Робърт Силвърбърг
Маджипурски хроники (41)

ДЕСЕТ
ВОРИАКС И ВАЛЪНТАЙН

От всички чужди съдби, които Хисун е преживял в Регистъра на душите, най-много му допада тази на Иниана Форлана. Отчасти това е така, защото тя е негова съвременничка и света, в който е живяла, му е познат, за разлика от този на художника, на морския капитан или на Тесме. Но главната причина да се чувства близък с някогашната търговка от Велатис е, че тя е започнала на практика от нищо, загубила е и малкото, което е имала, но въпреки това се е сдобила с власт, величие и удовлетворение в някаква степен. Хисун разбира, че Божественият помага на тези, които умеят самостоятелно да се справят с проблемите. В това отношение Иниана много прилича на него. Безспорно късметът е бил на нейна страна — успяла е да привлече вниманието на тези, които трябва и когато трябва, но нима човек не влияе на съдбата си и сам? Хисун също се бе оказал където трябва, когато лорд Валънтайн дойде в Лабиринта. Той се чуди какви ли изненади и радости е приготвила съдбата за него и как би могъл да и повлияе, за да постигне нещо повече от чиновническата длъжност в Лабиринта. Сега е на осемнадесет и си мисли, че вече е много стар, за да започне своето пътуване към величието. Но си спомня, че на тази възраст Иниана е продавала глинени гърнета и топове плат във Велатис, а после е наследила „Нисиморн Проспект“. Не може да каже какво го очаква. Лорд Валънтайн от една седмиица е в Лабиринта и е настанен в разкошните покои, в които отсядат короналите, когато са на посещение в седалището на понтифекса. Всеки момент той може да го повика и да му каже: „Хисун, достатъчно време служиш в това противно място. От сега нататък ще живееш при мен, в замъка Връхни.“

Само че Хисун няма вест от коронала и не очаква да получи. Това са приятни мечти, но той няма да се измъчва с напразни надежди. Продължава да върши отегчителната си работа и да размишлява върху наученото в Регистъра на душите. Ден-два след като е споделил живота на крадлата от Ни-моя той се връща там и с най-голямата дързост, която някога е проявявал, проверява в индекса дали няма запис на самия лорд Валънтайн. Знае, че това е нахалство и опасно предизвикване на съдбата — няма да се изненада, ако изведнъж засветят прожектори, дойдат стражи и го арестуват заради опита да надникне в ума и духа на самия коронал. Машината обаче го уведомява, че съществува запис на лорд Валънтайн, направен много отдавна — когато е бил съвсем млад. Хисун — съвсем безсрамно — не се колебае и бързо натиска нужните бутони.

 

 

Двамата бяха с черни коси и бради, високи и силни, с тъмни блестящи очи и широки рамене, притежаваха спокойствието на хора с власт и всеки би си помислил, че са братя. Но имаше и различия. Единият беше мъж, а другият — юноша. Това личеше не само по не особено гъстата брада и гладкото лице на по-младия, но и по веселостта, топлотата и закачливостта в погледа му. По-възрастният имаше строго и сурово изражение, изглеждаше по-властен, сякаш носеше тежки отговорности, които бяха оставили отпечатъка си върху него. Това бе Вориакс от Халанкс, най-големият син на висшия съветник Дамиандейн, за когото се говореше, че един ден ще стане коронал. Разбира се, някои хора казваха същото и за по-малкия му брат Валънтайн — че е свястно, многообещаващо момче, че е роден за владетел. Но Валънтайн не обръщаше внимание на тези комплименти и не хранеше илюзии. Вориакс беше с осем години по-голям от него и ако някой от тях трябваше да заеме трона, това без съмнение беше той. Баща им, Дамиандейн, беше един от най-близките съветници на лорд Тиеверас и много хора очакваха, че той ще е следващият коронал. Но за всеобща изненада Тиеверас посочи Малибор от Бомбифейл — провинциален губернатор, загрубял човек, по-увлечен от лова и развлеченията, отколкото от отговорностите на управлението. Тогава Валънтайн все още не беше роден, но бе чувал от Вориакс, че баща им не е казал и дума на разочарование, което беше най-сигурният признак, че е имал нужните качества, за да бъде избран.

