Робърт Силвърбърг
Маджипурски хроники (24)

4.

„Мошеник“ наистина бе подходяща дума за Барджазид. Той беше слаб, дребен човек с непочтен вид, облечен със стара, износена, кафява роба, с протрити кожени сандали и с огърлица от лошо подбрани кости от морски дракон около врата. Устните му бяха тънки, очите му светеха с трескав пламък, а кожата му беше станала почти напълно черна от слънцето в пустинята. Той се вгледа в Декерет, сякаш преценяваше колко тежи кесията му.

— За да те преведа — каза Барджазид с глух, но не и немощен глас, — трябва да подпишеш декларация, с която ме освобождаваш от отговорност пред наследниците си, в случай че умреш.

— Нямам никакви наследници — отговори Декерет.

— Все пак имаш някакви близки. Не искам баща ти или сестра ти да ме замъкне в съда, защото си загинал в пустинята.

— Ти загивал ли си в пустинята досега?

Барджазид го изгледа озадачен.

— Що за абсурден въпрос?

— Ти ходиш в пустинята — продължи да упорства Декерет — и се връщаш жив, нали така? Значи добре владееш занаята си, ще успееш и този път, а заедно с теб — и аз. Ще правя това, което правиш ти и ще ходя там, където ходиш ти. Ако оцелееш, ще оцелея и аз. Ако умра, ти също ще умреш, така че близките ми няма да имат към кого да предявят претенции.

— Аз мога да устоя на силата на крадците на сънища — каза Барджазид. — Убеден съм в това, защото съм бил в пустинята десетки пъти. Откъде си сигурен, че и ти ще можеш?

Декерет си наля още от предложния му чай — силна и ароматна течност, приготвена от някакво тукашно растение. Двамата седяха върху купчини от животински кожи в миришещата на плесен задна стаичка на магазина, чийто собственик бе синът на брата на Барджазид. Родът им изглежда беше голям. Декерет замислено отпи от ароматния горчив чай и след малко попита:

— Какви са тези крадци на сънища?

— Не знам.

— Може би са променящи се?

Барджазид сви рамене.

— Не са си направили труда да ми покажат родословното си дърво. Променящи се, гхайроги, вруни, човеци… откъде да знам? В сънищата всички гласове са еднакви. В пустинята наистина има скитащи племена променящи се. Някои от тях са войнствени и обичат да пакостят… Може би успяват да проникват в сънищата, както умеят да променят формата си… Може и да греша.

— Но след като са затворили два от трите пътя към вътрешността, значи силите на коронала трябва да се намесят.

— Това не е моя работа.

— Променящите се са подчинена раса. Те не трябва да нарушават ритъма на живота на Маджипур.

— Ти реши, че крадците на сънища са метаморфи — отбеляза Барджазид кисело. — Аз самият не съм развивал подобна теория. Няма значение кои са те. Важното е, че заради тях земите отвъд прохода Кхулаг са опасни за пътуване.

— Тогава защо ходиш там?

— Не мисля, че някога ще отговоря на въпрос, който започва със „защо“ — каза Барджазид. — Ходя там, защото имам причина, но за разлика от много други, аз се връщам жив.

— И всички останали, които преминават през прохода, умират, така ли?

— Не знам. Без съмнение обаче, много хора не са се върнали, откакто се чу за крадците на сънища. Но дори и без тях пустинята е достатъчно опасна. — Барджазид разбърка чая си. Започваше да нервничи. — Ако тръгнеш с мен, ще те защитавам доколкото мога, но не съм в състояние да гарантирам безопасността ти. Ето защо искам да подпишеш декларация, че ме освобождаваш от отговорност.

— Да подпиша такава декларация — каза Декерет — е все едно да подпиша смъртната си присъда. Какво ще ти попречи да ме убиеш малко след като преминем прохода, да ме ограбиш и да кажеш, че са го направили крадците на сънища?

— Кълна се в Господарката на острова, че не съм нито убиец, нито крадец!

— Но ако ти дам документ, с който те освобождавам от отговорност за смъртта си, това не би ли изкушило и най-честния човек?

Очите на Барджазид заблестяха, но без гняв. Той махна с ръка, сякаш разговорът бе приключил.

— Дързостта ти е извън всякакви граници — каза той, бутна чашата си настрана и се изправи. — След като толкова се страхуваш от мен, намери си друг водач.

Декерет остана седнал и каза спокойно:

— Съжалявам, че казах това, но искам да влезеш в положението ми. Млад човек, чужденец, в далечна и непозната земя, принуден да търси помощ от хора, които не познава, за да го преведат през места, в които се случват странни неща. Трябва да бъда предпазлив.

