Робърт Силвърбърг
Маджипурски хроники (32)

8.

Беше топла нощ към края на лятото и тя бе облякла най-хубавата си рокля — тъканта и бе дори по-тънка от материята, от която бяха направени стените на галерията. Със Сидоун бяха в магазина за гравюри от драконова кост и разглеждаха невероятните шедьоври с големина на човешки нокът, изработени от някакъв скандар, капитан на кораб, когато вътре влязоха четирима души с благородническо облекло. Сидоум веднага се скри в един тъмен ъгъл, защото знаеше, че дрехите, прическата и поведението му не могат да не издадат низшия му произход, но Иниана, която си даваше сметка, че формите на тялото и и хладният поглед на зелените и очи могат да компенсират всичко друго, остана на мястото си пред щанда. Единият от мъжете погледна гравюрата, която тя държеше в ръката си и и каза:

— Ако купите това, няма да сгрешите.

— Все още не съм решила — отговори Иниана.

— Може ли да го погледна?

Тя пусна гравюрата в ръката му и в същия миг го погледна дръзко в очите. Той се усмихна, но вниманието му остана приковано към предмета — глобус на Маджипур, изработен с всички подробности.

— Каква е цената? — попита той собственика.

— Това е подарък — отговори той. Беше слаб, намръщен гхайрог.

— Така ли? Тогава го подарявам на вас — благородникът пусна глобуса в ръката на изумената Иниана. Усмивката му стана по-сърдечна. — От тук ли сте? — попита я той тихо.

— Живея в Стрилейн — отговори тя.

— Вечеряте ли често на острова „Нарабал“?

— Когато имам настроение, да.

— Добре. Ще бъдете ли там утре при залез? Ще ви очаква човек, горящ от нетърпение да се запознае с вас.

Иниана потисна смущението си и се поклони. Благородникът също се поклони и се обърна. Купи три от миниатюрните гравюри, остави една кесия пари на тезгяха и четиримата си тръгнаха. Иниана гледаше невярващо безценното нещо в ръката си. Сидоун се появи от сянката и прошепна:

— Струва поне дузина рояли! Продай го отново на собственика!

— Не — отговори тя и се обърна към гхайрога: — Кой беше този човек?

— Не го ли познавате?

— Иначе нямаше да питам.

— Да, разбира се — просъска той в отговор. — Това е Дюранд Ливолк, камерхерът на херцога.

— А другите трима?

— Двама са на служба при херцога, а третият е приятел на брат му, Калейн.

— Аха — каза Иниана и протегна напред глобуса. — Можете ли да му сложите верижка, достойна за този предмет?

— Ще стане за минута.

— А колко ще струва?

Гхайрогът я изгледа дълго и пресметливо.

— Това е само аксесоар и върви с гравюрата. Тъй като тя беше подарък, верижката е безплатна.

Той сложи на глобуса деликатни златни халкички и постави всичко в кутия от лъскава кожа.

— Най-малко двадесет рояла с верижката — промърмори Сидоун, когато излязоха навън. — Занеси го в магазина отсреща и го продай, Иниана!

— Това ми е подарък — отвърна тя хладно. — Утре, когато вечерям на остров „Нарабал“, смятам да го нося.

Но тя не можеше да отиде в ресторанта със същата рокля. Да открадне друга, също така фина и скъпа, в магазините на Големия базар и струваше два часа. В нея изглеждаше едва ли не гола, но някак си обвита в тайнственост. С тази рокля тя отиде на остров „Нарабал“, а костената гравюра висеше между гърдите и. Не се наложи да казва коя е. Когато слезе от ферибота, вече я чакаше един сериозен врун с ливрея и с изписано на лицето достойнство, който я преведе покрай сочните растения в една закътана беседка, усамотена и ароматна, отделена от главния ресторант с гъста растителност. Очакваха я трима души, седнали край блестяща маса от полирано дърво, под някакво пълзящо растение с големи, кръгли, сини цветове. Единият от тях беше Дюранд Ливолк, до него седеше някаква жена — тъмнокоса и стройна, лъскава като самата маса, а третият беше може би два пъти по-възрастен от Иниана, с деликатно телосложение, присвити устни и заоблено лице. Бяха облечени с такива разкошни дрехи, че сърцето на Иниана се сви. Дюранд Ливолк стана елегантно, приближи се до нея и прошепна:

— Тази вечер изглеждате още по-прекрасна. Елате, ще ви запозная с едни приятели.

