Серия
Маджипур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Majipoor Chronicles, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 11 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗАМЪКЪТ НА ЛОРД ВАЛЪНТАЙН ІІІ: МАДЖИПУРСКИ ХРОНИКИ. 1993. Изд. Камея, София. Серия „Фантастика Камея“, No.3. Сборник свързани новели. Превод: Владимир ГЕРМАНОВ [Magipoor Chronicles, by Robert SILVERBERG ()]. Художник: Филип ДЕСЕВ. С карта. Печат: Полиграфски комбинат, София. Формат: 17 см. Страници: 336. Цена: 27.98 лв.


На Кърби,

който може да не е бил докаран до пълно отчаяние от тази книга, но все пак успя да се добере до предградията.

ПРОЛОГ

През четвъртата година от реставрацията на коронала лорд Валънтайн, в душата на момчето Хисун — служител в Архива на Лабиринта на Маджипур — се зароди идеята за една голяма лудория. През последните шест месеца задачата на Хисун бе да подготви опис на архивите на данъчните инспектори — един безкраен списък от документи, от които никой, никога нямаше да има нужда. Изглежда щеше да се занимава с това през следващите две-три години. И без никаква нужда, смяташе Хисун, защото кой би се интересувал от сведенията на провинциалните данъчни инспектори, живели в периода на лорд Декерет, лорд Калинтан и дори древния лорд Стиамот? Тези документи бяха в безпорядък и това бе съвсем естествено, а сега някаква зла съдба бе пожелала Хисун да ги приведе в ред — напълно безполезна работа, доколкото можеше да прецени, ако не се брои чудесният урок по география, докосването до огромния Маджипур. Толкова много провинции! Толкова много градове! Трите гигантски континента се разделят и подразделят на хиляди градски единици, с милиони жители всяка и докато се труди, в ума на Хисун се въртят имена, петдесетте града на замъка Връхни, огромните градски общности на Зимроел, тайнствените пустинни поселища на Сувраел, порой столици — безумния резултат от несекващата в продължение на четиринадесет хиляди години плодовитост на Маджипур: Пидруид, Нарабал, Ни-моя, Алайзор, Стойен, Пилиплок, Пендиуейн, Амбълморн, Минимул, Толагай, Кангеез, Нату, Горвину — толкова много, много, много! Милиони имена на места! Но когато човек е само на четиринадесет години, може да понесе само определено количество география, след което става неспокоен.

Сега Хисун е обзет от безспокойство. Палавостта, която у него никога не е погребана дълбоко, сега излиза на повърхността и прелива.

Близо до прашния малък кабинет в Архива, където Хисун сортира документите на данъчните инспектори, се намира едно далеч по-интересно място — Регистърът на душите. Там не може да проникне никой, освен специалния персонал, а се говори, че той никак не е многоброен. Хисун знае много за това място. Както впрочем за всички места в Лабиринта, дори за забранените — защото нима не бе изкарвал прехраната си още от осемгодишен из улиците на голямата подземна столица, като развеждаше изумените туристи през градската джунгла и напрягаше остроумието си, за да спечели някоя и друга крона? „Това е Архивът — казваше той на туристите. — В него има стаичка, в която се съхраняват записи на паметта на милиони хора. Вземаш една капсула, поставяш я в специално гнездо и изведнъж започваш да се чувстваш като човека, чиято памет е записана и ти се струва, че живееш по времето на лорд Конфалум или лорд Симинав, или че се биеш във войната на метаморфите заедно с лорд Стиамот…“ Но разбира се, на никого не е позволено да черпи информация от тази стаичка. А дали би било трудно, чуди се Хисун, да се вмъкне вътре под претекст, че му трябват данни за работата по архива на данъчните инспектори? И след това да заживее с умовете на милиони други хора в най-великите и най-славните епохи от историята на Маджипур? Но, да!

Да, без съмнение работата му би била по-поносима, ако можеше от време на време да надниква в Регистъра на душите.

От осъзнаването на това, до опита да го направи има много малко разстояние. Той се снабдява с нужните пропуски — знае къде се пазят всички печати в Архива — и един късен следобед тръгва по яркоосветените, криволичещи коридори, с пресъхнало гърло, изпълнен с предчувствия, възбуден.

