Робърт Силвърбърг
Маджипурски хроники (18)

9.

Отвърна му ехото на далечните възвишения. Извика още веднъж, два, три пъти и се вслуша в кънтенето на собствения си глас. Не чу никакъв отговор. Колко време би могъл да оцелее тук? Час? Два? Нямаше вода, подслон, нямаше дори и дрехи. Главата му бе гола и открита за изгарящите лъчи на слънцето, а беше най-горещото време на деня. Пейзажът изглеждаше еднакъв във всички посоки — плоска, плитка котловина, брулена от ветровете. Огледа се за собствените си стъпки, но те изчезваха след няколко крачки, защото беше каменисто. Лагерът би могъл да се намира във всяка посока, скрит от погледа му зад някое малко възвишение. Отново извика за помощ, но пак му отвърна само ехото. Ако намереше дюна би могъл да се зарови в пясъка до шия, да изчака да премине горещината на деня и привечер да открие лагера по отблясъка на огъня, но наоколо нямаше дюни. От някое достатъчно високо място би могъл да се огледа — и такова не виждаше. Зачуди се какво ли би направил лорд Стиамот в подобна ситуация, или лорд Тхумин? Помисли си, че това е глупав начин да намериш смъртта си — безполезна, грозна, зловеща смърт. Продължи да се оглежда във всички посоки — никаква следа. Нямаше смисъл да тръгва накъдето и да било, защото не знаеше къде се намира. Сви рамене и клекна на едно място, където нямаше мравки. Не му идваше наум никакъв гениален план, за да се спаси, нямаше достатъчно сили, за да се добере до лагера. Беше се заблудил в съня си и щеше да умре, точно както бе предрекла Голатор Лазгия, нямаше две мнения по въпроса. Оставаше му едно-единствено нещо и то беше силата на характера му — да умре тихо и спокойно, без сълзи и гняв, без да се бунтува срещу силите на съдбата. Може би щеше да мине час, може би по-малко. Важното беше да умре достойно, защото когато смъртта е неизбежна, няма смисъл да вдигаш шум.

И той започна да я чака. Но вместо нея десет минути по-късно, половин час, един час — той не можеше да каже, — дойде Серифаин Реинаулион. Врунът се появи като мираж от изток, пристъпваше бавно под тежестта на двете манерки вода и когато стигна на стотина крачки от него извика:

— Жив ли си?

— Може да се каже. Ти истински ли си?

— Напълно. Цял следобед те търсим.

Дребното същество размърда пипалата си и му подаде едната манерка.

— Ето ти вода. Накваси си устата, но не гълтай. Не гълтай! Сега си достатъчно обезводнен, за да се удавиш, ако пиеш прекалено лакомо.

Декерет устоя на изкушението да пресуши манерката на един дъх. Врунът беше прав — пий полека и не може да се случи нищо лошо. Той задържа водата в устата си, накваси пресъхналия си език и бавно преглътна. Ах! Още една предпазлива глътка. След това още една, а после една истинска. Леко му се зави свят. Серифаин Реинаулион му кимна да върне манерката. Декерет не му обърна внимание, отпи отново и намокри бузите и брадичката си.

— Далече ли е лагерът? — попита той най-накрая.

— На десет минути. Ще можеш ли да ходиш сам или да се върна да повикам другите?

— Мога да ходя.

— Тогава да тръгваме.

Декерет кимна.

— Само още една глътка…

— Задръж манерката и пий, когато искаш. Ако ти призлее ми кажи и ще починем. Не забравяй, че аз не мога да те нося.

Врунът се запъти бавно на изток, към някакъв пясъчен склон на около петстотин крачки. Декерет го последва с олекнала глава и нестабилна походка и с изненада забеляза, че се изкачва — възвишението не беше никак ниско, но някаква зрителна измама вероятно не му бе позволила да го види. Всъщност бе два или три пъти по-високо от него — достатъчно, за да скрие двете по-малки възвишения оттатък. Флотерът бе спрян в подножието на по-далечното.

Край него беше само Барджазид. Той погледна Декерет с презрение и раздразнение:

— Реши да се поразходиш, така ли? По пладне?

— Стана насън. Завладяха ме крадците на сънища. Сякаш някой ме омагьоса.

Декерет се разтрепери, защото слънчевото изгаряне бе нарушило системата за регулиране на температурата на организма му. Той се строполи край флотера и се сви на кълбо под някаква тънка роба.

