Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Majipoor Chronicles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗАМЪКЪТ НА ЛОРД ВАЛЪНТАЙН ІІІ: МАДЖИПУРСКИ ХРОНИКИ. 1993. Изд. Камея, София. Серия „Фантастика Камея“, No.3. Сборник свързани новели. Превод: Владимир ГЕРМАНОВ [Magipoor Chronicles, by Robert SILVERBERG ()]. Художник: Филип ДЕСЕВ. С карта. Печат: Полиграфски комбинат, София. Формат: 17 см. Страници: 336. Цена: 27.98 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

6.

На сутринта тя се чувстваше странно, но не изпитваше съжаление. Не разговаряха за случилото се между тях миналата нощ. Той си играеше с кубовете, а тя отиде да поплува, за да избистри мозъка си и да изчисти остатъците от пиршеството с билантуна. След това приготви закуска и направи дълга разходка на север до една покрита с мъх пещера, в която прекара по-голямата част от сутринта. Припомни си тялото му, опряно до нейното, докосването на ръцете му, неудържимия екстаз, които премина през нея. Не можеше да каже, че го намира за привлекателен — раздвоен език, змиеподобна коса, люспи по цялото тяло… Не, не, това, което се бе случило предишната нощ нямаше нищо общо с физическото привличане. Тогава защо се бе случило? Заради виното и плодовете, реши тя, заради самотата и заради желанието и да се разбунтува срещу консервативните разбирания на нарабалците. Отдаването на гхайрога за нея беше най-добрият начин да покаже презрението си към всичко, в което тези хора вярваха. Разбира се, постъпката и би била безсмислена, ако те не научеха за нея. Тя реши да заведе Висмаан в Нарабал веднага щом той бъде в състояние да извърви разстоянието.

След това деляха леглото и всяка нощ. Изглеждаше абсурдно да не го правят. Но на втората вечер не правиха любов, на третата и на четвъртата — също. Лежаха един до друг без да се докосват, без да говорят. Тесме щеше да му се отдаде, ако бе посегнал към нея, но той не го направи. Тя също реши да не започва първа. Тишината започна да я угнетява, но тя предпочете да не я нарушава, защото се боеше, че може да чуе неща, които не би искала да чуе — че на него не му харесва да прави любов с нея или че смята тази постъпка за срамна и неестествена, че го е направил единствено защото тя е настоявала, че е доловил по някакъв начин, че желанието и не е искрено, а просто иска да използва случая, за да продължи своята война срещу конвенционалността. В края на седмицата, изнервена от насъбралото се напрежение, тя рискува и се докосна до него в леглото. Направо го така, че да изглежда неволно, а той я прегърна веднага, с желание и без никакво колебание. След това някои нощи се любеха, други — не, но винаги ставаше случайно и непринудено, неангажирано, почти тривиално, като нещо което понякога правеха преди сън, без никаква тайнственост или приповдигнатост. Всеки път и доставяше голямо удоволствие. Непривичността на тялото му скоро престана да и прави впечатление.

Висмаан вече ходеше без чужда помощ и с всеки изминал ден прекарваше все повече време навън. В началото тя го придружаваше, после тръгна да проучва пътеките в джунглата сам — в началото бавно и предпазливо, по-късно с големи крачки и едва забележимо куцукане. Плуването изгледжа се отразяваше много добре на оздравителния процес и той с часове се къпеше в малкото езерце на Тесме, дразнейки дребния громуарк, който живееше в една кална дупка на брега. Трудноподвижното старо животно изпълзяваше от скривалището си, покатерваше се върху тревата и лягаше там като някакъв космат непотребен чувал, захвърлен от някого. Гледаше гхайрога мрачно и не се прибираше в дупката си, докато той не излезеше от водата. Тесме утешаваше животното със зелени пъпки, откъснати нагоре по течението, доста по-далеч от разстоянието, на което биха могли да го занесат късите му крака.

— Кога ще ме заведеш в Нарабал? — попита Висмаан една дъждовна вечер.

— Защо не утре?

Тази нощ тя усещаше необикновена възбуда и се притискаше към него по-настойчиво от всякога.

Тръгнаха призори в лек дъждец, който скоро престана и отстъпи мястото си на яркото слънце. Тесме вървеше бавно, но скоро стана ясно, че гхайрогът е напълно оздравял и не след дълго закрачи бързо. Висмаан я следваше без усилие. Тя се разприказва — казваше му имената на всички животни и растения, покрай които минаха, разказа му части от историята на Нарабал, за братята и сестрите си, за хората, които познаваше. Изпитваше невероятно желание час по-скоро те да я видят с него — гледай, това е моят любовник чуждоземец, това е гхайрогът, с когото спя — а когато стигнаха до покрайнините на града, тя започна да се оглежда наоколо нетърпеливо, с надеждата да срещнат някой познат. Но из плантациите не се виждаше почти никой, а тези, които бяха там, тя не познаваше.