Отдавна не се е вълнувал. Животът по улиците благодарение на ума му сам по себе си беше вълнуващ, но Хисун вече не прави това. Те са го цивилизовали, завзели са го с взлом. Дали са му работа! Работа! Те! А кои са тези те? Самият коронал, ето кой! Хисун все още не е преодолял изумлението си от този факт. По времето, когато лорд Валънтайн се скиташе в изгнание, лишен от тялото и трона си от узурпатора Барджазид, короналът бе дошъл в лабиринта и Хисун го бе развеждал наоколо. Бе познал кой всъщност е той и това беше началото на неговото падение. Защото веднага след това Лорд Валънтайн се отправи към замъка Връхни, за да възвърне властта си, след това узурпаторът бе сразен и когато дойде времето за второто възшествие, Хисун бе повикан, Божественит само знае защо, за да вземе участие в церемонията по коронясването на лорд Валънтайн в замъка. Какво време беше това! Никога досега той не бе излизал от Лабиринта, за да види дневната светлина, а сега пътуваше с официален флотер нагоре по долината Глейдж, покрай градове, които само бе сънувал. Ето го след това и тридесеткилометровото туловище на замъка Връхни, издигащо се в небето сякаш бе друга планета, после в самият замък — той, изпоцапаното десетгодишно момче, застанало до самия лорд и разменящо си с него шеги… Да, всичко това бе чудесно, но последвалите събития изненадаха Хисун. Короналът вярвал, че момчето е обещаващо. Желаел да получи образование, за да заеме правителствен пост. Възхищавал се от енергията, остроумието и предприемчивостта му. Хубаво. Хисун можеше да стане протеже на коронала. Хубаво. Хубаво. Назад в Лабиринта и след това… След това в Архива! Не чак толкова хубаво. Хисун винаги е ненавиждал бюрократите — тези идиоти с лица като маски, които подмятат документи из вътрешността на Лабиринта и сега, със специалната благословия на лорд Валънтайн, той се е превърнал в един от тях. Е, да, той предполага, че е редно да изкарва прехраната си по някакъв друг начин, не като развежда наоколо туристи… Но и през ум не му е минавало, че може да е нещо такова! Доклад от данъчния инспектор за 11-а област на провинция Чорг, префектура Бибироон, 11-и понт. Киникен, коронал Осиер… О, не, не, не, само не цял живот това! Месец, шест месеца, година с някоя приятна работа в Архива, надява се Хисун и след това лорд Валънтайн би могъл да го повика в замъка си и да го направи адютант и тогава най-накрая неговият живот ще има някаква стойност. Но короналът изглежда го е забравил, както би могло да се очаква. Той трябва да управлява цял един свят от двадесет, тридесет милиарда хора, какво значение може да има някакво си малко момче от Лабиринта? Хисун подозира, че вече е преживял най-славния миг от живота си по време на краткия престой в замъка и сега по силата на някаква жалка ирония се е превърнал в чиновник на понтификата, обречен завинаги да подрежда документи…

Но трябва да проучи Регистъра на душите.

Дори и никога повече да не напусне Лабиринта, би могъл, ако никой не го хване, да скита сред умовете на милиони отдавна умрели хора — изследователи, пионери, войни, дори коронали и понтифекси. Това е утеха, нали?

Той влиза в малко преддверие и показва пропуска си на дежурния хджорт, който го гледа с помътнял поглед.

Хисун е готов с порой обяснения — специална задача от коронала, важни исторически проучвания, необходимост да сравни демографски подробности, да потвърди данни… О, да говори такива неща го бива много и всичко това вече е на върха на езика му. Само че хджортът пита единствено:

— Знаеш ли как се работи с техниката?

— Не съм идвал отдавна. Може би ще е по-добре да ми покажете отново.

Грозното създание с отпуснато, брадавичаво лице става бавно на крака и завежда Хисун до затворен люк, който отваря с някакво ловко движение на палеца. Хджортът му показва екран и множество бутони.

— Пултът за управление. Подай заявка за капсулите, които искаш. Поставят се тук. Всичко е написано. Не забравяй да угасиш осветлението, когато свършиш.

И това е всичко! Каква система за сигурност! Какъв пазач!

Хисун се оказва сам с паметта на всички, които някога са живели на Маджипур.

Почти всички във всеки случай. Без съмнение милиони хора са живели и са умрели, без да си направят труда да оставят капсули за своя живот. Но всеки има право, като се започне от двадесетгодишната му възраст, на всеки десет години да дава своя принос в това хранилище и Хисун знае, че макар и капсулите да са миниатюрни — съвсем малки късчета информация, в хранилищата на Лабиринта те заемат огромни пространства. Поставя ръце върху бутоните. Пръстите му треперят.

Иска да броди по пътеките на Зимроел с първите изследователи, иска да прогони метаморфите, да плава по Голямото море, да убива морски дракони на архипелага Родамаунт, да… да… да… Трепери от вълнение и копнеж. Откъде да започне? Изучава бутоните пред себе си. Може да посочи дата, място, личност… Но при възможността да избира измежду четиринадесет хиляди години… Не, по-скоро осем или девет хиляди, защото знае, че тези записи водят началото си от времето на лорд Стиамот или малко преди това… Как би могъл да реши откъде да започне? Десет минути остава парализиран от колебание.

След това натиска наслуки. „Нещо по-ранно“ — мисли си. Континентът Зимроел, времето на коронала лорд Бархолд, живял дори преди лорд Стиамот… и човекът… кой? Но разбира се, който и да е! Всеки!

В процепа се появява малка лъскава капсула.

Разтреперан от вълнение, Хисун я поставя в гнездото и слага шлема на главата си. Ушите му долавят пукане. Пред очите му, под затворените клепачи пробягват неясни ивици от синьо, зелено и алено. Работи ли? Да! Да! Усеща присъствието на друг ум! Човек, умрял преди девет хиляди години и умът му… нейният ум — беше жена, млада жена — започва да се влива в неговия, докато той вече не е сигурен дали е Хисун от Лабиринта или е Тесме от Нарабал…

С щастливо хлипане той се освобождава изцяло от личността, която е бил в продължение на четиринадесет години и се оставя да го завладее другата душа.