Валънтайн се чудеше дали и Вориакс би се държал по същия начин, ако в края на краищата не му дадат звездната корона и бъде предпочетен някой от другите принцове — например Елидат от Марвол, Тунигорн, Стасилейн, или пък самият Валънтайн. Колко странно би било това? Понякога тайно произнася тези имена, само за да чуе звука им — лорд Стасилейн, лорд Елидат, лорд Тунигорн, дори лорд Валънтайн. Но подобни фантазии бяха нещо суетно и порочно. Нямаше желание да измести брат си, нито пък имаше вероятност това да се случи. Вориакс трябваше да стане коронал, освен ако на Божествения не му хрумнеше нещо или лорд Малибор не проявеше някакъв чудат каприз. Това се бе запечатало в съзнанието му и дори личеше в поведението му.

Но сега дворът беше далеч от ума на Валънтайн. Той и брат му бяха тръгнали на почивка в подножието на Върха — едно дълго отлагано пътуване, защото Валънтайн бе счупил крака си пò миналата година, докато яздеше с приятеля си Елидат в Пигмейската гора под Амбълморн и трябваше да се възстанови напълно, за да го реализира. С Вориакс се бяха спуснаха надолу по огромната планина, за да направят голяма обиколка — може би последната за Валънтайн, преди да навлезе в света на отговорностите на възрастните. Сега беше на седемнадесет и понеже принадлежеше към групата млади принцове, от чиито среди се избират короналите, трябваше да учи много за техниката на управлението, така че да е готов за това, което биха могли да поискат от него.

Вориакс бе изоставил собствените си задължения, за да отпразнува с брат си оздравяването му и беше доволен от това. Бяха тръгнали от семейното имение в Халанкс до близкия град на удоволствията Хай Морпин, за да се повозят на колесниците и да летят в енергийните тунели. Валънтайн беше настоял да опитат и огледалната пързалка, за да изпита счупения си крак. Вориакс се съмняваше, че брат му би могъл да се справи с такъв спорт, но беше твърде тактичен, за да го каже. Когато излязоха на пързалката, той не се отделяше от него — дразнещо готов да го предпази — и винаги неотклонно стоеше до лакътя му, докато накрая Валънтайн не издържа и го попита:

— Мислиш ли, че ще падна, братко?

— Няма голяма вероятност.

— Тогава защо стоиш толкова близо? Боиш се да не паднеш ти ли? — Валънтайн се засмя. — Бъди спокоен. Винаги ще успея да дойда до теб, за да те подкрепя.

— Много си грижовен — каза Вориакс, но тогава огледалата се завъртяха и засвяткаха ослепително, така че не успяха да довършат разговора си.

Наистина, Валънтайн не бе уверен в себе си, защото огледалната пързалка не беше за инвалиди, а след счупването му бе останало едно леко и дразнещо куцане, което нарушаваше координацията му. Но той бързо се овладя и се задържа прав без усилия, запазвайки равновесие и в най-трудните моменти, а когато премина близо до Вориакс, забеляза, че угрижеността е изчезнала от лицето му. Тази случка бе накарала Валънтайн да се замисли, докато се спускаха по склона към Тентаг, за танцовия фестивал, към Ерстуд Гранд и Минимул, към Гинкандейл и Фурибъл за да наблюдават любовния полет на каменните птици. Вориакс беше загрижен и любящ настойник и в същото време снизходителен и укоряващ — бащинските му грижи за Валънтайн изглежда бяха още един начин да поддържа авторитета си пред него. Но на Валънтайн, който беше на прага на възмъжаването си, това никак не се харесваше. Все пак си даваше сметка, че братските взаимоотношения означават обич и война едновременно, така че пазеше раздразнението за себе си.

След Фурибъл минаха през Бимбак Ист и Бимбак Уест и постояха пред високите по миля кули-близнаци, пред които и най-високият човек се чувстваше като мравка. После хванаха пътя за Амбълморн, където няколко пълноводни потока даваха началото на река Глейдж. Надолу по склона след Амбълморн имаше едно място, простиращо се на няколко мили, с твърда, бяла като тебешир почва, където дървета, които на други места израстваха чак до небето, бяха странно деформирани, не по-високи от човешки ръст и не по-дебели от китка на момче. Тук бе пострадал Валънтайн, пришпорвайки твърде силно сред множеството коварни, показващи се над земята корени. Бе паднал и кракът му се бе оказал извит между тънките, но неподатливи стебла на две хилядолетни дървета, а след това дойдоха месеците на безпокойство и отчаяние, докато костта постепенно зарастваше, а една година от младостта му безвъзвратно си отиде. Защо бяха тук отново? Вориакс бродеше из странната гора сякаш търсеше скрито съкровище. Най-накрая той се обърна към Валънтайн и каза:

— Това място е като омагьосано.

