Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (25)

10

— Хайде пак — каза Хисун. Извъртя се и застана с лице към Алзимир и другия посветен рицар. — Сега ме атакувайте и двамата едновременно.

— И двамата? — попита Алзимир.

— Точно така. И ако усетя, че ме щадите, тежко ви.

— Как ще се справиш и с двама ни, Хисун?

— Не знам. Но ще се опитам да разбера. Нападайте.

Хисун не пропускаше ежедневните тренировки в залата, защото смяташе, че ако не бъде на висота, що се отнася до физическата издържливост и ловкост, ще се постави в твърде неизгодна позиция спрямо останалите. Принцовете от Връхни бяха издигнали в култ атлетизма и постоянно се подлагаха на такива изпитания като езда, турнири, борба, лов — все древни и донякъде наивни начини за прекарване на времето, неизвестни по понятни причини на израсналия в Лабиринта Хисун. И сега му се налагаше да усвои всички тези нови за него умения, за да бъде наравно с тези яки, енергични мъже.

Разбира се, бе далеч от мисълта да си въобразява, че с дадената му по природа крехка конструкция може да изгради мощната мускулатура на Стазилейн, Елидат или Дивис. Те бяха едри мъжаги, а той — строен и слаб. Но би могъл да ги превъзхожда с такива качества като ловкост, бързина и находчивост.

И сега, по време на схватката с двамината си съперници, също въоръжени с тояги, той приложи наученото от своя учител Тани, който беше го напътствал така:

Времето винаги трябва да бъде твой слуга и никога — господар. Ако не ти достига, раздели всеки миг на по-кратки мигове — и винаги ще успяваш.

И Хисун бе разбрал, че наистина нищо не е едновременно.

По време на завършилата с бляскава победа за него малка битка Хисун се придвижваше с наистина неуловима бързина, научен от Тани да гледа на всяка секунда като на сбор от съставящите я десети. Вкопчваше се във всяка от тези десети, досущ както прекосяващият пустинята странник би прекарал всяка от десетте нощи в различни пещери.

След като прие поздравленията на смаяните си съперници, той си позволи да се отпусне. Знаеше, че този път бе демонстрирал смайващо майсторство. Никога досега не бе успявал да покаже такава бляскава техника. Случайност, късмет? Или ново равнище? Спомни си как Валънтайн разказваше, че се е научил да жонглира случайно, за да припечелва за насъщния. И че жонглирането му е дало ключа към същинската концентрация на духа. Короналът дори бе изказал предположението, че без наложената му от жонглирането дисциплина на духа едва ли би успял да си възвърне трона. Хисун бе наясно, че ако се заеме с жонгльорство, това щеше да бъде възприето като набиващо се на очи ласкателство и подражание, ето защо се ориентира към бойните изкуства. И след тази схватка отново се убеждаваше, че е на прав път. Питаше се дали ще успее отново да постигне същото.

— Е, ще повторим ли? Пак двама на един — каза Хисун.

— Не се ли уморяваш понякога?

— Да, разбира се. Но умората не ми пречи.

Отново зае отбранителна поза. И си помисли, че след четвърт час е на плуване, после трябва да върви в Пинитор Корт по работа, после…

— Хайде, нападайте — подкани противниците си.

— Няма смисъл — каза Алзимир. — Ставаш прекалено добър за нас.

— Да започваме! — възкликна Хисун.

Но схватката така и не започна, защото в този момент в залата се появи един от служителите в залата и съобщи, че регент Елидат спешно привиква принц Хисун в големия кабинет.

Когато най-после остави зад гърба си сложните кривулици на дворовете и улиците и стигна до отредената на членовете на правителството част на Замъка, където се намираха кабинетите на управляващите, служителите побързаха да го отведат в просторния кабинет на коронала, зает по време на продължителното отсъствие на лорд Валънтайн от висшия съветник Елидат.

Намери регента да крачи като разярен звяр пред релефната карта до масивното бюро. Вътре беше и Стазилейн, седнал на заседателната маса. Изглеждаше мрачен и само едва забележимо кимна. След малко дойде и Дивис, издокаран и натруфен като за височайша церемония.

Хисун се разтревожи. Какво ли е накарало Елидат да свика подобно съвещание така внезапно? И защо от множеството принцове присъстват само тези? Положително Елидат, Стазилейн и Дивис бяха първите кандидати да заместят лорд Валънтайн на трона — тези тримата бяха най-вътрешните от вътрешния кръг. Явно се е случило нещо извънредно. Може би най-после е починал старият понтифекс. А може би короналът…

„Дано е Тиеверас“, каза си Хисун. „О, моля се да е Тиверас!“

— Е, добре, всички са тук — каза Елидат. — Да започваме.

