Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (8)

8

— Короналът иска да те види — каза Шанамир.

Стреснат, Хисун вдигна очи. От час и половина чакаше в мрачното преддверие, като се питаше какво ли става в покоите на лорд Валънтайн и дали няма да виси тук вечно. Бе доста след полунощ и след някакви си десет часа короналът и свитата му трябваше да напуснат Лабиринта — освен ако снощните странни събития не бяха променили плана. На Хисун тепърва му предстоеше да отиде до най-далечния кръг, за да си вземе багажа, да се сбогува с близките си и да се върне обратно за прощалния прием — а и да успее да подремне. Всичко се обърка.

След припадъка короналът моментално бе отнесен от опразнената зала в покоите си, а Хисун и още неколцина от свитата се бяха събрали в това безцветно помещение. Когато се разбра, че здравословното състояние на господаря бързо се подобрява, беше им наредено да чакат по-нататъшни заповеди. Един по един започнаха да ги привикват при коронала — първо Тунигорн, после Ерманар, Азенхарт, Шанамир и останалите, докато Хисун не остана сам с неколцина души от гвардията и дребни риби от свитата. Не вървеше нито да ги пита как да постъпи, нито да си тръгне на своя глава, ето защо чакаше, чакаше и продължаваше да чака.

Само затвори очи, когато болката стана нетърпима. В съзнанието му се въртеше безкрайно една-единствена картина: короналът залита, а те двамата с Лизамон Хълтин се втурват към него, за да го хванат. Не можеше да се отърси от ужаса при спомена за тази внезапна, смайваща кулминация на празненството: слисан, разчувстван, короналът търси истинските думи, но се олюлява, залита, пада…

Разбира се, и господарят може да се напие и да изглупее като всеки простосмъртен. Докато се подвизаваше в къщата на Летописите и незаконно се ровеше в регистъра на душите, Хисун проумя и това: няма нищо свръхчовешко в мъжете, които носят звездната корона. Нищо чудно тази вечер лорд Валънтайн, който явно недолюбваше Лабиринта, да е попрекалил с виното, за да залее тази неприязън.

Едва ли причината е във виното, макар че така бе казал самият лорд Валънтайн. По време на речите Хисун го наблюдаваше отблизо и короналът нито за миг не му се видя пиян, само весел, радостен, отпуснат. А после, когато дребният врун, магьосникът Делиамбър, го свести с няколко докосвания на пипалата си, изглеждаше леко изнемощял, както се полага след припадък, но мисълта му не бе замъглена. Никой не би могъл да изтрезнее така бързо. По-вероятно е обаче да става дума не за пиянство, а за магия, за някакво дълбоко послание, което е грабнало духа на Валънтайн точно в този миг. И това беше ужасяващо.

Хисун пое по лъкатушния коридор. Малко преди да достигне резбованата врата с блещукащите златни звездни знаци и кралски монограми, тя се отвори и се появиха Туингорн и Ерманар, изцедени и навъсени. Кимнаха му и Туингорн махна на стражата да го пусне.

Прегърбен и блед, с блуждаещ поглед, лорд Валънтайн седеше зад широко бюро от рядка, безупречно полирана дървесина.

— Милорд… — колебливо започна Хисун и замълча.

Стоеше на прага, сконфузен, смутен. В стаята бяха още старата Тизана, съногадателката, и Слийт, и врунът, но никой не обели дума. Нямаше представа какво предписва етикетът, когато си имаш вземане-даване с един уморен и явно болен коронал. Дали да изрази дълбоко съчувствие, или да се престори, че монархът е в цветущо здраве? Хисун направи звездния знак и тъй като отговор не последва, повтори. Страните му пламнаха.

Потърси спасителна сламка в някогашната си юношеска самоувереност, но всуе. Странно, но колкото по-често се срещаше с лорд Валънтайн, толкова по-неловко се чувстваше, вместо да е обратното. Наистина необяснимо.

За щастие, Слийт най-после се смили.

— Милорд, това е посветеният Хисун — високо каза той.

Короналът вдигна глава и се вторачи в Хисун. Умората в неподвижните му стъклени очи бе ужасяваща. И все пак, забеляза с изумление Хисун, той се измъкваше от бездната на изтощението като човек, който в отчаян изблик на необорима сила се е вкопчил в пълзящо растение, за да се спаси от падането в бездната. Лека-полека страните му възвръщаха цвета си, на лицето му се изписа известно оживление. Успя дори да си придаде известна царственост, властност. Хисун с благагавение се почуди дали не научават този трик в замъка Връхни, докато се школуват за коронали…

— Доближи се — произнесе лорд Валънтайн.

Хисун пристъпи две крачки напред.

— Боиш ли се от мен?

— Милорд…

— Не бива да ти позволя да губиш време за подобни чувства. Предстои ми твърде много работа. И на теб. Навремето смятах, че не изпитваш към мен капка страхопочитание. Нима съм бъркал?

— Просто сте уморен, милорд, пък и аз също… Тази нощ бе твърде странна — за мен, за вас, за всички…

Короналът кимно.