— Обяснението е просто. Корените на дърветата не могат да проникнат много дълбоко в тази слаба, сива почва. Тук расте всичко, но те страдат от недохранване, така че…

— Да, разбирам — каза Вориакс хладно. — Не казах, че мястото е омагьосано, а че само изглежда така. Цял легион вруни магьосници не биха могли да създадат толкова грозно нещо. И все пак се радвам, че сме тук. Ще яздим ли през гората?

— Колко си потаен, Вориакс!

— Потаен? Не разбирам защо…

— Да предложиш да яздим през гората, където едва не изгубих крака си.

Червендалестото лице на Вориакс се зачерви още повече.

— Не мисля, че пак ще паднеш.

— Да, но смяташ, че аз мога да си мисля това, а от край време вярваш, че единствения начин да овладеем страха си е да атакуваме това, от което се страхуваме. Затова ме докара тук — за да се освободя от страховете, които тази гора би могла да е предизвикала в мен. Точно обратното направи на огледалната пързалка, но по същество беше същото, нали?

— Не разбирам за какво говориш. Да не би да имаш треска?

— Не, разбира се. Искаш ли да се състезаваме?

— Не.

Валънтайн, озадачен, удари дланта си с юмрук:

— Но ти току-що го предложи!

— Предложих да яздим през гората, но ти си изпълнен със съмнения и някакъв тайнствен гняв. Ако прекосим гората докато си в такова настроение, сигурно пак ще паднеш и може да си счупиш и другия крак. Хайде, ела. Ще отидем в Амбълморн.

— Вориакс…

— Ела.

— Искам да яздя през гората! — Валънтайн се втренчи в брат си. — Ще дойдеш ли заедно с мен или ще ме чакаш тук?

— Ще дойда.

— А сега ме предупреди да внимавам и да се пазя от скрити корени!

Един мускул трепна раздразнено на лицето на Вориакс и той въздъхна дълбоко.

— Не си дете. Освен това, ако смятах, че имаш нужда от напътствия, щях да се отрека от теб като мой брат.

Той пришпори животното и полетя като бесен между дребните дървета.

Валънтайн препусна след него, мъчейки се да намали дистанцията помежду им. Пътеката не беше лесна за езда и на места виждаше не по-малко опасни коренища от онези при падането му. Но животното, което язедше сега, имаше сигурни крака и нямаше нужда да го възпира с юздите. Въпреки че споменът за падането не беше избледнял, Валънтайн не изпитваше страх. Просто беше по-внимателен. Знаеше, че дори и да падне пак, няма да е толкова фатално. Зачуди се дали не бе реагирал много остро на предложението на брат си. Може би беше прекалено чувствителен, прекалено докачлив, прибързано се бе защитил от нещо, което си е въобразил. В края на краищата, Вориакс се обучаваше, за да стане владетел на света. Нямаше как да не проявява чувство за отговорност към всеки и всичко, особено към по-малкия си брат. Валънтайн реши да не защитава самостоятелността си чак толкова усърдно.

Преминаха през гората и влязоха в Амбълморн — най-старият от градовете на Върха, древно селище с преплетени улици и покрити с растителност стени. Именно оттук бе започнало покоряването на Върха преди дванадесет хиляди години — първите дръзки и необмислени походи нагоре по високото тридесет мили възвишение, стърчащо от хълбока на Маджипур. За човек, прекарал целия си живот сред петдесетте му града, с вечната им ароматна пролет, сега бе трудно да си представи времето, когато Върхът е бил гол и непристъпен. Но Валънтайн знаеше историята на пионерите, които напредвали крачка по крачка нагоре по гигантските склонове, пренесли машините, които доставят топлина и въздух на великата планина, превърнали я през столетията в приказно царство на красотата, за да може лорд Стиамот преди осем хиляди години да построи малкия заслон на Върха, който днес представляваше необятния замък, където живееше лорд Малибор. С Вориакс спряха с богоговение пред паметника в Амбълморн и се вгледаха в стария надпис:

ОТТУК НАГОРЕ

НЯКОГА Е БИЛО ПУСТОШ

Около мраморната колона, върху която беше издълбан надписът, имаше прекрасна градина от халатингови дървета.

Останаха Амбълморн два дни и после се спуснаха по долината на Глейдж, встрани отофициалните пътища. Край голямата гъста гора имаше едно селище от няколко хиляди души, оттеглили се от големите градове — живееха в палатки от черна кожа, взета от дивите блейви, които пасяха край реката и не обръщаха внимание на съседите си. Говореше се, че това са вещици и магьосници, някои твърдяха, че са племе метаморфи, избегнали съдбата на сънародниците си, но приели човешки вид за вечни времена. Валънтайн подозираше, че истината е друга — това бяха най-обикновени хора, които просто не се чувстваха добре в комерсиализирания свят на Маджипур и бяха предпочели свой, собствен начин на живот.