— Това е моята компаньонка, лейди Тизиорн, а това…

Деликатният мъж се изправи.

— Аз съм Калейн Нимойски — каза той съвсем тихо.

Иниана се почувства объркана, но само за момент. Мислеше, че Ливолк я иска за себе си, но сега се оказваше, че е сводничил заради брата на херцога. Но защо да се обижда? Колко млади жени от Ни-моя имаха късмета да вечерят с Калейн Нимойски в „Нарабал“? Ако на някого се стори, че я използват — много добре, — тя също имаше намерение да се възползва от някои неща при тази среща.

До Калейн имаше свободен стол за нея. Тя седна и врунът веднага донесе поднос с ликьори, до един непознати, с цветове, които се променяха, движеха и фосфоресцираха. Взе един напосоки. Имаше аромат на планинска мъгла и моментално загря бузите и ушите и. Някъде отгоре се чу барабанене на дъжд, който падаше по широките, лъскави листа на дърветата и храстите, но не и върху вечерящите. Иниана знаеше, че тропическата растителност на острова трябва да се поддържа изкуствено с чести валежи, подобни на тези в Нарабал.

— Имате ли любимо блюдо тук? — попита Калейн.

— Предпочитам вие да изберете вместо мен.

— Както желаете. Акцентът ви не е тукашен.

— Аз съм от Велатис — отговори тя. — Дойдох тук миналата година.

— Умно решение — намеси се Дюранд Ливолк. — И какво ви накара да го вземете?

Иниана се засмя.

— Позволете ми да разкажа тази история друг път.

— Все пак, акцентът ви е очарователен — каза Калейн. — Тук рядко идват хора от вашия край. Красив ли е този град?

— Едва ли, милорд.

— Построен сред планините… Сигурно е много приятно да си заобиколен от величествените Гонгхарски планини?

— Може би. Но ако прекараш целия си живот сред тях, започваш да не им обръщаш внимание. Може би и Ни-моя изглежда съвсем обикновен град в очите на хората, които са отрасли тук.

— Къде живеете? — попита Тизиорн.

— В Стрилейн — отговори Иниана и шеговито, защото бе изпила още един ликьор, добави: — В Големия базар.

— Вътре в Големия базар?

— Да. Под алеята на търговците на сирене.

— А защо сте решили да живеете там? — попита Тизиорн.

— О — отвърна Иниана небрежно, — за да съм близо до работното си място.

— На алеята на продавачите на сирене? — изуми се Тизиорн и в гласа и се прокрадна ужас.

— Не, не ме разбрахте. Наистина работя в Базара, но не за търговците. Аз съм крадла.

Думата се стовари върху масата като гръм върху планински връх. Иниана видя, че по лицата на мъжете пробягва недоумение и Ливолк започва да се изчервява. Но тези хора бяха аристократи и умееха да се владеят. Пръв се съвзе Калейн. Той се усмихна хладно и каза:

— Тази професия изисква сръчност, умение и бърз ум, струва ми се. — Той докосна с чашата си тази на Иниана. — Поздравявам ви! Крадла, която казва, че е крадла. В това виждам честност, липсваща на много други.

Врунът дойде отново и донесе огромна порцеланова купа със светлосини плодове. Иниана знаеше, че това е тхока — любимият плод в Нарабал, за който се говореше, че сгорещявал кръвта и изострял страстите. Тя си взе няколко. Тизиорн внимателно избра един-единствен плод. Дюранд Ливолк напълни шепата си, а Калейн взе дори още повече. Иниана забеляза, че братът на херцога яде плодовете със семките — най-бързият начин за постигане на ефекта. Тизиорн ги махна от своя плод, което накара Дюранд Ливолк да се усмихне кисело. Иниана не последва примера и.

След това донесоха вино, хапки риба с подправки, миди в собствен сос и чиния малко странни гъби с мек, пастелен цвят, а най-накрая бут ароматно месо — от гигантски билантун, уловен в горите на изток от Нарабал, както обясни Калейн. Иниана яде малко — хапка от това, залък от онова. Струваше и се, че така е редно да се държи, а и най-разумно. След като приключиха с вечерята дойдоха някакви скандари жонгльори, които им показаха чудеса с факли, ножове и брадви, предизвиквайки бурните аплодисменти на компанията. Калейн подхвърли на четириръките същества една блестяща монета — пет рояла, успя да забележи Иниана изумена. После отново започна да вали, макар и не върху тях, а след още една табла ликьори Дюранд Ливолк и Тизиорн се извиниха елегантно и оставиха Калейн и Иниана сами във влажния полумрак.

