Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Majipoor Chronicles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗАМЪКЪТ НА ЛОРД ВАЛЪНТАЙН ІІІ: МАДЖИПУРСКИ ХРОНИКИ. 1993. Изд. Камея, София. Серия „Фантастика Камея“, No.3. Сборник свързани новели. Превод: Владимир ГЕРМАНОВ [Magipoor Chronicles, by Robert SILVERBERG ()]. Художник: Филип ДЕСЕВ. С карта. Печат: Полиграфски комбинат, София. Формат: 17 см. Страници: 336. Цена: 27.98 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

4.

Висмаан лежеше на леглото и и се стори, че изобщо не е помръднал, докато я е нямало.

— По-добре ли си? — попита го тя. — Успя ли да се справиш сам?

— Беше много спокоен ден — отговори той. — Струва ми се, че кракът ми е отекъл повече.

— Дай да видя.

Тя го пипна внимателно. Наистина изглеждаше по-надут. Гхайрогът се отдръпна леко, което може би означаваше, че кракът му е зле, ако наистина изпитваше толкова малко болка, колкото твърдеше. Замисли се дали да не го заведе в Нарабал за лечение, но той нямаше разтревожен вид, а и лекарите едва ли познаваха физиологията на гхайрогите. Освен това искаше да е при нея. Тя разопакова лекарствата, които беше взела от града, даде му хапче против треска и възпаление, след това приготви зеленчуци и плодове за вечеря. Преди да се стъмни съвсем тя провери капаните и в тях намери няколко дребни животни — млад сигимион и два минтуна. Изви вратовете им с умело движение — в началото и беше много трудно да го прави, но имаше нужда от месо, а нямаше кой да убива вместо нея. Приготви ги за печене, запали огъня и се прибра в колибата. Висмаан играеше с едното от новите кубчета, които му бе донесла, но при влизането и го остави настрана.

— Не каза нищо за посещението си в Нарабал — забеляза той.

— Не стоях дълго — отвърна тя. — Взех каквото ми трябваше, поговорих с една от сестрите си, тръгнах си нервна и потисната и се оправих едва, когато отново тръгнах през джунглата.

— Изглежда много мразиш това място.

— Има за какво да го мразя. Тези ужасно отегчителни хора, тези грозни сплескани постройки… — Тя поклати глава. — О! Сестра ми спомена, че във вътрешността на страната ще се строят някакви нови градове за чуждоземци… Преди всичко гхайроги, но и някакви други с брадавици и сива кожа…

— Хджорти — каза Висмаан.

— Каквито и да са. Харесвало им да работят като митнически инспектори. Щели да се заселят във вътрешността, защото никой не ги иска в Нарабал и Тил-омон, предполагам.

— Никога не съм се чувствал нежелан сред хората — каза Висмаан.

— Наистина ли? Може би не си обърнал внимание. Струва ми се, че на Маджипур има доста предразсъдъци.

— Наистина не съм доловил такова нещо. Разбира се, аз никога не съм бил в Нарабал… Може би там тези неща са по-силни, отколкото другаде. Но на север няма никакви трудности. Била ли си някога на север?

— Не.

— За хората в Пидруид сме добре дошли.

— Така ли? Чух, че гхайрогите си строят град някъде на изток от Пидруид, доста далеч. Ако всичко е толкова хубаво, защо не се заселите в Пидруид, ами трябва да ходите другаде?

— Ние не се чувстваме съвсем добре в присъствието на хора — отговори Висмаан. Ритъмът на нашия живот е толкова по-различен от вашия… Да вземем сънят, например. Трудно ни е да живеем в град, който заспива за осем часа всяка нощ, а ние в това време оставаме будни. Има и други различия. Затова строим Дулорн. Надявам се, че ще го видиш някой ден. Той е прекрасен, построен изцяло от бял камък, който свети с вътрешна светлина. Гордеем се с този град.

— А защо тогава не живееш там?

— Не гори ли месото ти? — попита той.

Тя се изчерви и изтича навън тъкмо навреме, за да спаси вечерята от пламъците. Наряза месото малко намръщена и го сервира заедно с плодове и бутилка вино, купена от Нарабал през деня. Висмаан се изправи и започна да се храни с известно усилие.

След малко каза:

— Живях в Дулорн няколко години. Но там климатът е много сух, а на моята планета живях във влажен и топъл район като този тук. Затова тръгнах насам, за да намеря плодородна земя. Далечните ми прадеди са били фермери и реших да се върна към занятието им. Когато чух, че в тропиците на Маджипур могат да се отглеждат по шест реколти на година и че навсякъде има свободна земя, реших да проуча територията.

