Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Majipoor Chronicles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗАМЪКЪТ НА ЛОРД ВАЛЪНТАЙН ІІІ: МАДЖИПУРСКИ ХРОНИКИ. 1993. Изд. Камея, София. Серия „Фантастика Камея“, No.3. Сборник свързани новели. Превод: Владимир ГЕРМАНОВ [Magipoor Chronicles, by Robert SILVERBERG ()]. Художник: Филип ДЕСЕВ. С карта. Печат: Полиграфски комбинат, София. Формат: 17 см. Страници: 336. Цена: 27.98 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

11.

В този момент усети как един тънък като игла лъч светлина прониква през черепа му. Това бе най-силната болка, която някога бе изпитвал — моментно, внезапно, остро страдание, което разкъса мозъка му с невероятна сила. В главата му пламна огън, на чиято пагубна светлина той видя себе си — причудливо осветен, глупав, романтичен, непорасъл, създател на една драма, от която никой не се интересуваше, автор на трагедия, чиято публика бе единствено той, търсещ изкупление за грях, извършен извън всякакъв контекст. А може би това не беше грях, ако се изключи този на прекаленото самоугаждане. И докато го измъчваше агонията, чу в далечината звук на гонг и сухия, продран, демоничен смях на Барджазид. Тогава с едно рязко движение той се отскубна от съня си — потресен, разтреперан, все още смазан от острата болка, макар че вече не бе така силна, защото и последните остатъци от съня се бяха разсеяли.

Изправи се с мъка и се намери увит в дебела кожа със специфична миризма, сякаш стийтмоят го бе сграбчил и смачкал в гърдите си. Държаха го силни ръце — четири, даде си сметка той — и когато бе напълно буден, разбра че се намира в прегръдките на скандарката, Кхаймак Гран. Вероятно бе викал на сън, бе се мятал и размахвал ръце, а когато е станал на крака скандарката е решила, че се кани отново да тръгне като сомнамбул и му бе попречила. От прегръдката и ребрата му пукаха.

— Всичко е наред — промърмори той, притиснат в гъстата сива козина. — Буден съм! Няма да ходя никъде.

Тя продължаваше да го притиска.

— Боли ме!

Беше му трудно да си поеме дъх. Голямата и, тромава майчинска прегръдка можеше да го задуши. Декерет я отблъсна, започна да размахва ръце, дори да рита, да се извива, да я удря с глава. Успя да я извади от равновесие и двамата паднаха — тя отдолу. В последния момент ръцете и се отпуснаха и Декерет се претърколи встрани. Изправи се на лакти и колене, все още замаян от случилото се в последните няколко секунди. В този момент забеляза как Барджазид, който беше в по-далечния край на флотера, бързо сваля нещо от челото си — някакво устройство, подобно на тънка диадема — и се опитва да го скрие в багажното отделение.

— Какво е това? — попита Декерет.

Барджазид изглеждаше необичайно смутен.

— Нищо. Играчка.

— Дай да видя!

Барджазид даде знак. С периферното си зрение Декерет видя, че Кхаймак Гран отново протяга ръце към него и преди огромната скандарка да успее да го сграбчи, той бързо стигна до Барджазид. Дребният човек все още не бе успял да прибере малкото устройство. Декерет се изправи заплашително над стареца така, както скандарката над него самия и с едно ловко движение улови ръката му и я изви зад гърба му. След това измъкна устройството от кутията и го огледа.

Вече всички бяха будни. Врунът гледаше с ококорени очи, а Динитак измъкна нож, почти същия като онзи от съня на Декерет и извика:

— Пусни баща ми!

Декерет издърпа Барджазид пред себе си, за да му служи за прикритие.

— Кажи на сина си да остави ножа!

Той мълчеше.

— Кажи му да остави ножа или ще строша това нещо! — продължи Декерет. — Какво избираш?

Барджазид даде нареждането с нисък ръмжащ глас. Динитак заби ножа в пясъка до краката на Декерет. Той се приближи до него и го изрита надалеч. После размаха устройството пред лицето му — представляваше сложна плетеница от злато, кристали и нещо бяло, с тайнствено свързани проводници.

— Какво е това? — попита Декерет настойчиво.

— Казах ти. Играчка и нищо повече.

— За какво служи тази играчка?

— Забавлява ме докато спя — отвърна Барджазид прегракнало.

— Как така?

— Стимулира сънищата ми и ги прави по-интересни.

Декерет се вгледа по-внимателно.

— Ако аз я сложа на главата си, ще направи ли и моите по-интересни?

— Само ще ти навреди, посветени.

— Кажи ми как действа!

— Много трудно е да се опише — каза Барджазид.