— Какво има, Елидат — попита с кисела усмивка Дивис. — Да не би някой да е зърнал полетяла на север двуглава муфта?

— Ако имаш предвид лошите предзнаменования, отговорът е — да, има такива — мрачно каза Елидат.

— Какво се е случило? — попита Стазилейн.

Елидат потупа по купчината книжа на бюрото.

— Две важни събития. Първо, от западен Зимроел дойдоха нови доклади и положението е доста по-сериозно, отколкото мислехме. Реколтата продължава да се съсипва от тайнствени болести, има огромен недостиг на основни храни и е започнала миграция на стотици хиляди, може би милиони към брега. С огромни усилия местните власти спешно реквизират продоволствие от все още незаразените области — засега такива са районите около Тил-омон и Нарабал, Ни-моя и Кинтор, но при тези огромни разстояния и изненадващ развой на събитията нсе още е направено твърде малко. Освен това са започнали да се ширят някакви нови религиозни култове — нещо свързано с боготворенето на морските дракони…

— Какво? — смаяно възкликна Стазилейн.

— Знам, че звучи налудничаво. — Но според доклада в Зимроел се разпространяват някакви идиотски слухове, че драконите били богове и че светът щял да свърши…

— Този култ не е нов — тихо каза Хисун.

И тримата се извърнаха към него.

— Ти знаеш нещо по въпроса? — попита Дивис.

— Да, малко. От Лабиринта, където за това се говореше винаги скришом, с недомлъвки, и то от простолюдието зад гърба на благородниците. Не мога да каже, че се вземаше твърде насериозно. Спомням си, че много отдавна споменах нещичко пред майка си, която ме предупреди да стоя далеч от тази опасна глупост. Май култът е на лийманите и всичко е започнало преди много време, разпространявало се е подмолно след низшите слоеве, за да изплува поради кризата.

— И каква е същината на култа? — попита Стазилейн.

— Горе-долу онова, за което спомена Елидат: драконите щели да излязат на брега, за да поемат управлението и да сложат край на мизерията и страданията.

— Каква мизерия и страдания? — възкликна Дивис. — Не знам по света да има нещо подобно, освен ако нямаш предвид мърморенето и вайканията на променящите се, а те…

— Според теб всички живеят като нас в Замъка? — попита Хисун.

— Според мен никой не тъне в нужда, всички сме осигурени и процъфтяващи…

— Така е, Дивис. И все пак едни живеят в замъци, а други метат конските фашкии по друмищата. Едни притежават огромни имения, а други…

— Имай милост, не ми чети лекции за социалните неправди.

— Прощавай тогава, че те отекчих — сряза го Хисун. — Реших, че искате да разберете защо някои хора чакат водните крале да го освободят от лишенията и мъките.

— Водните крале?! — възкликна Елидат.

— Така вярващите наричат морските дракони.

— Чудесно — каза Стазилейн. В Зимроел върлува глад и сред низшите слоеве се шири някакъв култ, който всява тревога. Това ли имаше предвид, когато спомена за двете важни събития?

Елидат поклати глава.

— Това са двете страни на едно и също нещо. Другата важна новина, която научих от Тунигорн, засяга лорд Валънтайн. По време на визитата си на Острова короналът е имал някакво откровение, след което е изпаднал в твърде странно настроение на приповдигнатост, окачествено от разтревожения Тунигорн като пълна непредсказуемост.

— А знаеш ли нещо за самото откровение? — попита Стазилейн.

— По време на транса му било подсказано, че земеделските недоразумения в Зимроел се дължали на неодобрението на Божествения.

— Та кой би могъл да мисли друго? — възкликна Стазилейн. — Но какво общо има това с…

— Според Тунигорн Валънтайн смята за свръхестествен произхода на болестите и глада, които, както вече разбрахме, са доста по-сериозни отколкото си мислехме…

Дивис поклати глава и подигравателно се изсмя.

— …и според него те са наказание, наложено ни от Божествения заради лошото ни отношение преди векове към метаморфите.

— Но в това няма нищо ново — каза Стазилейн. — Той си говори така от години.

— Явно има, защото според Тунигорн след това откровение короналът непрекъснато се усамотява и се среща единствено с Господарката и Карабела, по-рядко с Делиамбър и съногадателката Тизана. Избягва да приема Слийт и Тунигорн, и то само за да обсъди с тях незначителни въпроси от ежедневието. Личало, че е погълнат от някаква грандиозна нова идея, от наистина поразителен проект, но не желаел да говори за това с Тунигорн.