— Наистина ли си крадла? — попита я той.

— Да. Но това не влизаше в първоначалните ми планове. Имах магазин във Велатис.

— И какво се случи?

— Измамиха ме и го продадох — отговори тя. — Оказах се в Ни-моя без никакви пари и трябваше да си намеря някаква работа. Попаднах на едни крадци, които ми се сториха отзивчиви и състрадателни хора.

— А сега попадна на още по-големи крадци — каза Калейн. — Това не те ли притеснява?

— Нима се считате за такъв?

— Дължа високото си обществено положение единствено на късмета, че съм се родил този, който съм. Не работя, освен че помагам на брат си, когато има нужда от мен. Живея в разкош, който повечето хора не могат да си представят. Но не съм го заслужил с нищо. Виждала ли си къщата ми?

— Да, но само отвън, разбира се.

— А искаш ли тази вечер да я видиш и отвътре?

Иниана се замисли за миг за Сидоун, който я очакваше в малката бяла стаичка под магазините за сирене.

— Много — каза тя. — А когато я видя, искам да ви разкажа една малка история за себе си, за „Нисиморн Проспект“ и за това, как дойдох в Ни-моя.

— С удоволствие ще я чуя. Тръгваме ли?

— Да — отговори тя. — Но първо бих искала да се отбия в Големия базар. Ще представлява ли проблем?

— Имаме на разположение цяла нощ — отговори Калейн. — Няма за къде да бързаме.

Появи се врунът с ливрея и ги преведе през гъсталака към кея, където стоеше частният кораб на Калейн. С него стигнаха до брега. Там ги очакваше флотер и съвсем скоро Иниана пристигна на площада, където беше Входът на Пидруид.

— Връщам се веднага — прошепна тя и като понесена от вятъра, с тънката си прозрачна рокля, изчезна в тълпата, която дори и сега не бе намаляла. Слезе в подземната бърлога. Крадците се бяха събрали около масата и играеха някаква игра със зарове. Когато влезе, те започнаха да дюдюкат весело и да аплодират, но тя им се усмихна бързо и дръпна Сидоун настрана.

— Ще изляза пак — каза му тя тихо. — Няма да се върна тази нощ. Ще ми простиш ли?

— Не всяка жена може да се хареса на камерхера на херцога.

— Не на камерхера, а на брат му — тя го целуна леко по устните. Той я гледаше стъписан. — Искаш ли утре да отидем в Парка с приказните животни, Сидоун?

Целуна го пак, влезе в стаичката и извади бутилката драконово мляко изпод възглавницата си, където стоеше вече от месеци. Върна се в общата стая, спря за малко до масата и дръпна Лилойв. Показа и бутилката и видя как очите и се разширяват. Иниана и смигна и каза:

— Помниш ли? Каза ми да я изпия с Калейн, когато ме покани в „Нисиморн Проспект“, така че…

Лилойв хлъцна. Иниана още веднъж и намигна, целуна я и излезе.

Късно през нощта тя извади бутилката и я даде на брата на херцога. Изведнъж я обзе страх дали не нарушава етикета, като му предлага средство за сексуално стимулиране. Той можеше да го изтълкува като намек, че се нуждае от нещо такова. Но Калейн не се обиди. Беше, или поне се направи на трогнат от подаръка и, наля бавно от синкавото мляко в купички от толкова фин порцелан, че изглеждаха почти прозрачни. Подаде и церемониално едната, взе другата и я вдигна за наздравица. Драконовото мляко имаше странен и горчив вкус, беше и трудно да го преглътне. Почти веднага почувства пулсираща топлина в слабините си и Калейн се усмихна. Бяха в залата на прозорците — непрекъсната стъклена лента, закрепена със златни рамки, — позволяваща да се види цялата околност на триста и шестдесет градуса, пристанището на Ни-моя и далечния южен бряг на реката. Калейн натисна някакво копче. Стъклото стана непрозрачно. От пода изникна кръгло легло. Той я улови за ръката и я поведе към него.