Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Majipoor Chronicles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗАМЪКЪТ НА ЛОРД ВАЛЪНТАЙН ІІІ: МАДЖИПУРСКИ ХРОНИКИ. 1993. Изд. Камея, София. Серия „Фантастика Камея“, No.3. Сборник свързани новели. Превод: Владимир ГЕРМАНОВ [Magipoor Chronicles, by Robert SILVERBERG ()]. Художник: Филип ДЕСЕВ. С карта. Печат: Полиграфски комбинат, София. Формат: 17 см. Страници: 336. Цена: 27.98 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

3.

В компанията на архиреджиманд Голатор Лазгия Декерет откри, че животът в Толагхай може и да не е толкова потискащ, колкото изглеждаше на пръв поглед. Тя го върна в странноприемницата с флотер — той забеляза отвращението и от мястото — и му каза да си почине, да се измие и да е готов след час. Беше се спуснал медночервеникав здрач и когато измина уреченото време, небето вече бе напълно черно и само няколко непознати съзвездия прорязваха следи в него, а близо до хоризонта едва се виждаха полумесеците на двете луни. Тя беше съвсем точна. Вместо официалната рокля беше облякла някаква прилепнала мрежеста материя и изглеждаше неотразимо привлекателна. Всичко това озадачи Декерет. Да, той бе получил своя дял от успеха сред жените, но точно към тази не бе проявил никакъв интерес — само най-официално уважение. Въпреки това беше ясно, че тя се готви за интимни преживявания. Защо? Със сигурност не заради физическите му качества, доброто му образование или за някаква възможна политическа услуга, която би могъл да и направи. Но не виждаше някакво друго рационално обяснение. Освен едно — че това беше вмирисано, затънтено място, където животът е отегчителен и неприятен, а той е млад чужденец, който би могъл да дари една жена, също млада, с малко удоволствие. Това го караше да се чувства експлоатиран, но иначе не виждаше нищо лошо. След месеците, прекарани на кораба, той самият беше готов да поеме известен риск в името на удоволствието.

Вечеряха в някакъв частен клуб в покрайнините на града. Градината беше елегантно украсена с великолепни растения от Стойензар, както и с други цъфтящи чудеса и Декерет започна да изчислява каква ли част от скромните водни запаси на Толагхай отиваха за поддържането само на тази градина. На другите маси — на големи разстояния една от друга, седяха местни хора с елегантни костюми. Голатор Лазгия кимна на няколко от тях, но никой не се приближи, нито пък някой го заоглежда с прекалено любопитство. Откъм сградата лъхаше хладен освежителен ветрец — първият, който усещаше от седмици насам — сякаш от някаква чудодейна машина, братовчедка на устройствата, които създаваха прекрасната атмосфера в замъка Връхни. Вечерята беше чудесна — леко ферментирали плодове и крехко филе от някаква бледозелена риба, придружени от прекрасно, сухо амбълморнско вино — както на него му се стори — от самите покрайнини на замъка Връхни. Тя пиеше свободно — той също. Скоро очите им светнаха и ги обзе оживление. Хладният, официален тон, с който разговаряха в кабинета и изчезна. Той научи, че тя е с девет години по-възрастна от него, че е родена във влажния, покрит със сочна растителност Нарабал на западния континент, че е започнала да работи в понтификата още съвсем млада и че е изпратена на Сувраел преди десет години, като с възкачването на Конфалум е заела високия административен пост в Толагхай.

— Харесва ли ти тук? — попита я той.

Тя сви рамене.

— Свиква се.

— Съмнявам се, че бих могъл. За мен Сувраел е място на мъките, нещо като чистилище.

Голатор Лазгия кимна.

— Точно така.

В очите и проблесна пламъче, предназначено за него. Той не посмя да поиска повече обяснения, но чувстваше, че помежду им има много общи неща.

Декерет напълни чашите още веднъж и си позволи да поеме риска на една спокойна, уверена усмивка.

— А ти за да се пречистиш ли дойде? — попита го тя.

— Да.

Тя посочи избуялата растителност, празните бутилки, скъпите прибори, полуизядените деликатеси и каза:

— Значи започваш зле.

— Уважаема милейди, тази вечеря не влизаше в плановете ми.

— Нито пък в моите. Но Божественият предлага, а ние приемаме — нали така? — Тя се наведе към него. — Какво ще предприемеш сега? Пътуването до Нату Горвину?

— Струва ми се доста дълго пътуване.

— Тогава направи каквото ти казвам. Остани в Толагхай докато ти омръзне, след това се върни в Кхинтор и предай доклада си — така ще е най-добре за всички.