— Сам?

— Да, сам. Нямам партньорка, макар че възнамерявам да си намеря веднага щом се установя.

— И ще отглеждаш селскостопански продукти, за да ги продаваш в Нарабал?

— Така мисля. На моя свят почти нямаше некултивирани територии, а земята за фермерство направо не достигаше. Повечето от храните се внасят отвън, знаеш ли това? Така че Маджипур е много привлекателна планета за нас, с огромните си необработвани площи и незначителното си население. Радвам се, че съм тук и мисля, че не си права като твърдиш, че хората не ни приемат добре. Вие, маджипурците, сте тихи и кротки — цивилизовани, подредени, спазващи закона същества.

— Дори и така да е, ако някой научи, че живея с един гхайрог, ще се ужаси.

— Да се ужаси? Но защо?

— Защото си чуждоземец. Защото си влечуго.

Висмаан издаде някакъв нисък, хъркащ звук. Смях?

— Ние не сме влечуги! Ние сме топлокръвни, а малките ни…

— Тогава приличате на влечуги.

— Външно да. Но иначе сме почти толкова бозайници, колкото и вие.

— Почти?

— Да. Разликата е, че снасяме яйца. Но има и други такива бозайници. Много грешиш, ако мислиш, че…

— Няма никакво значение. Все едно, хората ви възприемат като влечуги, а те не обичат влечугите. Винаги между тях и гхайрогите ще съществува неприязън заради това. Така е било още на праисторическата земя. Освен това… — Тя замълча точно преди да каже за миризмата на гхайрогите. — Освен това — добави тя неловко — изглеждаш страшен.

— Повече от един огромен и космат скандар? Повече от един двуглав су-сухерис? — Висмаан се обърна към нея и вторачи неподвижните си изцъклени очи към нея. — Струва ми се, искаш да кажеш, че ти самата не се чувстваш добре в присъствието на гхайрог, Тесме.

— Не.

— Никога не съм забелязвал предразсъдъците, за които говориш. Сега чувам за тях за първи път. Безпокоя ли те, Тесме? Да си вървя ли?

— Не. Изобщо не ме разбираш. Искам да останеш тук. Искам да ти помогна. Изобщо не се страхувам от теб, не изпитвам неприязън, нищо отблъскващо… Просто се опитвах да ти кажа… Опитвах се да ти обясня какви са хората в Нарабал, какви са чувствата им, или поне какви ми се струва, че са и… — Тя отпи продължително от виното си. — Не знам защо заговорихме за това. Съжалявам. Хайде да говорим за нещо друго.

— Разбира се.

Но тя подозираше, че го е наранила или най-малкото го е накарала да се чувства неудобно. С хладния си чужд вид, той имаше силно развита интуиция и може би беше прав, че са проличали собствените и предрзсъдъци, собственото и смущение. Беше провалила всичките си взаимоотношения с хората, чувстваше съвсем ясно, че не е способна да се разбира с някого, бил той човек или не, и беше показала на Висмаан по хиляди косвени начини, че гостоприемството и е умишлено, изкуствено и неохотно, имащо за цел единствено да прикрие смущението и, че е при нея. Наистина ли беше така? Изглежда колкото по-голяма ставаше, толкова по-малко разбираше собствените си мотиви за действие. Но каквато и да беше истината, тя не желаеше гостът и да смята, че е натрапник. Реши в близките дни да намери начин да му покаже, че грижите и за него в основата си са искрени.

Тази нощ тя спа по-добре, отколкото предишната, макар и още да не бе свикнала да лежи на пода върху купчина листа и в колибата и да има още някой. Събуждаше се час по час, поглеждаше гхайрога и всеки път го виждаше зает с кубчетата за забавление. Той не я забелязваше. Тя се помъчи да си представи какво ли означава да спиш три месеца от годината, а през останалото време непрекъснато да си буден. Това и се стори най-чуждото у него. Да лежи така часове наред, без да е в състояние да спи, без да може да стане, без да може да се освободи от неудобството на счупения си крак… за нея едва ли можеше да съществува по-лошо мъчение. И въпреки всичко настроението му никога не се променяше — беше спокоен, невъзмутим, безразличен. Всички ли гхайроги бяха такива? Никога ли не се напиваха, никога ли не излизаха от кожата си, не се ли биеха по улиците, не оплакваха ли съдбата си, не се ли караха с жените си? Ако Висмаан беше типичният случай, значи те нямаха човешки слабости. Но пък не бяха и хора.