— Виждаш ли как ни гледат? — прошепна тя на Висмаан, когато навлязоха в районите с повече хора. — Боят се от теб. Мислят си, че си авангард на някакво чуждоземско нашествие. Чудят се какво ли правя с теб и защо съм толкова любезна с теб.

— Не виждам нищо такова — отвърна Висмаан. — Наистина проявяват любопитство към мен, но не долавям никакъв страх или враждебност. Може би защото не съм добре запознат с израженията на човешкото лице? Струваше ми се, че съм се научил да ги различавам доста добре.

— Почакай и ще видиш — каза му Тесме. Все пак трябваше да признае пред себе си, че малко преувеличава, а може би и не чак толкова малко. Бяха стигнали почти до центъра на Нарабал и наистина някои хора поглеждаха Висмаан с любопитство и интерес, но бързо отместваха поглед встрани, други просто се усмихваха и кимваха, сякаш това чуждоземно същество, разхождащо се по улиците, беше най-нормалното нещо под слънцето. Тесме не можа да открие никаква истинска враждебност. Това я ядоса. Тези добродушни, мили хора, тези благи, добронамерени същества изобщо не реагираха както тя бе очаквала. Дори когато най-накрая срещна познати хора — Кханидор, най-добрият приятел на най-големия и брат, Хенимонт Синдор, който държеше малката страноприемница край пристанището, жената от цветарския магазин — те не проявиха нищо по-различно от обикновената сърдечност, щом им каза:

— Това е Висмаан. Напоследък живеем заедно.

Кханидор се усмихна сякаш винаги бе смятал Тесме за момиче, което не би се поколебало да заживее с чуждоземец, и заговори за новите градове за гхайроги и хджорти, които щеше да строи съпругът на Мирифейн. Съдържателят на страноприемницата протегна сърдечно ръка, за да се здрависа с Висмаан и го покани на чаша вино за сметка на заведението, а цветарката не спря да повтаря:

— Колко интересно, колко интересно! Надявам се, че ще харесате нашия малък град!

Във веселостта им Тесме почувства покровителствено отношение към нея. Струваше и се, че излизат от нормалните си рамки на поведение само и само, за да не и позволят да ги скандализира — сякаш вече бяха приели цялата необузданост на Тесме и сега можеха да приемат всичко, абсолютно всичко, без да се интересуват, без да се изненадват, без да коментират. Може би не бяха разбрали същността на връзката и с гхайрога и си мислеха, че само живеят на едно и също място. Дали нямаше да реагират по различен начин, ако направо им беше казала, че с гхайрога са любовници, че тялото му е било в нейното, че е направила нещо, което е немислимо да направят човек и чуждоземец? Вероятно не. Дори ако с гхайрога легнеха на площад „Понтифекс“ и започнеха да правят любов, това нямаше да възбуди духовете в този град, мислеше тя, изпълнена с презрение.

Харесваше ли Висмаан малкото им градче? Както винаги беше трудно да се доловят чувствата му. Докато вървяха по улиците покрай хаотично застроените площади, покрай мръсните витрини на магазините и малките, паянтови къщички с обрасли и неподдържани градини, Висмаан не каза почти нищо. В мълчанието му тя долови разочарование и неодобрение и на пук на цялата си омраза към Нарабал и се прииска да защити града. В края на краищата това беше съвсем нов град, изолиран в затънтен край на второкласен континент и в него бяха живели само няколко поколения.

— Нарабал не те впечатлява особено, нали?

— Ти ме предупреди да не очаквам много.

— Но той е дори по-отвратителен, отколкото ти казах, нали?

— Намирам, че е малък и неустроен — отвърна Висмаан. — След като си виждал Пидруид или дори…

— Пидруид е построен преди хиляда години.

— … или дори Дулрон — продължи Висмаан. — Дулрон е удивително красив дори сега, когато все още се строи, но разбира се, белият камък, който използват, е…

— Да — каза Тесме. — Постройките в Нарабал също трябва да бъдат от камък, защото климатът е много влажен и дървените къщи прогниват, но за това все още е рано. Когато се събере достатъчно на брой население, ще можем да копаем камък в планините и да издигнем на това място нещо много хубаво. След петдесет години, може би сто, когато има нужната работна ръка. Ако наемем някои от онези гигантски четириръки същества…

— Скандарите — подсети я Висмаан.

— Да, скандарите. Защо короналът не ни изпрати десет хиляди скандари?