— Когато се събудих, не знаех къде е лагера. Помислих си, че ще умра.

— След още половин час сигурно и това щеше да стане. Трябва да си полуизпечен. Имаш късмет, че сина ми се събуди и забеляза, че те няма.

Декерет се уви още по-плътно с робата.

— Така ли се умира тук? Като тръгнеш насън през деня?

— Това е един от начините.

— Ти спаси живота ми. Длъжник съм ти.

— Длъжник си ми още откакто преминахме през прохода. Без мен досега да си умрял петдесет пъти. Ако трябва да благодариш на някого, обърни се към вруна — той те откри.

Декерет кимна.

— Къде е синът ти? Ами Кхаймак Гран? И те ли ме търсят?

— Вече трябва да се връщат — отговори Барджазид.

И наистина двамата се появиха само след минута. Без да каже дума, скандарката се строполи върху постелката си. Динитак Барджазид се усмихна ехидно на Декерет и каза:

— Приятна ли беше разходката, а?

— Не особено. Съжалявам за това, което ви причиних.

— Ние също.

— Може би отсега нататък трябва да спя вързан?

— Или с някаква тежест на гърдите — предложи Динитак и се прозина. — Поне се опитай да не изчезнеш до залез слънце, става ли?

— Точно това е намерението ми.

Но и да искаше не можеше повече да заспи. Кожата го сърбеше на хиляди места от ухапванията на мравките и изгарянията от слънцето и въпреки мехлема, който му даде Серифаин Реинаулион, се чувстваше отвратително. Гърлото му беше сухо и пълно с прах, никакво количество вода не можеше да му помогне, а очите му пулсираха болезнено. Сякаш бъркайки в открита рана, той се зарови в спомените за прекараното в пустинята време — сънят, горещината, мравките, жаждата, усещането за приближаващата смърт. Мъчеше се да открие момент на слабост, на страх, но не успя. Разочарование, гняв, физическо страдание — да, но не си спомняше да е изпитал страх или да е изпадал в паника. Добре, добре. Той реши, че най-лошото от всичко не са били жаждата, горещината и опасността, а сънят — мрачният, смущаващ сън, който както и предишният бе започнал с радост и по средата бе претърпял странна метаморфоза. „Да ти е отнета утехата на здравословните сънища е все едно да си мъртъв приживе — мислеше той. — Много по-лошо, отколкото да загинеш в пустинята, защото смъртта трае само миг, а сънищата те съпровождат до края на дните ти.“ И какво можеше да научи той от тези зловещи сувраелски сънища? Декерет знаеше, че когато те са изпратени от Господарката на острова, трябва да се изучават внимателно, ако е необходимо, дори с помощта на съногадател, защото съдържат информация, която е изключително важна за по-нататъшното ти поведение в живота. Но тези не бяха изпратени от Господарката, струваше му се, че произхождат от някаква тъмна сила, зловеща и смазваща, по-склонна да отнема, отколкото да дарява. Метаморфи? Не беше изключено. Ами ако някакво тяхно племе се бе добрало до някое от устройствата, които даваха възможност на Господарката на острова да достига до умовете на своите поданици и сега се спотайваха тук, в огнения Сувраел, дебнеха нищо неподозиращите пътници, крадяха от душите им, пресушаваха жизнените им сили, отмъщаваха на тези, които бяха отнели техния свят?

Когато следобедните сенки се удължиха, най-накрая той заспа отново. В началото се противеше, страхувайки се от докосването на невидимите натрапници. Отчаяно се мъчеше да държи очите си отворени, втренчен в потъващата в здрача пустош и заслушан в странните и звуци, но изтощението го надви. Задрема леко, неспокойно, засънува откъслечни неща, които знаеше, че не произхождат нито от Господарката, нито от някаква друга външна сила, а просто блуждаеха хаотично из уморения му ум — несвързани събития, неразгадаеми образи. След това някой го разтърси и го събуди — беше врунът. Декерет бе замаян, мислеше бавно. Чувстваше се парализиран, устните му бяха напукани, болеше го гърбът. Нощта се бе спуснала и спътниците му вече прибираха багажа във флотера. Серифаин Реинаулион му предложи чаша с някакъв сладък, гъст синьозелен сок и той го изпи на един дъх.

— Хайде! — каза му врунът. — Вече е време да потегляме.