Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (5)

Глава 4

Напуснах офиса на Греъм Маршал. На връщане минах покрай офиса на Калвин Пембертън. Кент Чарлс бе на вратата.

— Я виж кой е тук — каза той усмихнат. — Мис Илинойс на Американската адвокатска асоциация.

— Здравей, Кент.

— Не съм те виждал от дълго време, Рейчъл. Откакто ни напусна. Как си?

— Добре.

— Кал и аз току-що говорихме за любимия ти случай — „Ботълс и Канс“. Имаш ли минута свободно време?

— Предполагам.

Последвах Кент в офиса на Кал. Калвин седеше зад бюро то си.

— Здравей Дал.

— Здравей, Рейчъл.

Седнах на стола срещу бюрото и го завъртях към Кал.

Кал Пембертън бе облечен в кафяв костюм от три части, жилетката му бе разкопчана, а папийонката — черна. Кент бе с разкопчано сако и разхлабена вратовръзка.

— Значи вие двамата се занимавате с „Ботълс и Канс“? — ги попитах аз.

— Опитваме се — каза Кент, докато сядаше срещу бюрото. Той постави ръката си върху монитора на компютъра на Кал.

— Кал и аз току-що разглеждахме някои стратегии за следващия кръг от даване на показания под клетва.

Кент Чарлс и Калвин Пембертън бяха двамата млади най-добри нападатели в отдела за съдебни спорове. И двамата бяха специалисти в антимонополните процеси, въпреки че Кент имаше голям опит и в престъпленията на „белите якички“ (извършени от чиновници на различни фирми). Кент бе малко над четиридесетте, а Кал ги наближаваше. Под ръководството на Греъм Маршал бяха работили по случая „Ботълс и Канс“ повече от десет години — достатъчно дълго, за да мислят за тях като за едно цяло. Но въпреки това те бяха странна двойка.

Кент Чарлс бе мургав и с агресивно поведение. Бе играл като защитник във футболния отбор на Илинойския университет, въпреки че с ръста и теглото си — шест фута и 195 паунда — бе един от най-дребните защитници в голямата десетка. Илинойските запалянковци в „Абът и Уиндзър“ казваха, че е бил един от най-яростните играчи, забиващи с глава, и любимец на запалянковците.

Същата слава имаше и в съдебната си практика. Кент преуспяваше в битките, намираше решение дори в губещи съдебни процеси — подаваше искове да бъде изслушан на другия ден след Деня на благодарността или Коледа (като по този начин проваляше празниците на противника си), противопоставяше се на рутинните искания за удължаване на сроковете на съдебните процеси, заливайки опонентите си с разпити и искания за документи. Противопоставяше свидетелите и адвокатите по време на даването на показания под клетва. Справяше се много добре с това — немного лесна задача, като се вземе предвид броят на адвокатите, които чакаха шанса си да победят Кент Чарлс. Повечето от тях никога нямаше да го дочакат. Кент съчетаваше тотално ангажиране по подготовката на съдебния процес с тайнствената способност да открива слабите места на опонента, докато майсторски прикриваше своите. Клиентите, разбира се, го обичаха — така, както всеки обича този, който осигурява победен изход на собствената му агресия. Кент Чарлс беше квинтесенцията на заредената пушка.

За разлика от него Калвин Пембертън бе ловък интригант. Ако Кент Чарлс прерязваше вратната вена с острието на ножа, то Кал Пембертън разрязваше капилярите с хирургически лазер. За Калвин Пембертън съдебният процес беше като игра на шах. Той седеше сам в офиса си с часове, гледаше втренчено през прозореца, лениво чешейки разрошената си коса, докато обмисляше ходове и контраходове за години напред. Рядко обясняваше целта на мъглявите задачи, които поставяше на младшите сътрудници. В резултат обърканият и смутен сътрудник прекарваше цели дни в библиотеката на фирмата, търсейки някое издание, което сякаш нямаше връзка със съдебния процес. Но след това, две години по-късно, по време на четвъртия ден от даването на показания под клетва, докато опонентът му се прозяваше и гледаше за десети път часовника си, Кал изтръгваше серия от отговори от неподозиращия свидетел, които, събрани заедно с предишните изследвания на сътрудника, винаги допринасяха за спечелването на процеса от клиента на Кал. На клиентите им трябваше много време да харесат Кал Пембертън, но веднъж направили го, те настояваха той да ръководи техните съдебни дела.

Като всеки добър командир Греъм Маршал използваше най-доброто, което Кал и Кент му предлагаха. Кал Пембертън, очилатият и брилянтен мислител, се занимаваше с измислянето на византийско хитри стратегии въз основа на почти неуловими правни опори и незначителни факти. Кент Чарлс, бедното момче от Джолиет, което с борба си бе проправило пътя в голямата адвокатска фирма, имаше за задача да се справя с мъчните свидетелски показания, с най-трудните съдебни искове, с най-сърдитите клиенти. Кент Чарлс бе явният фаворит на Маршал, негов верен и ентусиазиран последовател. Батман и Робин, така шегобийците от фирмата наричаха Кент Чарлс и Греъм Маршал, но винаги зад гърба им. Ако и да бе ревнив, Кал Пембертън никога не го показа.