— Телата им са покрити с гъста козина и тукашният климат няма да е много подходящ за тях. Но без съмнение един ден по тези места ще се заселят скандари, вруни, су-сухериси и много, много влаголюбиви гхайроги като мен. Това, което правят вашите владетели е много смело… да насърчаваш заселването на чуждоземци в такива мащаби… Другите планети не са така щедри със земята си.

— Другите планети не са така големи — каза Тесме. — Чувала съм, че дори и без огромните океани, сушата на Маджипур е три-четири пъти повече, отколкото на която и да било друга населена планета. Или нещо подобно. Имаме голям късмет с тази огромна територия и не много силната гравитация. Хората и хуманоидите се чувстват съвсем добре. Разбира се, ние плащаме скъпо за това, тъй като почти няма тежки елементи, но все пак… О, здравей!

Гласът и се промени рязко. Един много висок млад човек със светла, вълниста коса едва не се сблъска с нея на излизане от банката на един ъгъл и сега я гледаше втренчено — тя също. Това беше Рускелорн Юлван — любовник на Тесме в продължение на четири месеца преди тя да замине в джунглата и човекът, когото най-малко искаше да види. Но след като трябваше да се сблъска с него, тя реши да се възползва докрай от случая. След първоначалната му изненада, тя каза:

— Изглеждаш добре, Рускелорн.

— Ти също. Животът в джунглата изглежда ти се отразява положително.

— Много. Това бяха седемте най-щастливи месеци от живота ми. Рускелорн, това е приятелят ми Висмаан, който живее с мен от няколко седмици. Беше пострадал, докато търсеше подходящо място за ферма… Счупи си крака, защото падна от едно дърво… Аз се грижех за него.

— Грижила си се добре, предполагам — каза Рускелорн Юлван с равен глас. — Изглежда в много добро състояние. Приятно ми е да се запознаем — обърна се той към гхайрога и видът му говореше, че наистина му е приятно.

— Идва от място, където климатът много напомня на тукашния. Казва, че през следващите няколко години по тези места ще се заселят много от техните.

— И аз чух подобно нещо — отговори Рускелорн Юлван и се усмихна. — Земята тук е удивително плодородна. Ако изядеш някакъв плод сутринта и хвърлиш семката на земята, до вечерта ще поникне растение, голямо колкото къща. Всички казват така, значи трябва да е истина.

Лекотата и непринудеността, с която говореше, я вбесяваха. Нима не разбираше, че това люспесто чуждоземно същество, този гхайрог, е заело неговото място в леглото и? Нима той беше имунизиран срещу ревност? Или просто не разбираше истинското положение на нещата? Тесме се съсредоточи и се помъчи да му внуши истината, като се замисли как ръцете на гхайрога галят гърдите и бедрата и, как раздвоеният му език се докосва до затворените и клепачи, до зърната на гърдите и до слабините и. Но безуспешно. Рускелорн можеше да чете мисли колкото и тя самата… „Той е мой любовник — мислеше тя. — Той влиза в мен, кара ме да свършвам отново и отново, просто нямам търпение да се прибера от джунглата и да си легна с него.“ Но през цялото време Рускелорн Юлван стоеше пред нея усмихнат и разговаряше любезно с гхайрога за възможността да се отглежда найк и глийн по тези места и може би лузавендер в по-блатистите райони. Едва след доста време подобни разговори, той отново се обърна към Тесме и я попита по най-спокойния възможен начин, сякаш я питаше какво е времето, дали възнамерява да живее в джунглата вечно.

Тя го изгледа ядосано.

— Засега предпочитам джунглата пред живота в града. Защо?

— Питах се дали не ти липсват удобствата на чудесния ни метрополис, това е всичко.

— Засега ще остана там. Никога не съм била по-щастлива.

— Добре. Радвам се за теб, Тесме. — Последва още една спокойна усмивка. — Приятно ми беше, че те видях. Радвам се, че се запознах с вас — каза той на гхайрога и си тръгна.

Тесме закипя от гняв. Той не се интересуваше, не даваше и пет пари дали тя спи с гхайрог, със скандар или с громуарка от езерото! Искаше и се да го види уязвен или поне скандализиран, но вместо това той чисто и просто се държа мило! Мило! Сигурно и той, както другите, не беше успял да схване истинското положение на нещата между нея и Висмаан — за тях изглежда бе немислимо, че една жена от човешкия род би могла да предложи тялото си на влечуго чуждоземец, така че те не допускаха, дори не подозираха…

— Сега разгледа ли Нарабал? — попита тя Висмаан.

— Достатъчно, за да съм наясно, че няма какво да се гледа.

— Как е крака ти? Готов ли си да изминеш обратния път?

— Нямаш ли какво да правиш тук?

— Не, няма.

— Тогава да тръгваме — каза той.

