сме дошли да потичаме.

— Да. Хайде да прекратим тези приказки и да тръгваме — каза Дивис.

— Слава на Божествения — измърмори Елидат.

И пръв заслиза по широките каменни стъпала, за да подмине стражата и да излезе на павирания с розов гранит булевард, който ограждаше вътрешния замък, където се трудеше короналът, от почти непристъпния лабиринт на външните сгради, скупчени по билото на Върха. Имаше чувството, че нажежен стоманен обръч стяга челото му. Най-напред да подпишеш купища глупави документи, после да слушаш предателските словоизлияния ня Дивис…

И все пак той знаеше, че Дивис има право. Светът няма още дълго да я кара така. Предприемането на важни действия изискваше понтифексът и короналът да се съветват един с друг, за да успее обединената им мъдрост да изключи всяко безразсъдство. Но реално погледната те нямаха понтифекс. А Валънтайн не се справяше сам. Дори най-великите коронали като Конфалюм, Престимион или Декерет не бяха дръзвали да управляват Маджипур сами, при все че заплахите пред тях бяха нищожни в сравнение с жребия на Валънтайн. нима по времето на лорд Конфалюм някой е мислил, че смирените, хокорни преобразяващи се пак ще се надигнат, за да търсят реванш за своя загубен свят? При това толкова вероломно. Елидат никога нямаше да забрави последните часове на войната, когато с бой си проправи път към изключените климатични машини на Замъка, за ада убива воини в униформи на личната гвардия на коронала — а те след смъртта си се променяха, превръщаха се в безноси, косооки същества с усти-цепки. Осем години бяха изминали оттогава, а Валънтайн все още се надяваше с любов да умилостиви тази раса от недоволни и да открие мирен, почтин начин да изцери гнева им. Но така и не бе постигнал нищо конкретно. И кой знае къде още са се внедрили отново метаморфите?

Елидат дълбоко си пое въздух и се понесе като стрела, за мигове оставяйки Миригант и Дивис далеч зад гърба си.

— Ей! — подвикна Дивис. — Закъде бързаш?

Не му обърна внимание. Единствен лек за болката, която изпитваше, бе друга болка, по-силна. Елидат тичаше като обезумял. Подмина изящната кула на лорд Ариок, параклиса на Лорд Киникен, къщата за гости на понтифекса. Сетне пое надолу по Гуаделум, зави покрай тумбестата черна грамада на съкровищницата на лорд Пранкирин и хукна с разтуптяно сърце по деветдесет и деветте стъпала. Колко пъти бяха тичали така като деца с Валантайн, също и със Стасилейн, или Тунигорн — тогава те четиримата бяха близки като братя и си живееха толкова щастливо! Приели бяха, че ще станат съветници на Вориакс, когато той неизбежно наследи Малибор, но не за много години. И тогава последва ненавременната кончина първо на Малибор, а после и на Вориакс, който го замести, но не за дълго. И короната отиде у Валънтайн и нищо вече не беше същото за никого от тях.

А сега? Време е Валънтайн да се премести в Лабиринта. Така каза Дивис. Да. Малко е млад за понтифекс, наистина, но това е лошият късмет да седнеш на трона по време на старческото изкуфяване на Тиеверас. Старият император бе заслужил съня в гроба и Валънтайн трябваше да отиде в Лабиринта, а звездната корона да премине…

Нима това щеше да стане замъкът на лорд Елидат?

Тази мисъл го изпълни с благоговение и възхита — и с боязън. видял бе през последните шест месеца какво е да си коронал.

— Ще се убиеш, Елидат! тичаш като луд — долетя нейде от ниското гласът на Миригант, сякаш вятърът го бе довял от далечен град. Елидат почти бе изкачил Деветдесет и деветте стъпала. сърцето му бумтеше, но той със замъглен поглед се бе устремил напред към върха на стълбата и в тясното преддверие, облицовано с тъмнозелен царски камък, което водеше към канцелариите на пинитър Корт. Заслепен, той внезапно се сблъска с някого и се просна на земята като зашеметен.

Когато седна и отвори очи, видя как някакъв строен младеж с гъста черна коса се изправя неуверено на крака и идва към него.

— Добре ли сте, господине?

— Съжалявам…

— Видях ви, но не успях да се дръпна. Тичахте твърде бързо… Да ви помогна…

— Ще се оправя, момче. Нека само си поема дъх…

Отхвърли предложената му помощ, изправи се и отърси прахта от дрехите си — здравата беше ожулил едното коляно. Чувстваше се твърде нелепо. По стълбите вече приближаваха Миригант и Дивис. Елидат се извърна към младежа и понечи да поднесе извиненията си, но странното изражение на непознатия го спря.

— Да не би случайно да сте Елидат от Морвол, сър? — попита младежът.

— Да, аз съм.

— Така си и помислих — със смях каза момчето. — Точно вас търся. Упътиха ме към Пинтър Корт. Нося ви послание.

Миригант и Дивис вече стояха до тях и по вида им Елидат разбра, че явно представлява ужасна гледка.

— В бързината налетях на този вестоносец, а той имал послание за мен. От кого е, момче?

— От лорд Валънтайн.

Елидат се ококори.

— Това шега ли е? Короналът е на голяма обиколка, някъде на запад от лабиринта.

— Точно така. Бях с него в Лабиринта и той ми нареди след пристигането в замъка първо да намеря вас и да ви предам…

— Е?

— Убеден съм, че посланието е лично за вас, милорд — колебливо произнесе непознатият.

— Това са лордовете Миригант и Дивис — кръвни роднини на коронала. Можеш да говориш пред тях.

— чудесно, сър. Лорд Валънтайн ми заръча да предам… Но първо да се представя — аз съм посветеният Хисун, син на Елсином… И така, короналът ми нареди да предам на Елидат от Морвол, че е променил плановете си и разширява обиколката до Зимроел. възнамерява да посети също така майка си, Господарката на Острова, ето защо ви моли да го замествате докато отсъства. А той смята да отсъства…

— Смили се, Божествени! — дрезгаво прошепна Елидат.

— … година или година и половина над уречения срок — заключи Хисун.