— Опитай се, намери нужните думи. Как така стана участник в съня ми, Барджазид? Нямаше никаква причина за това.

Дребният човек сви рамене и промърмори смутено:

— Бях ли в съня ти? Откъде да знам какво си сънувал? Всеки може да сънува някой друг.

— Струва ми се, че това устройство ти е помогнало. И още — чрез него си разбрал какво сънувам.

Барджазид мълчеше навъсено.

— Кажи ми как действа това устройство или ще го направя на парчета — каза Декерет.

— Моля те!…

Силните пръсти на Декерет се свиха около диадемата. Барджазид изохка. Тялото му се стегна.

— Е? — подкани го Декерет.

— Правилно се досети. Това… Това ми дава възможност да прониквам в спящите умове.

— Така ли? И откъде го взе?

— Аз го изобретих. Работя върху тази идея от много години.

— Прилича на устройствата, които използва Господарката на острова, нали?

— Различно е — действа много по-силно. Тя може само да говори на спящите. Аз мога да разчитам сънищата, да ги направлявам, до голяма степен да командвам ума на спящия.

— И си направил това устройство изцяло сам? Не си го откраднал от Господарката на острова?

— Изцяло сам — отговори Барджазид.

Вълна от гняв обля Декерет, задето го бяха манипулирали по този начин. За миг му се прииска да смачка устройството на стареца, да го направи на парчета, а след това и самия Барджазид. Спомни си всичките му увъртания, полуистини и лъжи, как отвратително се бе намесил в сънищата му, как непочтено го бе лишил от оздравителната почивка, от която се нуждаеше толкова много, как в изпратения му от Господарката блажен дар бе вмъкнал несигурност и страх. Сърцето му се разтуптя, гърлото му пресъхна, погледът му се замъгли. Пръстите му се впиха в ръката на Барджазид и той започна да скимти и пъшка. По-силно, по-силно, счупи я!

Не.

Гневът на Декерет достигна своята кулминация, задържа се за миг и започна да преминава. Постепенно той се овладя, започна да диша нормално, бумтенето в гърдите му престана. Продължи да стиска стареца, докато не се успокои съвсем, след това го пусна и го блъсна към флотера. Барджазид се олюля и се задържа за заоблената странична стена. Лицето му бе станало съвсем бяло. Той разтри внимателно ръката си и погледна Декерет едновременно с ужас, болка и отвращение.

Декерет внимателно взе любопитното устройство, опипвайки с върховете на пръстите си крехките му части. След това го вдигна нагоре, сякаш искаше да го постави на челото си.

— Не! — изпъшка Барджазид.

— Какво? Ще се повреди ли?

— Да. Ти също ще пострадаш!

Декерет кимна. Усещаше, че старецът лъже, но нямаше желание да проверява дали е така.

— Значи в тази пустиня няма метаморфи, които крадат сънища, нали?

— Така е — отвърна Барджазид шепнешком.

— И през цялото това време ти си експериментирал с умовете на пътешествениците?

— Да.

— И си причинявал смъртта им?

— Не — каза Барджазид. — Не съм имал намерение да убивам никого. Ако са умирали, то е било защото са изпадали в паника, били са объркани и в страха си са отивали на опасни места. Всички тръгваха да скитат насън като теб.

— Но в крайна сметка са умирали заради твоята намеса в сънищата им.

— Кой може да го твърди със сигурност? Някои умряха, други не. Не съм искал никой да загине. Спомни си, че когато изчезна, ние те търсихме усърдно.

— Аз те наех, за да ме водиш и предпазваш от опасностите в пустинята — каза Декерет. — Другите са били нищо неподозиращи пътници, които си измъчвал от разстояние, нали?

Барджазид не каза нищо.

— Знаел си, че експериментите ти могат да доведат до смъртта им и въпреки това си продължавал.

Барджазид сви рамене.

— От колко време правиш това?

— От няколко години.

— Защо?

Барджазид извърна лице.

— Вече ти казах, че никога не отговарям на този въпрос.

— А ако счупя устройството ти?

— И без това ще го счупиш.

— Грешиш — каза Декерет. — Ето, вземи си го.

— Какво?

Декерет протегна ръка и разтвори дланта си.

— Хайде, вземи го. Прибери го някъде. Нямам нужда от него.

— И не смяташ да ме убиеш? — възкликна Барджазид.

— Нима мога да съм твой съдия? Ако още веднъж те хвана да го използваш върху мен, без съмнение ще те убия. Но вече един грях тежи на съвестта ми. Освен това имам нужда от теб, за да ме върнеш в Толагхай, забрави ли това?

— Разбира се, разбира се. — Барджазид беше изумен от проявената към него милост.

— Защо ми е да те убивам? — продължи Декерет.