— Да, неимоверно странна нощ. Нима е вече сутрин? Когато съм тук, губя представа за времето.

— Малко след полунощ, милорд.

— Нима? А аз си мислех, че съмва. Каква дълга нощ само! — Лорд Валънтайн меко се засмя. — Но в Лабиринта винаги е малко след полунощ, нали, Хисун? В името на Божествения, да знаеш само как копнея отново да видя слънцето!

— Милорд… — промърмори тактично Делиамбър. — Наистина става късно, а имаме още толкова работа…

— Вярно. — За миг в очите на коронала просветна същия стъклен блясък. — Тогава да се върнем на въпроса. Първо искам да ти благодаря. Лошо щях да си изпатя, ако не беше ти. Май си тръгнал към мен преди да рухна, а? Толкова ли беше очевидно, че ще се катурна?

— Да, милорд. Поне за мен — каза Хисун и леко се изчерви.

— Моля!

— Май съм по-наблюдателен от останалите.

— Твърде вероятно.

— Надявам се, че ще преодолеете лошите последици от… от…

— Не бях пиян, Хисун — каза короналът с лека усмивка.

— Нямах намерение да намекна… не смятах…

— Не бях пиян. Магия, послание — кой знае? Смятам, че все още различавам виното от магията. Беше мрачно видение, момчето ми: не първото, което имам напоследък. Предзнаменованията са тревожни. Наближава война.

— Война? — изтърси Хисун. Думата беше непривична, чужда, грозна. Носеше се във въздуха като някакво отвратително бръмчащо насекомо, търсещо плячка. Война? Война? Пред очите на Хисун изникна картината на последната конвулсия от дългата война на лорд Стиамот срещу метаморфите отпреди осем хилядолетия, която бе изровил от тайното скривалище на спомените: обвити в пламъци сухи хълмове далеч на северозапад, черен от кълбата гъст дим небосвод. През всички последващи столетия мирът е бил нарушаван само веднъж, и то във войната за възстановяването, когато едва ли е бил погубен нечий живот, защото лорд Валънтайн презира насилието. — Но каква война? — попита Хисун. — Ние в Маджипур тачим мира.

— Тя ще избухне, момче — отсече Слийт. — Щом е така, в името на Господарката, няма измъкване.

— Но с кого? Нима имаме врагове тук, в най-мирния от световете?

— Да — каза Слийт. — И вие, хората от Лабиринта, май толкова сте се изолирали, че не го проумявате?

— За метаморфите ли намекваш? — колебливо попита Хисун.

— За тях, за кой друг! — изкрещя Слийт. — Гадните преобразяващи се, момче! Да не смяташ, че вечно ще ги държим окошарени?

Хисун смаяно погледна мършавия дребен мъж с белег на лицето, чиито очи святкаха, сякаш бе почти щастлив от тази перспектива.

— При цялото ми уважение към вас, съветнико Слийт, не го проумявам — промълви Хисун и поклати глава. — Техните няколко милиона срещу нашите двадесет милиарда? Нали вече опитаха веднъж и бяха разбити. Колкото и да ни мразят, едва ли ще опитат пак.

Слийт посочи коронала, който изглежда едва слушаше.

— Нима не възкачиха своя марионетка на трона на лорд Валънтайн? Какво бе това, ако не война? Ех момче, нищо не знаеш! Преобразяващите се заговорничат срещу нас от векове и времето работи за тях. Сънищата на коронала го предсказват! В името на Господарката, самият коронал сънува война!

— Наистина, в името на Господарката, Слийт! — каза короналът с безкрайно уморен тон. — Няма да има никаква война, успея ли да я избегна, и ти го знаеш.

— А ако не успеете, милорд? — сряза го Слийт.

Тебеширенобялото лице на дребосъка пламна. Очите му блестяха, ръцете му правеха бързи движения, сякаш жонглираше с невидими тояги. Хисун бе изумен, че някой, дори един велик съветник, си позволява да разговаря така безцеремонно с коронала. И май не се случваше често, защото видя как подобие на гняв се изписва върху лицето на Валънтайн, на същия този лорд Валънтайн, който бе прословут с великодушието си и дори бе смятал с благост и обич да спечели сърцето на узурпатора Доминин Барджазид в последната битка. После гневът отново отстъпи място на страхотната умора и короналът заприлича на старец, който няма нищо общо с онзи четиридесетгодишен мъж, когото Хисун познаваше.

Настъпи безкраен миг на напрегнато мълчание. Думите на лорд Валънтайн, който заговори бавно и натъртено, бяха адресирани към Хисун, сякаш те двамата бяха сами в стаята.

— Не желая повече приказки за война, докато все още има надежда да я избегнем. Ала е вярно, че предзнаменованията са мрачни: грози ни някакво бедствие. И те не са за пренебрегване. Променихме някои от плановете си тази нощ, Хисун.

— Нима ще отмените голямата обиколка?

— Не бива да го правя. Неведнъж я отлагах под предлог, че съм твърде зает в Замъка и нямам време за разходки. Май твърде дълго отлагах. Това трябва да се прави на всеки седем-осем години.

— Нима са минали повече, милорд?