Късно следобед двамата стигнаха върха на едно възвишение, от което се виждаше Гизелдорнската гора и селището от черни шатри. Гората изглеждаше неприветливо — дървета пингла, с къси и дебели стебла, чиито клони излизаха под остър ъгъл и бяха така преплетени, че не пропускаха никаква светлина. Селището също изглеждаше доста странно. Десетстенните широки шатри приличаха на някакви гигантски насекоми с особена форма, спрели да си починат сред напълно безразличния им пейзаж, преди да продължат миграцията си. Валънтайн бе много любопитен да види Гизелдорн и хората му, но сега, след като бе тук, не беше особено нетърпелив. Погледна брат си и забеляза същите намерения, изписани и по неговото лице.

— Какво ще правим? — попита Валънтайн.

— Предлагам да преспим в края на гората, а утре сутринта, по светло, да влезем в селото и да видим как ще ни посрещнат.

— Могат ли да ни нападнат?

— Да ни нападнат? Силно се съмнявам. Струва ми се, че те са дори по-миролюбиви от всички останали жители на планетата. Но защо да се натрапваме? Нека зачетем желанието им да са сами. — Вориакс посочи една тревиста полянка край някакъв поток. — Какво ще кажеш да си устроим лагер ето там?

Те спряха, пуснаха животните да пасат, разгънаха завивките си и набраха сочни филизи за вечеря. Докато събираха дърва за огъня Валънтайн попита:

— Ако лорд Малибор дойде да ловува в тукашната гора, би ли зачел желанието им?

— Нищо не може да попречи на лорд Малибор да преследва плячката си.

— Точно така. Не би и помислил за подобно нещо. Мисля, че ти ще бъдеш далеч по-добър коронал от лорд Малибор, Вориакс.

— Не говори глупости.

— Не са глупости. Всички смятат, че лорд Малибор е груб и недодялан. А когато дойде твоят ред…

— Престани, Валънтайн!

— Ти ще станеш коронал — каза Валънтайн. — Защо се преструваш? Тиеверас е много стар, ще минат две-три години и лорд Малибор ще се премести в Лабиринта. Сигурен съм, че ще посочи теб за коронал. Не е толкова глупав, за да не се съобрази с мнението на всичките си съветници, а после…

Вориакс улови Валънтайн за китката и се наведе към него. В очите му имаше раздразнение и гняв.

— Подобни приказки носят само лош късмет. Моля те да престанеш.

— Може ли да кажа само още нещо?

— Да, но не искам повече да гадаеш за това, кой ще бъде коронал.

Валънтайн кимна.

— Това не е гадаене, а един въпрос — между братя, — който искам да ти задам от известно време. Не казвам, че ще станеш коронал, но искам да знам дали искаш да станеш. Питали ли са те изобщо за това? Готов ли си да поемеш товара?

След известно време Вориакс отговори:

— Това е товар, който никой не смее да откаже.

— А ти желаеш ли го?

— Ако съдбата ми го отреди, смяташ ли, че трябва да кажа „не“?

— Не отговори на въпроса ми. Да погледнем себе си — млади, здрави, щастливи, свободни. Освен задълженията си в двора, които не са кой знае колко големи, можем да правим каквото си поискаме, да ходим навсякъде, където пожелаем — до Зимроел, на поклонение на Острова, в Кхинторските планини… Да изоставиш всичко това, само за да носиш звездната корона и да подписваш милиони декрети, да устройваш шествия с всичките им речи, а след време да се преместиш на дъното на Лабиринта… Защо, Вориакс? Защо му е на човек всичко това? Ти би ли го направил?

— Ти си още дете — отвърна Вориакс.

Валънтайн се отдръпна назад, сякаш го бе ударил по лицето. Отново тази снизходителност! Но прецени, че заслужава подобно отношение, защото задава наивни, детински въпроси. Овладя гнева си и каза:

— Мислех си, че не съм чак толкова малък.

— Имаш да учиш още много неща.

— Несъмнено. — Той замълча. — Добре, разбирам, че е неизбежно да приемеш короната, ако ти я предложат, но аз питам, ти искаш ли я? Копнееш ли истински за нея или възпитанието, разумът и чувството за дълг ще те накарат да го сториш?