— Да, наистина този Валънтайн е по-различен — мрачно констатира Стазилейн. — Изглежда е заболял внезапно от някаква мистериозна треска, която го е направила ирационален.

— Или отново са го подменили — вметна Дивис.

— От какво се бои Тунигорн? — попита Хисун.

Елидат сви рамене.

— И той не знае. Но според него Валънтайн си е наумил нещо толкова чудновато, че няма начин те със Слийт да не се възпротивят на идеята. Но няма представа точно каква е. — Елидат отиде при глобуса. — Валънтайн е още но Острова, но скоро ще отплава за Пилиплок, откъдето поема нагоре по Зимър към Ни-моя, за да продължи пътя си към гладуващите западни области. Но Тунигорн подозира, че повлиян от представата за мъстта на Божествения, короналът е променил плановете си и може би възнамерява да предприеме някакви стъпки от духовно естество — пости, поклонение, преобразования на обществото в насока, далечна от чисто светските стойности…

— Ами ако е въвлечен в драконовия култ? — попита Стазилейн.

— Не знам — каза Елидат. — Всичко може да е. Само ви казвам, че Тунигорн е изпаднал в смут и настоява аз да се присъединя час по-скоро към кортежа, за да предпазя коронала от необмислени стъпки. Мисля, че бих успял там, където ще се провалят други, дори Тунигорн.

— Какво? — възкликна Дивис. — Та той е на хиляди километри оттук! Как би могъл…

— Потеглям след два часа — прекъсна го Елидат. — Организирана е щафета от флотери през долината Глейдж към Треймон, където ще ме чака бързоходен кораб, с който ще отплавам по южния път към Зимроел. А Тунигорн ще гледа да протака пребиваването на Валънтайн на Острова и ще помоли адмирал Азенхарт да не бърза за Пилиплок, където аз, ако ми провърви, ще стигна само седмица след Валънтайн и може би ще успея да го вразумя.

— Изобщо няма да успееш — каза Дивис. — Той ще е на половината път до Ни-моя, а ти още няма да си прекосил Вътрешното море.

— Длъжен съм да опитам — каза Елидат. — Нямам друг избор. Ако знаеш колко загрижен и уплашен е Тунигорн, че Валънтайн е на път да се впусне в нещо налудничаво и гибелно…

— А управлението? — благо попита Стазилейн. — За него какво ще кажеш? Ти си регентът, Елидат. Нямаме понтифекс, ако се съди по думите ти, короналът ни е нещо като луд с халюцинации — и на това отгоре възнамеряваш да оставиш и Замъка без ръководство?

— В извънредни случаи като този имам право да поверя управлението на регентски съвет, който да поеме моите задължения. И точно това смятам да направя.

— И кои ще са членове на този съвет? — попита Дивис.

— Спрял съм се на трима и това сте вие Дивис, Стазилейн и Хисун.

— Аз? — смаяно възкликна Хисун.

— Признавам, че отначало недоумявах каква е тази прищявка на лорд Валънтайн така бързо да издигне човек от Лабиринта, при това толкова млад — каза с усмивка Елидат. — Но след като ни връхлетя кризата започнах да разбирам. Ние в Замъка сме се откъснали от действителността на Маджипур. Стоим си на върха, а наоколо се плодят мистерии, без дори да подозираме за тях. Признавам си, Дивис, и аз бях убеден, че в този свят всички сме щастливи, може би с изключение на метаморфите. А ето че недоволните си имали цяла религия и към Пидруид шествала цяла армия гладуващи за поклонение пред странните си богове. — Елидат погледна Хисун. — Има нещо, които ние не знаем и трябва да научим от теб, Хисун. Докато не се върна след месец, ти ще си до Дивис и Стазилейн с твоя здрав разум, за да им даваш мъдри съвети. Какво ще кажеш, Стазилейн?

— Според мен си отсъдил мъдро.

— А ти, Дивис?

Лицето на Дивис пламтеше от едва сдържан гняв.

— Какво мога да кажа? Ти си на власт. Нима ми остава друго, освен да ти се покоря? — Той се изправи и сковано протегна ръка на Хисун. — Моите поздравления, принце. Добре се уреди за толкова крато време.

Хисун посрещна без да трепне студения поглед на Дивис.

— Горя от нетърпение да ви бъда полезен в съвета, милорд Дивис — произнесе той с официален тон. — Мъдростта ви ще ми служи като пример. — И с тези думи стисна подадената му ръка.

Каквото и да възнамеряваше да каже Дивис, отговорът му приседна. Очите му блеснаха и той наперено излезе от кабинета.