Кракът изглежда му създаваше проблеми — може би имаше мускулна треска. Пътят не бе лек дори за човек в добра форма, а след оздравяването си гхайрогът бе изминавал само къси разстояния. Все пак, както обикновено, гхайрогът я последва по пътеката през джунглата, без да се оплаква. Моментът беше най-неподходящ за този преход — слънцето бе увиснало точно отгоре и въздухът беше нажежен и влажен, натежал от изпаренията, които щяха да се превърнат в първия следобеден дъжд. Вървяха бавно, спираха често, макар че нито веднъж Висмаан не се оплака, че е уморен. Самата Тесме се чувстваше изтощена и се преструваше, че иска да му покаже някое геологическо образувание или рядко растение, само и само за да намери повод да починат. Не искаше да признае, че е уморена. Днес беше преживяла достатъчно унижения.

Посещението в Нарабал се оказа пълен провал за нея. Горда, непокорна, изпълнена с презрение към конвенционализма на жителите на родния си град, тя бе завела там любовника си гхайрог, за да го покаже демонстративно на покорните граждани, а те не бяха обърнали никакво внимание! Нима бяха толкова тъпоумни, че да не могат да разберат истината? Или бяха доловили намеренията и още в самото начало и не искаха да и дадат повод за задоволство? При всички случаи тя се чувстваше ядосана, унизена, победена… и много глупава. Ами какво ставаше с фанатизма, който приписваше по-рано на нарабалците? Не се ли чувстваха заплашени от притока на тези чуждоземци? Всички се държаха толкова мило и внимателно с Висмаан! Може би в края на краищата предразсъдъците съществуваха само в нейното въображение и тя не бе изтълкувала правилно забележките на другите… В такъв случай изглеждаше глупаво, че се е отдала на гхайрога — с това не бе постигнала нищо, не бе скандализирала града, не бе спечелила нищо във войната, която водеше с жителите му. Това бе просто едно странно, гротескно, изпълнено с желание събитие.

По време на дългото, бавно и мъчително завръщане през джунглата нито тя, нито гхайрогът говореха. Когато най-накрая стигнаха до колибата и, той влезе вътре, а тя се засуети безцелно наоколо, провери капаните, набра плодове, преместваше разни неща и забравяше къде ги е сложила.

След известно време влезе в колибата и каза на Висмаан:

— Мисля, че вече можеш да си вървиш.

— Да, наистина е време да поема пътя си.

— Естествено можеш да останеш и тази вечер, но утре сутринта…

— Защо да не си тръгна веднага?

— Скоро ще се стъмни. Днес измина много мили и без това…

— Не искам да те притеснявам повече. Мисля, че ще си тръгна веднага.

Дори и сега за нея бе невъзможно да отгатне чувствата му. Изненадан ли беше? Обиден? Ядосан? Не и показа нищо. Не направи и жест за сбогуване, просто се обърна и изчезна в джунглата с равномерни крачки. Тесме го проследи с поглед, с пресъхнало гърло, с разтуптяно сърце, докато не се скри сред висящите растения. Това беше единственото, което можеше да направи, за да не хукне след него. Но скоро той изчезна и се спусна тропическата нощ.

Тя си приготви вечеря, но почти не я докосна, потънала в мисли. Той беше някъде там, сам в тъмнината, и очакваше да дойде новия ден. Дори не си бяха казали „довиждане“. Би могла да се пошегува с нещо, например да му каже да избягва сайджаниловите дървета, той би могъл да и благодари за всичко, което бе направила за него, но вместо това не се случи нищо — тя му каза да си върви и той си отиде спокойно, без да възрази. „Чуждоземец — мислеше тя. — И държанието му е непривично.“ И все пак, когато бяха заедно в леглото, когато той я докосваше и притискаше върху себе си…

Нощта и се стори дълга и пуста. Лежеше сгушена в постланото с пух от заня легло, което до вчера споделяха, слушаше как дъждовните капки чукат по широките сини листа на покрива и за първи път откакто бе дошла в джунглата изпита болката на самотата. До този момент не си беше давала сметка колко ценна е за нея странната пародия на домашно огнище, която бяха създали с гхайрога… Но сега с това беше свършено, тя отново беше сама, някак си по-сама, отколкото преди и още по-откъсната от стария си живот в Нарабал… Той беше някъде там, буден в тъмнината, незащитен от дъжда. „Влюбена съм в чуждоземец — каза си тя учудена. — Влюбена съм в това люспесто нещо, което не шепне нежни слова, почти не задава въпроси и е в състояние да си тръгне дори без да се сбогува.“ Лежа будна с часове и понякога плачеше. Тялото и беше напрегнато и уморено от дългия преход и неприятния ден. Тя присви колене до гърдите си и остана така дълго. След това мушна ръка между краката си и започна да се гали сама — после дойде мигът на облекчение, Тесме простена тихо и се унесе в сън.