— Не се готвя за короната — отговори Вориакс бавно, — а само за участие в управлението на Маджипур — така, както и ти. Да, прав си, това е чувство за дълг, разум и възпитание, защото съм син на висшия съветник Дамиандейн, също като тебе. Ако ми предложат трона, ще приема с гордост и ще изпълнявам задълженията си колкото се може по-добре. Не хабя време за копнежи и не тъна в догадки дали това ще стане или не. А този разговор наистина ми омръзна, затова ми позволи да събирам дърва, без да говоря повече.

Той изгледа ядосано брат си и се обърна.

В ума на Валънтайн изникнаха множество въпроси, но видя, че устната на брат му трепери и разбра, че е преминал границата — Вориакс събираше ядосано падналите клони, кършеше ги с ненужна нервност. Затова се опита да не досажда повече, макар че беше научил много малко от това, което искаше да знае. Подозираше, че брат му наистина горещо желае да получи короната и предполагаше, но само предполагаше, защо. На първо място — заради властта и славата, заради самата корона. Естествено, не можеше да пренебрегне и съдбата, която призоваваше някои хора да поемат по-голяма отговорност. Но без съмнение, за да компенсира пренебрежението към баща им. Все пак, да изоставиш свободата си само и само за да управляваш света… За Валънтайн това бе непонятно. Най-накрая той реши, че Вориакс е прав и че това са неща, които не би могъл да разбере напълно на седемнадесет години.

Занесе наръча дърва на полянката и започна да разпалва огъня. Вориакс дойде скоро след това, но не каза нищо и между тях се промъкна някаква студенина, която силно смути Валънтайн. Искаше да се извини на брат си, но те никога не се бяха държали деликатно помежду си за подобни неща. Все още мислеше, че могат да разговарят и за най-интимни неща, без да се обиждат. От друга страна му беше трудно да понесе тази студенина — отровата и щеше да провали пътуването им. Валънтайн потърси начин да възстанови близостта между двамата и след малко се спря на този, който вършеше работа, когато бяха малки.

Той отиде до Вориакс, който режеше навъсено месото за вечеря и му каза:

— Искаш ли да направим една борба, докато чакаме да заври водата?

Вориакс вдигна поглед изненадано:

— Какво?

— Имам нужда от физическо натоварване.

— Покатери се на онези дървета и потанцувай на клоните им.

— Хайде, Вориакс, ела да се поборим.

— Няма да стане.

— Защо? Нима ако те преборя, това ще накърни достойнството ти още повече?

— Внимавай, Валънтайн!

— Изразих се грубо. Прости ми. — Валънтайн зае поза на борец и протегна напред ръце. — Хайде, ела! Една-две хватки, за да се поизпотим преди вечеря.

— Кракът ти едва е заздравял.

— Но е заздравял. Можеш да използваш всичката си сила, без да се притесняваш.

— Ами ако ти счупя крака — тук, на един ден път от най-близкия град, какво ще правим?

— Хайде, Вориакс! — подкани го Валънтайн нетърпеливо. — Покажи ми, че все още можеш да се бориш!

Той се засмя, плесна с ръце, кимна, след това отново плесна. Мушна ухиленото си лице почти под носа на брат си и го дръпна за крака. Вориакс се поддаде и двамата се сборичкаха.

Нещо не беше наред. Бяха се борили често още от времето, когато Валънтайн беше достатъчно голям, за да се противопостави на брат си. Познаваше всичките му хватки, финтовете с равновесието и изненадващите движения, но човекът, с когото се бореше сега, му се струваше напълно непознат. Дали някой метаморф не се бе вмъкнал в кожата на Вориакс? Не, не, не! И това е заради крака му. Вориакс не пускаше в действие цялата си сила, умишлено внимаваше и се бореше неумело, отново го покровителстваше. В изненадващ изблик на гняв, Валънтайн се хвърли към него и макар че етикетът не позволяваше, го сграбчи и го повали. Вориакс не очакваше това, но докато Валънтайн прилепи раменете му към земята, той се извъртя и го отхвърли нагоре, като за първи път употреби цялата си сила.Успя да се измъкне и да застане на крака.

Започнаха да кръжат враждебно.

Вориакс каза:

— Виждам, че съм те подценил. Кракът ти трябва да е напълно оздравял.

— Казах ти го вече. Просто накуцвам малко, но това няма значение. Хайде, продължаваме.