— Тогава бъди още по-предпазлив, вземи следващия кораб за Стойен и се върни към безгрижния живот в замъка Връхни.

— Още веднъж те моля да ме преведеш. Ще ти платя добре, но без да подписвам декларация. Колко ще ми вземеш?

— Тридесет рояла — отговори Барджазид.

Декерет изпусна въздуха си, сякаш някой го бе ударил в корема. По-малко му беше струвало плаването от Пилиплок до Толагхай. За човек като Барджазид тридесет рояла биха били нормална годишна заплата. Декерет трябваше да използва кредит, за да ги плати. Искаше му се да отвърне с презрение и да предложи десет, но си даде сметка, че е изгубил позициите си заради несъгласието си да подпише декларацията. Ако възрази и срещу цената, Барджазид просто щеше да прекрати разговора и толкоз.

— Така да бъде — каза той след малко. — Но няма да подписвам нищо.

Барджазид го изгледа кисело.

— Добре. Без декларация, щом настояваш.

— Как искаш да получиш парите?

— Половината сега и другата половина при тръгването.

— Десет сега — каза Декерет, — десет при потеглянето и десет, когато се върнем в Толагхай.

— Това означава, че една трета от възнаграждението ми ще зависи от твоето оцеляване. Не забравяй, че не мога да гарантирам за живота ти.

— Може би вероятността да оцелея ще се увеличи, ако от това зависи дали ще получиш тези десет рояла.

— Не е изненадващо, че един рицар на коронала се държи надменно. Човек свиква да не обръща внимание на такива неща, но мисля, че ти премина всякакви граници. — Барджазид отново махна с ръка, за да покаже, че разговорът е приключил. — Между нас няма никакво доверие. При това положение би било неразумно да тръгваме заедно.

— Не съм искал да изразя неуважение — каза Декерет.

— Най-напред искаш да ме оставиш в ръцете на роднините си ако загинеш, след това ме обявяваш за обикновен главорез или най-малкото за разбойник и решаваш, че се налага да ми платиш така, че да намалиш колкото се може повече мотивите ми да те убия. — Барджазид се изплю. — Обратната страна на надменността е уважението, млади рицарю. Един скандар, ловец на дракони, би проявил повече уважение от теб. Имай предвид, че не аз дойдох при теб, за да търся работа. Няма да се унижавам, като ти оказвам помощ. Ако обичаш…

— Чакай малко!

— Имам и друга работа тази сутрин.

— Добре. Петнадесет рояла сега — каза Декерет — и петнадесет при тръгването, както ти искаш. Съгласен ли си?

— И непрекъснато да си мислиш, че мога да те убия в пустинята?

— Проявих подозрителност, защото не исках да изглеждам твърде наивен — каза Декерет. — Признавам, че беше нетактично от моя страна. Моля те да ме преведеш през пустинята при договорените условия.

Барджазид не каза нищо.

Декерет извади от кесията си три монети по пет рояла. Две от тях бяха от старите, с ликовете на понтифекс Пранкипин и лорд Конфалум. Третата беше лъскава, съвсем нова, с лика на Конфалум като понтифекс и лорд Престимион на обратната страна. Той протегна ръка към Барджазид, който взе новата монета и я заразглежда с любопитство.

— Досега не съм виждал такава — каза той. — Нека повикаме племенника ми, за да каже дали е истинска.

Това вече беше прекалено.

— За какъв ме вземаш? Според теб това са фалшиви пари? — изрева Декерет, скочи на крака и се надвеси застрашително над дребния Барджазид. Гневът пулсираше в слепоочията му. Едва се удържа да не го удари.

Но долови, че събеседникът му е напълно спокоен и невъзмутим. Дори се усмихна и взе другите две монети от треперещата ръка на Декерет.

— Значи и ти не обичаш да те обвиняват безпричинно, нали, рицарю? — Барджазид се разсмя. — Хайде да се споразумеем — ти няма да ме подозираш в намерение да те убия, а аз няма да нося монетата за оценка при специалист. Съгласен ли си?

Декерет кимна уморено.

— Въпреки всичко, това пътуване е рисковано — каза Барджазид — и не искам да бъдеш прекалено уверен в завръщането си. Когато дойдат трудностите, всичко ще зависи до голяма степен от силата ти.

— Така да бъде. Кога тръгваме?

— В петиден, на залез. Ще напуснем града през портата „Пинитор“. Знаеш ли къде е?

— Ще я намеря — отвърна Декерет. — До петиден, на залез.

И той протегна ръка на дребния човек.