Тези двама души бяха различни и във всекидневния си живот. Кент Чарлс играеше хандбал всеки ден в съюзния клуб, Кал Пембертън — бридж всяка сряда в клуб „Таверн“. Калвин живееше в западните предградия със скромната си жена домакиня и скромния си син. Беше с двадесет паунда свръхтегло, къдравата му кестенява, започваща да оплешивява от темето коса обикновено се нуждаеше от подстригване. Кент Чарлс живееше сам в небостъргач на Златния бряг. Втората му жена — стюардеса — бе загинала преди три години по време на въздушна катастрофа над Сан Диего. След изключително кратък период на траур, включващ според клюките във фирмата само няколко дни след погребението, интимно утешение от страна на жената на данъчния съдружник, който беше извън града, Кент отново стана един от най-търсените и активни чикагски ергени. Това, че бе вдовец, му придаваше допълнителна привлекателност.

Трябваше да призная, че Кент бе привлекателен: тъмносини очи, гъста черна коса, сресана назад, загоряло лице, тъмни мустаци и дори бели зъби. Докато се обръщах към него, по чувствах както винаги, че съм в бърлогата на прекрасен, но гладен хищник.

— Чух, че работиш върху наследството на Греъм Маршал — каза Кент, втренчил поглед в краката ми.

— А аз чух, че имаш среща с момичето, което съобщава времето по девети канал — отговорих бързо аз, опитвайки се да прикрия изненадата си. Откъде са разбрали за моята задача?

Кент се подсмихна.

— Слухове. Никога не съм се срещал с нея.

— Предполагам, че не вярваш на всичко, което чуваш тези дни — казах аз.

Кал вдигна поглед.

— Има ли проблем с наследството на мистър Маршал?

Присвих рамене.

— Не и за който аз да зная — отвърнах аз, гледайки втренчено Кент.

— Нека да ти обясня — рече Кент. — Днес някой те е ви дял да обядваш с Измаел Ричардсън в университетския клуб. Четири часа по-късно си в офиса на Греъм Маршал и преглеждаш личните му вещи.

Той се усмихна и вдигна нагоре ръце.

— Не те шпионираме, Рейчъл. Само преди тридесет минути Хамилтън Фредерик влетя в офиса ми и изиска — така го каза той — да те смъмря, че не си проявила дължимото уважение към съдружник. Оплака се, че си отказала да работиш за него. Още по-лошо, той твърди, че си се държала безочливо.

Направих се на изненадана.

— Аз? Безочливо?

Кент се засмя.

— Този надут клоун мисли, че още работиш тук. Тъй като съм в комитета, който определя премиите, той поиска да внесе оплакване срещу теб. Страхувам се, че отдавна не си под моята юрисдикция.

— Моля те, кажи на Хам, че съжалявам, задето не мога да му помогна по онзи случай — казах аз с усмивка и се приготвих да си тръгвам.

— Ако имаш някакви въпроси за Греъм — каза Кент, — позвъни на всеки от нас. Той означаваше много и за двамата.

Минах покрай рецепцията. Все още няколко секретарки стояха зад бюрата си, заработвайки допълнително. Повечето от адвокатите бяха в офисите си. Като повечето големи адвокатски фирми „Абът и Уиндзър“ никога не затваряше. По всяко време на деня и нощта в офисите работеха адвокати. Компютърният отдел и копирният център действаха денонощно на три смени. Специален машинописен отдел започваше да работи в осем часа вечерта. До стаята за кафе бе разположен килер с пет сгъваеми легла. На всеки етаж имаше баня с душ, снабдена с шампоан, еднократни самобръсначки и чисти кърпи. Доволна бях, че напуснах.

Докато чаках асансьора, изучавах парчето метал, което „украсяваше“ входа на „Абът и Уиндзър“. Чикагските търговци на художествени, произведения гледаха на старшите съдружници от адвокатските фирми като на „лапнишарани“ — на баснословни цени им продаваха боклуците си. В която и голяма чикагска адвокатска фирма да влезе човек, ще открие в главната й приемна парче обезобразена стомана, допълнено с бронзов надпис.

— Хей, прекрасна! — Не можех да сбъркам гласа.

— Какво правиш, загубеняко? — казах аз, обръщайки се назад. — Не ми казвай, че си поръчителствал на обвиняем.

— Да поръчителствам? По дяволите, Рейчъл, да не мислиш, че тази овца ще свидетелства против мен? Повярвай ми, тя чувства, че земята се върти.

И двамата се засмяхме.

— Как я караш, Бени? — попитах аз.

— Същите глупости, Рейчъл. Знаеш как е.

— Знам.

— Къде отиваш? — позаинтересува се той.

— Връщам се в офиса си — отвърнах аз.

— Да идем да хапнем, а?

— Разбира се. Нека само да се отбия в офиса, за да чуя телефонните съобщения. Човек никога не знае. „Дженерал мотърс“ може най-накрая да са поумнели и да са решили, че им трябва добър адвокат.

— Ще ти правя компания. Това място ме подлудява — каза той.

— Знам това чувство.

— Освен това имам необикновена информация за Греъм Маршал, която може да те заинтересува.

— О, не и ти. Мислех, че всичко е скрито-покрито.

Бени се усмихна широко.

— Рейчъл, вездесъщият Бени Голдберг знае всичко. Как мислиш, че съм оцелял сред тези християни? Наистина — той намигна, — имам нещо за Маршал, което ще ти хареса.