Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Majipoor Chronicles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗАМЪКЪТ НА ЛОРД ВАЛЪНТАЙН ІІІ: МАДЖИПУРСКИ ХРОНИКИ. 1993. Изд. Камея, София. Серия „Фантастика Камея“, No.3. Сборник свързани новели. Превод: Владимир ГЕРМАНОВ [Magipoor Chronicles, by Robert SILVERBERG ()]. Художник: Филип ДЕСЕВ. С карта. Печат: Полиграфски комбинат, София. Формат: 17 см. Страници: 336. Цена: 27.98 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

7.

Започна да краде и го правеше добре. Първият и неумел опит бе последван от много други през следващите дни. Тя скиташе свободно из Големия базар — сама или със съучастници, — вземаше едно или друго, според нуждите. Беше толкова лесно, че престана да го смята за престъпление. Базарът бе винаги претъпкан — населението на Ни-моя, както се говореше, беше над тридесет милиона и и се струваше, че голяма част от него непрекъснато е там. Търговците бяха изнервени и невнимателни, постоянно засипвани с въпроси и възражения от пазарящи се клиенти и инспектори. Нямаше нищо сложно в това, да се движи сред тълпата и да краде от сергиите.

Повечето от плячката се продаваше. Разбира се, професионалната крадла можеше да задържи нещо и за себе си, а храненето винаги ставаше на работното място, но повечето неща се вземаха с цел да бъдат пласирани незабавно. С това най-вече се занимаваха хджортите, които живееха със семейството на Агурмол. Бяха трима — Бейорк, Ханкх и Мозинхънт — и участваха в широка мрежа за пласиране на крадени вещи, организирана от тяхната раса, чрез която стоката бързо се изнасяше от базара и се продаваше на търговците на едро. От своя страна те нерядко я препродаваха на същите магазини, от които беше открадната. Иниана много бързо научи какво се търси и с какво не си струва да се занимава. Тъй като беше нова, понякога и беше особено лесно. Не всички търговци от базара бяха във възторг от професионалните крадци, познаваха Лилойв, Атайн и Сидоун и ги прогонваха от магазините си още с появяването им. Но младият мъж, който наричаше себе си Кулибхай, не будеше подозрение и тъй като Иниана крадеше всеки ден от различни места, трябваше да мине време, преди жертвите да я запомнят.

Опасността в работата и идваше по-скоро от крадците от другите кланове. Те също не я познаваха, но очите им бяха по-бързи от тези на търговците и през първите десет дни три пъти я уловиха. Първия път изпита ужас, когато видя ръката, хващаща китката и, но запази спокойствие и без страх каза:

— Правиш грешка. Аз съм Кулибхай, брат на Агурмол.

Новината се разпространи бързо. След третия подобен случай престанаха да я закачат.

Сама да залавя крадци за нея беше трудно. В началото не можеше да различи тези, които имаха право да крадат, от онези, които нямаха. Боеше се да не улови за китката някой, който краде на този Базар от времето на лорд Киникен. Започна да усеща къде се готви кражба, но ако беше сама, без да има кого да попита, предпочиташе да не реагира. Постепенно опозна много от крадците от другите семейства, но почти всеки ден виждаше непознати хора да ровят из сергиите и след няколко седмици почувства нужда да реагира. Все пак трябваше да упражнява контрол, а беше занемарила това си задължение. Ако заловеше истински крадец, винаги можеше да се извини и да поиска прошка. Най-напред хвана едно изпоцапано момиче, което вземаше зеленчуци. Не и остана време да каже и дума, защото то пусна откраднатото и хукна да бяга ужасено. Вторият случай беше с един възрастен човек, който се оказа крадец ветеран, далечен роднина на Агурмол. Той добродушно посочи грешката и. Третият се оказа неупълномощен, също се уплаши, но на думите и реагира с ругатни и заплахи. Тя пък го излъга, че седем души от клана и наблюдават какво става и веднага ще се намесят, ако възникне някоя неприятност. След това всичките и притеснения отпаднаха и тя действаше спокойно и хладнокръвно винаги, щом преценеше, че се налага.

След първоначалните угризения съвестта и повече не се обаждаше. Бе научена да очаква наказание от Краля на сънищата, ако извърши грях — да сънува кошмари, да се измъчва, душата и да трепери всеки път, когато затвори очи, — но той или не смяташе тези дребни кражби за грях, или беше прекалено зает с по-опасни престъпници, за да може да и обърне внимание. Независимо от причината, Кралят не и изпращаше послания. Понякога го сънуваше — зло, старо чудовище, излъчващо неприятни неща от горещите пущинаци на Сувраел, но в това нямаше нищо необикновено — той се присънваше на всички. Сънуваше и благословената Господарка на острова, майката на лорд Малибор и и се струваше, че тази мила жена клати тъжно глава, сякаш за да и каже, че е горчиво разочарована от детето си Иниана. Но тя имаше възможност да казва по-силни неща на онези, които според нея са кривнали от правия път, а не го правеше. Иниана бързо свикна да гледа на професията си като на нормално занятие — просто като на преразпределение на блага. В края на краищата, никой не страдаше от това.