— Защото… Влязох в ума ти и обърнах сънищата ти.

— Аха.

— Защото изложих живота ти на опасност в пустинята.

— И за това, значи.

— Не искаш ли да си отмъстиш?

Декерет поклати глава.

— Ти си позволи да направиш нещо много лошо с мен и това ме вбеси, но гневът ми отмина и няма да те накажа. Ние се споразумяхме, ти изпълни задължението си, а освен това този предмет ми беше от полза. — Декерет се наведе напред и добави тихо: — Дойдох на Сувраел, изпълнен със съмнения, несигурност и чувство за вина. Исках да се пречистя чрез физическо страдание. Това беше глупаво — то може да укрепи волята, но не може да помогне много на наранения дух. Ти ми даде нещо друго… Ти и твоята играчка. Измъчваше ме в съня ми, но постави и огледало пред душата ми, така че успях да се видя съвсем ясно. Каква част от последния ми сън успя да разгадаеш. Барджазид?

— Беше в някаква гора… На север…

— Да.

— Ловуваше. Едно животно нарани жена от групата ви… Нали?

— Продължавай!

— Ти не и обърна внимание и продължи преследването. А когато се върна, за да се погрижиш за нея, вече бе твърде късно и започна да се обвиняваш за смъртта и. Долових огромното ти чувство за вина. Беше необикновено силно.

— Да — потвърди Декерет. — Тази вина ще нося вечно със себе си. Вече нищо не може да се направи за тази жена, нали?

Беше го обзело удивително спокойствие. Не беше сигурен какво точно се бе случило, освен че в съня си се бе сблъскал отново със събитията в Кхинторските планини, бе се изправил лице в лице с истината за това, което беше направил и не беше направил. Разбра по начин, непотдаващ се на описание с думи, че е глупаво да се самонаказва цял живот за една единствена невнимателна постъпка и безчувствена несъобразителност, че е дошло време да престане да се самообвинява и да продължи нормалния ритъм на живота си. Беше започнал процеса на самоопрощаването. Пристигна в Сувраел за да се пречисти и бе успял да постигне това. И дължеше благодарност на Барджазид за тази услуга.

— Може би щях да я спася — каза той на стареца, — може би не. Но умът ми беше другаде и в несъобразителността си аз я изоставих, за да убия плячката си. Но не бих могъл да изкупя греха си, ако продължавам да тъна в чувството за вина, нали? Мъртвите са си мъртви. Трябва да служа на живите. Хайде, обърни този флотер и да се връщаме в Толагхай.

— Нали имаше работа в пасищата? Няма ли да отидем в Гхизин Кор?

— Глупава мисия. Вече няма значение… Търговският дисбаланс и недостигът на месо… Този проблем вече е решен. Върни ме в Толагхай.

— И после?

— Ще дойдеш с мен в замъка Връхни. Ще демонстрираш играчката си пред коронала.

— Не! — извика Барджазид ужасен. Сега за първи път откакто се познаваха, по лицето му се изписа истински страх.

— Моля те…

— Татко! — обади се Динитак.

Под лъчите на обедното слънце момчето изглеждаше обхванато от пламъци. На лицето му бе изписана дива, необуздана гордост.

— Татко! Отиди с него при коронала! Нека да покаже на господарите си с какво разполагаме.

Барджазид навлажни устните си с език.

— Боя се, че…

— Няма от какво да се боиш. Нашето време започва сега.

Декерет погледна единия, после другия — боязливият, съсипан старец и преобразеното, сияещо момче — и долови историческото значение на това, което става. Почувства, че могъщи сили излизат от равновесие и се оформя нова конфигурация, но не можеше ясно да си представи последствията. Разбираше само, че машинката на Барджазид е нишката, която води към това.

— Какво ще стане с мен в замъка? — попита Барджазид пресипнало.

— Не знам — отвърна Декерет. — Може би ще отрежат главата ти и ще я сложат на върха на кулата на лорд Симинав. А може да те поставят наравно с останалите сили на Маджипур. Всичко може да се случи.

Разбра, че съдбата на Барджазид не го интересува, че е напълно безразличен към него, че вече не изпитва никакъв гняв към дребния, опърпан манипулатор на мозъци, а само някаква перверзна, абстрактна благодарност задето го е отървал от собствените му демони.

— Всичко зависи от коронала. Едно е сигурно, че ще дойдеш с мен в замъка заедно с машинката си. Хайде, обръщайте флотера и ме върнете в Толагхай.

— Още не е мръкнало — промърмори Барджазид. — Огънят на деня бушува с най-голямата си сила.

— Ще се справим. Хайде, да тръгваме по-бързо. В Толагхай ще ми трябва кораб. А има и една жена, която искам да видя, преди да отплаваме.