— Не. Трябва да вляза във вътрешността.

На лицето и се появи подигравателно изражение.

— Каква самоотверженост! И как ще го направиш? Казах ти, че пътищата оттук за затворени.

— Спомена пътя през прохода Кхулаг… Това, че не се използва не е толкова опасно, колкото пясъчните бури или бандите променящи се. Може би ще мога да наема водач, който да ме преведе оттам.

— През пустинята?

— Щом се налага.

— Пустинята е обладана от духове — каза тя небрежно. — Забрави тази идея. Повикай келнера. Свършило е виното ни.

— Струва ми се, че пих достатъчно, милейди.

— Тогава ела — ще отидем на друго място.

Излизането от хладната градина навън в сухия, горещ нощен въздух на улицата му подейства като шок, но те веднага се качиха във флотера и не след дълго пристигнаха в друга градина — този път в двора на официалната и резиденция. Имаше и басейн. Тук нямаше климатични машини за въздуха, но Голатор Лазгия разполагаше с друга възможност — тя се измъкна от роклята си и влезе в басейна. Стройното и, гъвкаво тяло проблесна за миг в светлината, след това тя се гмурна, плъзна се под повърхността, почти без да се чуе плисък на вода, и му махна да я последва.

Малко по-късно започнаха да се прегръщат на една морава от окосена мека трева с широки листа. Това беше колкото правене на любов, толкова и борба — тя го стискаше с дългите си мускулести крака, опитваше се да хване ръцете му, търкаляше се заедно с него, а той се чудеше на силата и и на игривата жестокост на движенията и. Но когато престанаха да се проучват един-друг, движенията им станаха по-хармонични. Тази нощ беше изтощителна, почти без сън.

Зората беше изумителна — без никакъв предварителен признак, като някаква експлозия, слънцето изведнъж се появи на небето и започна да обгаря околните хълмове с лъчи гореща светлина.

Лежаха отпуснати и изтощени. Декерет се обърна към нея — на дневната светлина видът и не беше толкова момичешки, колкото под звездите — и изведнъж каза:

— Кажи ми още нещо за тази обладана от духове пустиня. Какво представляват те?

— Колко си упорит!

— Кажи ми!

— Това са духове, които могат да влязат в сънищата ти и да ги откраднат. Ограбват радостта от душата ти и оставят там само страх. Денем пеят в далечината и те объркват, карат те да се отклониш от пътя с музиката и дрънкането си.

— И смяташ, че ще повярвам?

— През последните години много от влезлите в пустинята загинаха там.

— Заради духовете, крадци на сънища?

— Така се говори.

— Когато се върна в замъка Връхни, ще има какво да разказвам в такъв случай.

— Ако изобщо се върнеш.

— Ти каза, че не всички, които са тръгнали през пустинята са умрели. Все някой се е върнал, за да разкаже. Ето защо, смятам да наема водач и да поема риска да се срещна с духовете.

— Никой няма да тръгне с теб.

— Тогава ще тръгна сам.

— И ще умреш. — Тя погали силните му ръце и започна да мърка като котенце. — Толкова ли държиш да умреш млад? От смъртта няма полза. Тя няма стойност. Каквото и успокоение да търсиш, то не е успокоението на гроба. Остани тук при мен.

— Можем да тръгнем заедно.

Тя се засмя.

— Мисля, че не.

Декерет си даде сметка, че това е лудост. Съмняваше се в приказките и за духове и крадци на сънища, освен ако това не беше някакъв трик на вечно бунтуващите се метаморфи, но дори и това му се виждаше невероятно. Може би бе измислила цялата тази опасност, за да го задържи по-дълго в Толагхай? Това го ласкаеше, но не му помагаше да изпълни задачата си. От друга страна, тя беше права, че смъртта е безполезна форма на изкупление. Приключенията му на Сувраел щяха да имат някакъв смисъл, само ако останеше жив.

Голатор Лазгия го дръпна, за да се изправи на крака. Изкъпаха се в басейна, след това тя го въведе в дома си — най-хубавото жилище, което беше виждал след замъка Връхни — и му предложи закуска от плодове и сушена риба.

Неочаквано, по средата на яденето, тя попита:

— Наистина ли трябва да отидеш във вътрешността?

— Чувствам някаква вътрешна нужда да го направя.

— Добре. В Толагхай има един мошеник, който често преминава през прохода Кхулаг, поне така твърди. Все още е жив. За една кесия, пълна с рояли, ще се съгласи да те преведе. Казва се Барджазид. Ако желаеш, ще го повикам и ще го помоля да ти помогне.