След време Сидоун, по-големият брат на Лилойв, и стана любовник. Беше по-нисък от Иниана и толкова кокалест, че не беше никак лесно да го прегърнеш, но иначе беше внимателен, мил и разумен мъж, свиреше чудесно на джобната си арфа и пееше стари балади с ясния си, силен тенор. Колкото повече излизаше да краде с него, толкова по-приятна и ставаше компанията му. Промениха някои неща в бърлогата на Агурмол и можеха да прекарват нощите заедно. Лилойв и останалите изглежда смятаха всичко това за очарователно.

Двамата започнаха да кръстосват базара все по-далече и по далече. Бяха станали толкова добри, че за час-два изпълняваха нормата за деня и след това бяха свободни. Според неписания договор, професионалистите можеха да останат ненаказани, само ако не превишават тази норма. Така Иниана вече имаше време за разходки из града. Едно от любимите и места стана Паркът на приказните животни в хълмистото предградие Гимбелук, където можеше да се разхожда сред същества от други епохи, прогонени от разрастващата се цивилизация на Маджипур. Там можеше да види кривокраките димилиони, деликатните, дългошиести листояди — два пъти по-големи от обикновен скандар, божествените сигимиони с пухести опашки от двете си страни и тромавият големоклюнест зампидун, засенчвал някога с крилата си небето над Ни-моя, а сега останал единствено в този парк и на герба на града. Чрез някакво устройство, което изглежда бе изобретено в древни времена, когато някое от тези животни приближеше до посетителя, веднага се разнасяше глас, който обясняваше какво е то и къде е било разпространено. Освен това парка имаше чудесни усамотени котловини, където Иниана можеше да се разхожда със Сидоун, почти без да разговарят, защото той не беше от приказливите.

Понякога тръгваха с лодка по Зимър и отиваха на отсрещния бряг, или по река Стейче, която би ги отвела в забранената територия на метаморфите. Но едно такова пътешествие би отнело седмици и те стигаха само до малките рибарски селца на лийманите, недалеч на юг от Нисиморн, купуваха си прясно уловена риба, плуваха и лежаха в тревата на слънце. В безлунните нощи се разхождаха по Кристалния булевард, където въртящите се рефлектори хвърляха ослепителна, непрекъснато променяща се светлина, вглеждаха се със страхопочитание във витрините на големите маджипурски компании. Често вечеряха в някой от плаващите ресторанти, като вземаха със себе си и Лилойв, защото тя обичаше тези заведения повече от всичко в Ни-моя. Всеки от тях беше миниатюрно подобие на някое далечно място на планетата, с характерните за него растения и животни, със специфичната кухня и вина. Единият наподобяваше ветровития Пилиплок, където можеха да си поръчат месо от морски дракон, друг беше като влажния Нарабал, със сочните му плодове и папрати, имаше и копие на Стий — в подножието на замъка, на Стoйен, Пидруид и Тил-омон. От всички места, които посещаваха със Сидоун, най-много и харесваше Ефирната галерия. В тази дълга цяла миля аркада, увиснала високо над нивото на улицата, се намираха най-хубавите магазини на целия континент, след тези от богатите градове в подножието на замъка Връхни. Когато отиваха там, Иниана и Сидоун обличаха най-хубавите си дрехи, откраднати от най-скъпите сергии в Базара — не можеха да се сравнят с тези на аристократите, но бяха далеч по-добри от дрипите, които носеха обикновено. Иниана се радваше, когато имаше възможност да изостави мъжкото облекло, с което работеше, и да се облича с прилепнали по тялото и рокли в червено и зелено, да пуска дългата си коса да пада свободно. С пръсти, здраво впити в тези на Сидоун, тя се разхождаше из галерията и отдадена на приятни фантазии разглеждаше украшенията, маските с пера, лакираните амулети и металните дрънкулки, които можеха да си купят срещу две шепи рояли само най-богатите. Знаеше, че никога няма да притежава което и да е от тези неща, защото крадец, който открадне достатъчно, за да може да си ги купи, би застрашил равновесието в Базара. Но и беше приятно да гледа съкровищата в Ефирната галерия и да си мечтае.

Именно след една от тези разходки Иниана попадна на Калейн, братът на херцога.