Той го подкани с жест. Двамата се втурнаха един срещу друг и се вкопчиха, опрели гърди срещу гърди, без никой да може да помръдне другия. На Валънтайн му се стори, че останаха в това положение часове, но всъщност едва ли беше повече от минута-две. След това напрегна сили и изтласка Вориакс два инча назад, но той приклекна и се върна на старото си място. Ръмжаха, потяха се, напрягаха мускули и се хилеха един на друг. Валънтайн се зарадва най-много на усмивката на Вориакс, защото тя означаваше, че отново са братя, че ледът между тях се е стопил, че му е простено за нетактичността. В този момент той копнееше да прегърне брат си, а не да се бори с него. Точно тогава Вориакс го бутна, изви се, подложи му крак и го събори на земята, притисна го с колене и улови раменете му с ръце. Валънтайн напрегна сили, но вече не можеше да се освободи — Вориакс бавно прилепи плещите му към влажната, хладна земя.

— Печелиш — каза Валънтайн запъхтян, а Вориакс го пусна и се изтърколи встрани със смях. — Следващият път е мой ред!

Макар и победен, той се чувстваше великолепно, защото се бе върнала топлотата помежду им!

В този момент Валънтайн чу, че някой ръкопляска. Той седна в тревата и се втренчи в здрача. Забеляза фигура на жена с остри черти на лицето и удивително дълга, черна коса, застанала в началото на гората. Очите и светеха с порочно пламъче, устните бяха пълни, а облеклото и беше много странно — грубо пришити, най-обикновени ленти щавена кожа. На Валънтайн му се стори много стара — може би на тридесет.

— Гледах ви — каза тя, когато се приближи без никакъв страх. — В началото си помислих, че сте се скарали, но после разбрах, че се състезавате.

— Бяхме се скарали наистина — каза Вориакс. — Но сега всичко е наред и това, което видя, беше нещо като състезание. Аз съм Вориакс от Халанкс, а това е брат ми, Валънтайн.

Тя погледна единия, после другия.

— Да, разбира се — братя. Всеки би могъл да се досети. Казвам се Танунда и съм от Гизелдорн. Искате ли да ви предскажа бъдещето?

— Да не би да си вещица?

В очите и проблесна закачливо пламъче.

— Разбира се. Вие какво очаквахте?

— Тогава ела и ни предскажи бъдещето — каза Валънтайн.

— Чакай — намеси се Вориакс. — Не обичам подобни неща.

— Прекалено си сериозен — каза Валънтайн. — С какво може да ти навреди това? Защо да не ни предскажат бъдещето? От какво се боиш, Вориакс? Та това е само игра! Само игра! — Той се приближи към нея и попита: — Ще останеш ли да вечеряш с нас?

— Валънтайн!

Валънтайн изгледа брат си дръзко и се засмя.

— Ще те пазя от злото, Вориакс! Не се страхувай! — След това сниши глас и добави: — Толкова време пътуваме сами. Копнея за компания, братко.

— Виждам — промърмори Вориакс.

Но вещицата беше привлекателна, Валънтайн продължаваше да настоява и скоро притесненията на Вориакс изглежда намаляха. Той приготви още една порция месо, а тя отиде в гората, набра плодове от пингла и им показа как да ги опекат заедно с месото, така че сокът им да го залее и да му придаде приятен аромат. След време Валънтайн почувства, че главата му се замая — съмняваше се, че е от няколкото глътки вино, които беше изпил, — вероятно беше от плодовете на пинглата. Отначало помисли, че може да е някаква измама, но замайването беше приятно, дори възбуждащо и не виждаше в него никаква опасност. Погледна Вориакс и се зачуди дали подозрителната му натура няма да помрачи веселието им, но той сякаш бе станал по-дружелюбен от тях — смееше се гръмко на всичко, люлееше се и се удряше по бедрата, навеждаше се до вещицата и и шепнеше нещо на ухото. Валънтайн взе още месо. Нощта вече се спускаше — по небето заблестяха звезди, появи се само една сребърна луна. Стори му се, че чува далечна музика и песни, но реши, че това е някаква фантазия, предизвикана от опияняващите плодове — Гизелдорн бе твърде далеч, за да може звуците да долетят до тях през гъстата гора.

Огънят започна да угасва. Полъхна хлад. Те се свиха един до друг — Вориакс, Валънтайн и Танунда, тяло до тяло, съвсем невинно в началото, а после не чак толкова. Тогава Валънтайн срещна погледа на брат си, а Вориакс му смигна, сякаш искаше да каже: „Тази вечер сме заедно, мъже сме и ще получим удоволствието си заедно, братко“. Няколко пъти Валънтайн и Елидат бяха делили една жена, но никога не го бе правил с брат си — този, който толкова държеше на достойнството си, на превъзходството си, на високото си положение. Сегашната игра му доставяше особено удоволствие. Вещицата от Гизелдорн бе свалила кожените си ремъци и на светлината на огъня се виждаше стройното и, сочно тяло. Валънтайн си мислеше, че плътта и може да е отблъскваща, защото тя бе по-възрастна от него, дори и от Вориакс, но разбра, че това е било глупаво и се е дължало на липсата му на опит. Протегна ръка към нея и напипа дланта на брат си върху бедрото и. Плесна Вориакс закачливо, както би прогонил бръмчащо насекомо и двамата се засмяха, към тях се присъедини Танунда със звънливия си смях и тримата се затъркаляха по тревата.

