Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Majipoor Chronicles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗАМЪКЪТ НА ЛОРД ВАЛЪНТАЙН ІІІ: МАДЖИПУРСКИ ХРОНИКИ. 1993. Изд. Камея, София. Серия „Фантастика Камея“, No.3. Сборник свързани новели. Превод: Владимир ГЕРМАНОВ [Magipoor Chronicles, by Robert SILVERBERG ()]. Художник: Филип ДЕСЕВ. С карта. Печат: Полиграфски комбинат, София. Формат: 17 см. Страници: 336. Цена: 27.98 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

1.

Сувраел се простираше като блестящ меч по продължение на южния хоризонт — приличаше на стоманена ивица, излъчваща горещи вълни във въздуха. Декерет, застанал на носа на товарния кораб, с който бе предприел дългото, потискащо морско пътешествие, почувства, че пулсът му се ускорява. Най-накрая Сувраел! Това ужасно място, този отвратителен континент, тази безполезна и нещастна земя, вече само на няколко дни път. И кой можеше да каже, какво го очаква там? Но той бе готов, беше убеден, че каквото и да се случи на Сувраел, както и в замъка Връхни, ще е за добро. Караше двадесет и първата си година — едър, жилав мъж с къс врат и невероятни широки рамене. Беше второто лято от славното царуване на лорд Престимион, при понтифекс Конфалум.

Декерет бе предприел пътуването до огнената пустош на Сувраел като акт на изкупление. Причината беше една срамна постъпка по време на лов в Кхинторските планини далеч на север и той чувстваше нужда да изкупи греха си. Донякъде това беше романтичен и своенравен жест, но ако не направеше нещо такова сега, тогава кога? След десет или петнадесет години, когато вече е прикован към колелото на собствената си съдба и се е отдал на приятната, лека кариера в антуража на лорд Престимион? Не, моментът беше сега и Декерет потегли към Сувраел за да пречисти душата си, без да мисли за последствията.

Акбалик — неговият приятел, наставник и придружител по време на лова в Кхинтор — не бе успял да го разбере. Но той не беше романтичен по дух и отдавна бе преминал двадесетата си година. Една нощ, след няколко бутилки топло златисто вино в някаква планинска пивница, Декерет бе разкрил намерението си, но отговорът на Акбалик бе само хриптящ, безчувствен смях.

— Сувраел? — извика той. — Съдиш себе си прекалено строго. Няма толкова ужасен грях, че да заслужава пътуване до Сувраел.

Декерет бавно поклати глава, уязвен и засегнат от покровителственото отношение.

— Грешката ми се стеле върху мен като някакво петно. Ще отида, за да освободя душата си.

— По-добре иди на Острова, щом чувстваш нужда да направиш нещо. Нека благословената Господарка излекува духа ти.

— Не. Ще отида в Сувраел.

— Защо?

— За да страдам — отвърна Декерет. — За да се махна от удоволствията на замъка Връхни, за да отида на най-противното място на Маджипур, в прокълнатата пустиня с огнените и ветрове и зловещи изпитания. За да накажа плътта и докажа силата си. За да си наложа дисциплината на страданието и дори болката — знаеш ли какво е болка? За да мога да си простя, съгласен ли си?

Акбалик се засмя и заби пръсти в тежката кожена роба на Декерет.

— Съгласен. Но ако ще наказваш плътта, трябва да е докрай. Надявам се, нямаш намерение да отстраниш това нещо от тялото си, докато те пърли сувраелското слънце.

Декерет се засмя.

— Нуждата да се подложа на страдания има своите граници — каза той и си наля още вино.

Акбалик беше два пъти по-възрастен от него и без съмнение намираше желанието му за смешно. Той също, но това не можеше да го разколебае.

— Може ли да се опитам още веднъж да те разубедя?

— Безпредметно е.

— Помисли какво ще пропилееш — каза Акбалик въпреки това. — Трябва да се грижиш за кариерата си. Името ти се чува все по-често в замъка. Лорд Престимион каза хубави неща за теб — обещаващ млад човек, който трябва да стигне далече, силен характер… такива работи. Той е млад и ще управлява дълго, а тези от обкръжението му, които са на твоята възраст, ще се издигнат много в обществото. А ти какво правиш? Вместо да стоиш в двора, където ти е мястото, ти се забавляваш в Кхинтор, а сега си замислил още по-безразсъдно приключение. Забрави всички глупави идеи за Сувраел, Декерет, и се върни с мен в замъка. Прави каквото иска короналът, впечатли големците с дейността си и започни да изграждаш бъдещето си. Маджипур преживява чудесни времена и е въпрос на шанс да си сред упражняващите властта точно сега, а ти го имаш. Е, какво ще кажеш? Защо ще се погубваш в Сувраел? Освен това никой не знае за твоя така наречен грях, за дребното ти провинение.

