Робърт Силвърбърг
Маджипурски хроники (9)

8.

Не знаеше колко време е минало, преди Висмаан да се появи на вратата и. Животът и се бе превърнал в неясна поредица от ядене и спане, плач и треперене, и можеше да е минал ден, може би два, можеше да е минала седмица или месец. И ето го — той мушна глава през вратата на колибата и и я извика по име.

— Какво искаш? — попита тя, без да става.

— Да поговорим. Имам да ти кажа някои неща. Защо си тръгна толкова внезапно?

— Има ли някакво значение?

Той приклекна до нея. Ръката му се опря внимателно на рамото и.

— Тесме, дължа ти извинение.

— За какво?

— Когато си тръгнах оттук, аз не ти благодарих за нещата, които направи за мен. С моята партньорка се помъчихме да си обясним защо си тръгна така неочаквано и тя ми каза, че си ми ядосана, но аз не разбирам защо. Двамата с нея премислихме всички възможни причини и когато и разказах как се разделихме, Турноми ме попита дали съм ти казал колко благодарен се чувствам затова, че ми помогна. Аз не го направих, просто не знаех, че трябва да постъпя така. Затова дойдох при теб. Тесме, прости ми за грубостта, за невежеството ми.

— Прощавам ти — смотолеви тя. — Сега ще си вървиш ли?

— Погледни ме, Тесме.

— Предпочитам да не го правя.

— Моля те. — Той я дръпна за рамото.

Тя се обърна към него намръщена.

— Очите ти са подути — каза Висмаан.

— Сигурно съм яла нещо, което не е трябвало.

— Все още си ядосана. Защо? Помолих те да разбереш, че постъпката ми не означава неблагодарност и неуважение. Гхайрогите не изразяват благодарността си по същия начин както хората. Позволи ми да го направя сега. Ти спаси живота ми, беше много мила с мен. Винаги ще си спомням какво направи за мен, когато бях в беда. Допуснах голяма грешка, че не ти казах това по-рано.

— Аз допуснах голяма грешка, че те изгоних така — прекъсна го тя тихо. — Не искай от мен да ти обясня защо го направих. Не е никак просто. Ще ти простя, че не ми благодари, ако ти ми простиш, че те прогоних по този начин.

— Няма за какво да ти прощавам. Кракът ми беше оздравял, беше станало време да си вървя, както каза и ти. Продължих по пътя си и намерих мястото, подходящо за ферма.

— Значи всичко беше толкова просто, така ли?

— Да, разбира се.

Тя се изправи и застана с лице към него.

— Висмаан, защо прави любов с мен?

— Защото реших, че го желаеш.

— И това е всичко?

— Изглеждаше тъжна и не искаше да спиш сама. Надявах се, че ще ти донесе някакво облекчение. Опитвах се да постъпя приятелски, със съчувствие.

— О! Разбирам.

— Вярвам, че ти доставих удоволствие?

— Да, да. Достави ми удоволствие, наистина. Но не си ме желаел, нали?

Езикът му се показа и се скри бързо. Тя си помисли, че това е еквивалентът на озадачено изражение на лицето.

— Не — отговори той. — Ти си човек. Как бих могъл да желая човешка жена? Тесме, ти си толкова различна от мен… На Маджипур тези като мен са наричани чужденци, но за мен ти си чужденка, нима не е така?

— Да, предполагам, че е така.

— Но бях много привързан към теб. Желаех ти щастие. В този смисъл те желаех, разбираш ли ме? И винаги ще съм твой приятел. Надявам се, че ще идваш да ни виждаш и да споделяш изобилието на фермата ни. Ще го направиш ли, Тесме?

— Да, да. Разбира се…

— Добре. Сега трябва да вървя, но най-напред…

Той я притегли към себе си и с мрачна тържественост я обви със силните си ръце. Още веднъж тя почувства твърдостта на кожата му, още веднъж малкият ален език докосна клепачите и. Задържа я в прегръдките си дълго.

Когато отново я пусна, той каза:

— Тесме, наистина съм много привързан към теб. Никога няма да те забравя.

— И аз.

Тя застана на прага и го проследи с поглед, докато се скри в джунглата от другата страна на езерото. Обзе я някакво чувство на топлота, отпуснатост и спокойствие. Съмняваше се, че някога отново ще види Висмаан, Турноми и тяхното люпило малки гущерчета. Но всичко беше наред, Висмаан щеше да я разбере. Тесме започна да събира вещите си и да ги слага в раницата. Все още беше предиобед и имаше достатъчно време, за да стигне до Нарабал.

Стигна до града точно след следобедните дъждове. Откакто го бе напуснала беше минала малко повече от година, а от последното и посещение — много месеци. Сега се изненада от промените, които завари. Градът сякаш кипеше, навсякъде никнеха нови постройки, пристанището беше пълно с кораби, движението по улиците не секваше нито за миг. Нарабал имаше вид на завладян от чуждоземци — стотици гхайроги и всякакви други — онези с брадавиците, които били хджорти, и огромните скандари с двойни рамене — цял цирк от странни същества, занимаващи се с работата си, но присъствието им ни най-малко не смущаваше хората. Тесме стигна до къщата на майка си с известни трудности. Две от сестрите и бяха там, също и брат и Далкхан. Те я изгледаха с изумление и може би страх.

— Върнах се — каза им тя. — Зная, че приличам да диво животно, но просто трябва да си подстрижа косата, да облека нова рокля и отново ще заприличам на човешко същество.

Няколко седмици по-късно тя отиде да живее при Рускелорн Юлван и в края на годината се ожениха. Известно време си мислеше да му признае, че се е любила с гхайрога, но се боеше да го направи и и се струваше, че този епизод е без значение. Направи го десет или дванадесет години по-късно, една вечер след като ядоха печен билантун в един от новите ресторанти в квартала на гхайрогите, когато беше изпила твърде много от силното златисто вино на севера и асоциацията бе твърде силна, за да може да се сдържи. Когато свърши разказа си, тя попита:

— Подозираше ли за това?

Той отговори:

— Разбрах го веднага, още щом те видях с него на улицата. Но какво значение би могло да има?