Валънтайн никога не бе преживявал такава бурна нощ. Каквото и вещество да се съдържаше в плодовете на пинглата, то го бе освободило от всякакви задръжки, бе повишило тонуса му, същото изглежда се бе случило и с Вориакс. Нощта се превърна в поредица несвързани образи и откъснати от реалността събития. Ту седеше с главата на Танунда в скута си, галеше блестящото и чело, докато Вориакс я прегръщаше, слушайки с някакво странно удоволствие стоновете им, ту сам притискаше към себе си вещицата, а Вориакс бе някъде наблизо, но не можеше да каже къде. След това Танунда лежеше между двамата, после всички отидоха до потока, къпаха се, смяха се, плискаха се, пак се смяха, накрая изтичаха голи и разтреперани обратно до гаснещия огън и отново се любиха, докато първите лъчи на утринта не разкъсаха мрака.

Събудиха се, когато слънцето изгря. Цели периоди от нощта бяха изчезнали от паметта на Валънтайн и той се чудеше дали не е спал през цялото това време, но умът му бе странно ясен, очите му бяха широко отворени и всичко си идваше по местата. Вориакс изглеждаше по същия начин, както и усмихнатата гола вещица, която се протягаше между тях.

— Е, сега да ви предскажа ли бъдещето? — попита тя.

Вориакс понечи да възрази, но Валънтайн го изпревари:

— Да, да! Кажи ни пророчествата си!

— Съберете семената от пингла — нареди им тя.

Те бяха пръснати навсякъде наоколо — лъскави черни семки, с червени петна. Валънтайн събра десетина, дори и Вориакс донесе няколко. Дадоха ги на Танунда, която също се бе включила в събирането, тя ги пое в шепата си, започна да ги тръска и да ги хвърля като зарове по земята. Направи това пет пъти, после ги събра, присви ръце и ги пусна така, че да опишат кръг, хвърли останалите вътре в кръга, след което започна да се взира отблизо, клекнала над тях, за да проучи формите. Най-накрая вдигна глава. Дяволитата закачливост бе изчезнала от лицето и. Изглеждаше странно променена, много сериозна, сякаш остаряла с няколко години.

— Вие сте от висшите кръгове — каза тя накрая. — Но това може да се познае от пръв поглед. Семената обаче ми казват много повече. Виждам големи опасности и пред двама ви.

Вориакс извърна лице, намръщи се и се изплю.

— Знам, че не вярваш — продължи Танунда, — но ги има. Ти — тя посочи Вориакс — трябва да се пазиш от гори, а ти — погледна Валънтайн — от вода, от океан. — Танунда се намръщи. И от много други неща, струва ми се, но съдбата ти е тайнствена и не мога да я видя ясно. Линията ти е нарушена… Не е смърт, а нещо много странно… Някаква промяна, голяма промяна… — Тя поклати глава. — Озадачава ме. Не мога да ти кажа повече.

— Пази се от гори, пази се от води, пази се от глупости! — каза Вориакс.

— Ти ще бъдеш коронал — каза Танунда.

Дъхът на Вориакс секна. Гневът му се изпари и той се вгледа в нея с учудване.

Валънтайн се усмихна, потупа брат си по рамото и заяви доволно:

— Видя ли? Казах ти!

— Ти също ще бъдеш коронал — добави вещицата.

— Какво!? — Валънтайн бе изумен. — Що за глупости са това? Тези семена те заблуждават!

— Ако е така, значи се случва за първи път — каза Танунда.

Тя събра пръснатите по земята семена, отиде и ги хвърли в потока, след което се върна и закачи кожените ленти по тялото си.

— Един коронал, още един коронал, а аз се насладих на чудесна нощ и с двама ви — бъдещи величества. Ще дойдете ли в Гизелдорн днес?

— Мисля, че не — отвърна и Вориакс, без дори да я погледне.

— Тогава няма да се видим повече. Сбогом!

Тя тръгна забързано към гората и след малко изчезна. Валънтайн протегна ръка след нея, но не каза нищо, само сграби въздуха с разтреперани пръсти. Когато вещицата изчезна от погледа му, той се обърна към Вориакс, който ровеше ядосано жаравата в огъня. Цялата радост от нощта си бе отишла.