— Близо десет. А и миналия път не завърших обиколката. В Тил-омон, както знаеш, стана онова малко прекъсване, когато някой ме освободи от задълженията ми без мое знание. — Погледът на коронала се зарея покрай Хисундалеч в безкрайността. За миг изглеждаше, че се взира в мъгливите бездни на времето — може би мислеше за странната узурпация на трона от Барджазид и за месеците или годините странствия из Маджипур, когато той бе лишен от памет и власт. — Не, длъжен съм да направя обиколката. Нещо повече — да я удължа. Възнамерявах да премина само през Алханроел, но мисля, че е редно да посетя и двата континента. Хората от Зимроел трябва да видят своя своя коронал. И ако Слийт е прав за намеренията на метаморфите, длъжни сме да посетим именно Зимроел, където живеят.

Новината изненада и развълнува Хисун. Да посетят и Зимроел? Този невъобразимо далечен край полулегенда с гъсти лесове, пълноводни реки и големи градове — приказни градове с приказни имена…

— О, ако това е новият план, звучи великолепно, милорд — каза с усмивка Хисун. — Мислех, че никога не ще видя тази страна, освен в сънищата. Ще отидем ли в Ни-моя? И Пидруид, и Тил-омон, и Нарабал…

— Твърде е вероятно аз да отида — каза короналът със странно равен глас.

— Вие, милорд? — попита Хисун с внезапна тревога.

— Има още една промяна в плана — меко каза Валънтайн. — Ти няма да ме придружиш на голямата обиколка.

Ужасен студ прониза Хисун, сякаш вятърът, който духаше сред звездите се беше спуснал долу и фучеше из най-дълбоките подземия на Лабиринта. Потрепера и душата му посърна от повея на този леден вихър, и се сви като попарено листенце.

— Нима не ме искате повече на служба при вас, милорд?

— Съвсем не! Имам важни планове за теб.

— И друг път сте го казвали, милорд. Но обиколката…

— Тя няма да ти даде нищо с оглед задачите, които един ден ще си призван да изпълниш. Не, Хисун, не мога да си позволя да загубиш следващите година-две в безсмислени странствия. Тръгваш за Замъка, и то час по-скоро!

— За Връхни? Но защо, милорд?

— За да се подготвиш за посвещаване в рицарско достойнство.

— Милорд! — възкликна Хисун.

— Ти си на осемнайсет, нали? Значи с години си изостанал от останалите. Но си схватлив и ще наваксаш. Убеден съм, че скоро ще се издигнеш до истинското си ниво. Длъжен си да го сториш, Хисун. Нямаме представа какво зло ще ни връхлети, но е ясно, че ще е най-лошото и трябва да сме подготвени. Нуждая се от поддръжници, които да застанат до мен, за да посрещнем най-лошото. Ето защо за теб няма да има голяма обиколка, Хисун.

— Разбирам, милорд.

— Нима? Твърде е вероятно. По-късно ще имаш време да видиш и Пилиплок, и Ни-моя, и Пидруид, нали? Но сега…

Хисун кимна, макар в действителност да не дръзваше да осмисли казаното. Сините очи на коронала се впиха в лицето му и Хисун срещна уморения им поглед без да трепне, макар да се чувстваше изтощен както никога досега. Разбра, че аудиенцията е приключила, макар да не бе произнесена нито дума за това. Мълком стори звездния знак и излезе.

Сега копнееше да спи — седмица, месец. Тази объркана нощ бе изцедила силите му до капка. Само преди два дни лорд Валънтайн бе го повикал в същата тази стая, за да му нареди да се готви за отпътуване с кралския антураж, който поема на голяма обиколка из Алханроел. Вчера бе избран за кралски помощник и удостоен с честта да седи на масата за избрани на празненството, станало причина за този тайнствен хаос. А сега бе видял за кой ли път своя повелител в нова светлина — измъчен и твърде човечен. Отнеха му голямата обиколка, за да му връчат друг подарък — замъка Връхни. Посветен рицар? Да навакса? Но кое по-точно? „Животът ми се е превърнал в сън, помисли си Хисун. И няма кой да ми го разтълкува.“

Изневиделица го пресрещна Слийт, който го сграбчи за китката и го придърпа към себе си.

— Искам само да ти кажа, че не питая лична неприязън към теб, момче. Нищо че бях толкова груб.

— Знам.

— Добре. Не желая да враждуваме.

— Нито пък аз, Слийт.

— Смятам, че ще свършим доста работа заедно, когато започне войната.

— Ако започне.

Слийт се усмихна мрачно.

— В това няма капка съмнение. Но нужно ли е сто пъти да ти го обяснявам, особено сега. Скоро сам ще се убедиш в правотата ми. Валънтайн не вижда бедите, преди да го сполетят — такъв си е по природа. Според мен е прекалено благ, прекалено доверчив, ала ти не си същият, нали? Ти си отваряш очите. Вероятно това е качеството, което най-много цени у теб короналът. Разбираш ли какво казвам?

— Нощта бе твърде дълга, Слийт.

— Прав си. Не е зле да поспиш, момче. Ако можеш.