— Аз знам.

— Тогава се закълни, че повече няма да правиш така и да ти е простено.

— Не е толкова лесно — възрази Декерет.

— Да похабиш година или две от живота си, рискувайки дори да го загубиш заради едно напълно безсмислено, безполезно пътуване…

— Не е безсмислено. Нито пък безполезно.

— Е! Освен в чисто личен план.

— Не е така, Акбалик. Свързах се с хората на понтифекса и получих официална задача. Заминавам, за да проуча един въпрос. Това надуто ли ти звучи? Сувраел е престанал да изпраща квотата си от месо и добитък и аз трябва да проверя защо. Виждаш ли? Не съм изоставил кариерата си при това, както го наричаш, лично пътуване.

— Значи си подготвил всичко?

— Заминавам в следващия четвърден. — Декерет протегна ръка към приятеля си. — Поне за две години. Какво ще кажеш, Акбалик, да се срещнем отново по време на игрите в Хай Морпин, точно две години след зименден?

Спокойните сиви очи на Акбалик се вгледаха в Декерет.

— Аз ще бъда там — каза бавно той. — Моля се и ти да бъдеш.

Този разговор бе проведен само преди няколко месеца, но на Декерет, който усещаше пулсиращата жега, долитаща над бледозелената вода на Вътрешното море откъм южния континент, му се струваше, че оттогава е изминала цяла вечност. Отначало пътуването беше дори приятно — слизането от планините към огромния мегаполис Ни-моя, после надолу по реката Зимър чак до пристанището на Пилиплок на източното крайбрежие. Но след това се качи на товарния кораб за град Толагхай на Сувраел — най-евтиния транспорт, който успя да намери — и пое на юг, на юг и на юг — цяло лято. Отвратителната му малка каюта се намираше досами трюма, натъпкан с купища сушени новородени морски дракони. А когато корабът навлезе в тропически води, дните станаха непоносими заради жегата, а нощите едва се различаваха от тях. Моряците — повечето рунтави скандари — се смееха на мъките му и казваха, че е по-добре да се наслаждава на хладното време докато все още има възможност, защото истинската горещина го очаквала на Сувраел. Е, сам беше пожелал да страда и желанието му вече се изпълняваше, но лошото явно тепърва предстоеше. Не се оплакваше и не изпитваше съжаление. Но приятният живот в замъка Връхни нямаше нищо общо с безсънните нощи, изпълнени с вонята на сушени морски дракони, режеща ноздрите му като с нож, с убийствената жега, която погълна кораба само няколко седмици след като потеглиха от Пилиплок, нито пък с невероятната скука при вида на непроменящия се пейзаж. Бедата беше, че планетата е толкова огромна — придвижването от едно място до друго траеше цяла вечност. Затова и пътуването от Алханроел — родния му континент — до западния край на Зимроел само по себе си беше огромно начинание — с речен кораб от замъка Връхни до Алайзор, след това по море до Пилиплок и отново по реката към планинските райони. Но тогава с него беше Акбалик и времето не минаваше така мъчително. Налице беше възбудата от първото му голямо пътуване, трепета от срещата с нови места, непозната кухня, диалекти, през цялото време очакваше самата ловна експедиция. А сега? Този мръсен, скърцащ кораб, натъпкан с вонящо сушено месо. Тези безкрайно дълги дни без приятели, без задължения, без разговори. „Поне някой огромен морски дракон да се бе показал над водата — мислеше той. — Опасността би съживила малко това пътуване.“ Но, уви. Миграционните пътища на драконите бяха другаде. Говореше се, че едно голямо стадо в момента се намира във водите западно от Нарабал, а друго — между Пилиплок и архипелага Родамаунт. Така че Декерет не видя нито едно от големите животни — дори и някой заблудил се екземпляр. Но най-много му тежеше фактът, че скуката изобщо не му помагаше да се почувства пречистен. Той страдаше и това, според него, трябваше да излекува раната му, но угризенията заради ужасното нещо, което бе направил в планините, сякаш не мислеха да го напускат — чувството му за вина все още го ядеше отвътре. Самият лорд Престимион го бе похвалил заради силата на характера му, но той виждаше у себе си единствено слабост, страх и глупост — това още повече засилваше терзанията му. Реши, че за да излекува душата си, няма да са му достатъчни само влагата, отегчението и отвратителната миризма. Но плаването към Сувраел му бе омръзнало до краен предел и той копнееше по-скоро да навлезе в следващата фаза от пътешествието си към неизвестното.