— Ти беше прав — каза Валънтайн. — Не трябваше да и позволяваме да ни пророкува. Гори! Океани! И тази дивотия, че и двамата ще бъдем коронали!

— Какво искаше да каже? — попита Вориакс. — Че ще заемем трона двамата едновременно? Както споделихме тялото и снощи?

— Едва ли — отговори Валънтайн.

— Досега на Маджипур не е имало съвместно управление. Това е немислимо! Ако аз ще бъда коронал, как може и ти да бъдеш, Валънтайн?

— Казах ти да не обръщаш внимание на приказките и. Това беше една безумна жена, която ни даде една нощ на нетрезво удоволствие. В предсказанията и няма и грам истина.

— Тя каза, че ще бъда коронал.

— И вероятно ще бъдеш. Но това за нея беше щастливо съвпадение.

— Ами ако не е? Ако е истинска гадателка?

— Тогава пак ще бъдеш коронал!

— А ти? Ако е казала истината за мен, значи и ти трябва да бъдеш коронал, а как?…

— Не — каза Валънтайн. — Гадателките често говорят неясно и двусмислено. Искала е да каже нещо друго, не в буквалния смисъл. Ти ще станеш коронал, Вориакс, всички го знаят… А в това, което предрече на мен, трябва да има нещо загадъчно… Иначе е напълно безсмислено…

— Това ме плаши, Валънтайн.

— Щом ще станеш коронал, няма от какво да се боиш. Защо се мръщиш така?

— Да споделиш трона с брат си… — Тази идея го безпокоеше като болен зъб, но не можеше да я прогони от мислите си.

— Това няма да стане — каза Валънтайн. Той видя някаква паднала дреха, досети се че е на брат му и му я подхвърли. — Чу какво ти казах вчера. Чудно ми е как някой може да иска да седне на трона едновременно с теб. Със сигурност в това отношение няма да съм твой съперник. — Той улови брат си за китката. — Вориакс, Вориакс… Изглеждаш толкова изтормозен! Нима е възможно думите на една горска вещица да те впечатлят толкова? Кълна ти се, че когато станеш коронал, аз ще съм твой слуга, а не твой съперник. Кълна се в майка ни, която ще стане Господарка на острова! И ти казвам, че това, което се случи тук, не може да се взема на сериозно.

— Може би си прав — каза Вориакс.

— Разбира се, че съм прав — отвърна Валънтайн. — Ще се махаме ли оттук, братко?

— Мисля, че трябва.

— Тя използваше тялото си добре, съгласен ли си?

Вориакс се засмя.

— Да, така е. Дори ми става малко тъжно, че няма да я видя пак. Но не бих искал да слушам повече безумните и брътвежи, колкото и великолепно да движи таза си. Няма да се отбиваме в Гизелдорн, нали?

— Така мисля — отговори Валънтайн. — Кои други градове са след това по долината на Глейдж?

— Следващият е Джерик, там живеят вруни, а по-нататък Митрипонд и Гейлс. Да се отбием в Джерик и да се позабавляваме с хазарт няколко дни.

— Съгласен.

— И повече недей да ми говориш за трон и корона, Валънтайн!

— Нито дума, обещавам. — Той се засмя и го прегърна. — Братко! На няколко пъти си помислих, че съм те изгубил завинаги! Но съм се лъгал. Виждам, че всичко е наред и отново съм те открил.

— Никога не сме били изгубени един за друг — каза Вориакс. — Нито за миг. Хайде, събирай си багажа и да тръгваме към Джерик!

 

 

Повече никога не споменаха в разговорите си нощта, прекарана с вещицата и това, което им бе предсказала. Пет години по-късно, когато лорд Малибор загина по време на лов за морски дракони, за коронал беше избран Вориакс, което не изненада никого и Валънтайн бе първият, който коленичи пред брат си в знак на почит. Тогава той почти бе забравил смущаващото пророчество на Танунда, макар че още помнеше вкуса на целувките и, допира до плътта и. И двамата коронали? Как би могло да стане това, след като по принцип само един можеше да заема трона? Валънтайн се радваше заради брат си и бе напълно доволен от себе си. А когато разбра какво е искала да каже вещицата — че няма да управлява заедно с Вориакс, а ще го наследи, макар че никога дотогава в Маджипур брат не беше наследявал брат си, — вече беше твърде късно. Вориакс загина, улучен по невнимание по време на лов и когато Валънтайн — потресен и стъписан — се изкачваше по стъпалата към трона, вече нямаше брат и беше сам.