Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (18)

Глава 17

— Харесва ли ти книгата? — попита Пол Мейсън. И двамата ядяхме палачинки в кафенето на улица „Мейн“ в квартал Еванстън. Бе осем часът и петнадесет минути сутринта. Нуждаех се от още кафе, за предпочитане венозно.

— Истина ли е?

Пол присви рамене.

— Може би само някои неща. Наистина е съществувал град Ханаан в Масачузетс. Основан през 1679 година. Негов свещеник е бил наистина Уинтроп Марвел. Изчезнал е в края на XVIII век, като дузина други селища в Масачузетс. Останалата част от историята никога не е била потвърдена. Повечето историци смятат, че брошурата на Шпрингер е чиста измислица.

— Откъде знаеш всичко това?

Пол бе облечен с тъмносиньо поло и избелели панталони в цвят „каки“. Аз бях с мека памучна блуза и плисирана пола.

— Защото завърших колежа „Барет“ през 1976 година — каза той. — Както ти обясних, всеки посещавал колежа между 1950 и 1980 година имаше възможността да слуша курса на Хенри Абът за историята на колониална Америка. Лекцията за Ханаан бе връхна точка в този курс. Той я изнасяше в параклиса „Плимптън“ и стотици студенти всяка година я посещаваха.

— За какво бе тая лекция?

— Поуката бе за опасностите от доверяване на вторични източници. Брошурата на Амброуз Шпрингер е вторичен източник, тоест тя е интерпретация или описание на първични източници — дневници, писма и други такива. Изводът на Хенри Абът бе, че не можеш да пишеш исторически книги, ако се опираш на вторични източници.

Пол се усмихна.

— Основен урок за начеващия историк — продължи той, — обаче не най-възбуждащата тема за аудиторията. Но Хенри Абът не бе обикновен професор по история. Бе огромен, жизнерадостен мъж с гъсти вежди и мустаци като на морж. Лекцията му за Ханаан бе хипнотизираща. Представяше ни я като детективска история, а той изпълняваше ролята на детектива. Абът започваше да разказва версията на Шпрингер за лотарията на Ханаан, а накрая пускаше и добавката с полковник Шоу — за предположението, че лотарията е оцеляла през вековете, като е действала тайно и е контролирала съдбите на милиони американци. Прекрасна храна за колежани, нали?

— И?

Пол се подсмихна.

— Хенри Абът замълчаваше за малко, за да възприемем всеобхватно тази история. Аудиторията притихваше. Повечето от нас, които чуваха историята за първи път, седяха пот ресени, опитвайки се да схванат изводите и да разберат кога животът ни е бил докоснат от лотарията на Ханаан. А после Хенри Абът разрушаваше тази илюзия.

— Как?

— Амброуз Шпрингер започва, ако си спомняш, с описание на записките, които той е намерил на тавана в дома на Джонатан Фрей в Саут Хадли. В лекцията си Абът разказваше за собствените си разследвания на тези записки. Той открил, че никога не е съществувал Джонатан Фрей, живял в Саут Хадли. Нещо повече, никакъв човек с фамилия Фрей не е живял в Саут Хадли. После Абът ни прочиташе първия откъс от дневника на преподобния Марвел — този за бурята, разрушила малката му църква. После Абът го четеше отново или поне аудиторията мислеше така. След това той ни разкриваше, че втория път е чел откъс от дневника на губернатора Брадфорд. Шпрингер явно е преписал дума по дума бележката от дневника на Брадфорд, включително и правописните грешки. А що се отнася до цитата от Котон Матер, той вероятно е изфабрикуван. Всичките дневници на Котон Матер са запазени. Знае се, че той е посетил Ханаан, но в дневниците му няма нищо отбелязано за това селище.

— Какво ще кажеш за откъса за вдовицата на полковник Робърт Шоу? — попитах аз.

— Прекрасен текст — съгласи се Пол. — Но много съмнителен. Хенри Абът ни прочете от два различни вестника на висок глас статии за церемонията. Прочете ни също откъс от дневника на Уйлям Джеймс, който е бил на откриването. Според мистър Джеймс мисис Шоу никога не е стояла близо до скулптора по време на церемонията и си тръгнала, подкрепена от губернатора на Масачузетс. Представлението, което професор Хенри Абът изнасяше, бе преди всичко проява на неговата сила. Всяка година студентите ставаха прави и го аплодираха дълго.

— Още кафе? — попита сервитьорката.

— Да, моля ви — отговорих аз. — Но какво е открил Абът за автора? За Амброуз Шпрингер?

— Очевидно не много. Добър въпрос. Аз също съм се ровил по него оттогава. По-точно някои от студентите ми са го изследвали. Това е отлично учебно средство. Дава им шанс да си представят, че са детективи. Връчих им по едно копие от брошурата на Шпрингер и им казах да разследват тази история. Повечето от тях разкриха поне един или два от изфабрикуваните факти, които Хенри Абът бе намерил. Преди няколко години един от тях се опита да научи подробности за живота на Шпрингер.

— Откри ли нещо? — попитах аз.

— Не много. Шпрингер е завършил колежа „Барет“ през 1884 година. Остатъка от живота си е прекарал като отшелник в малката си къща — семейна собственост в Куинси, Масачузетс. Това е била единствената му книга. Напечатал е по-малко от 50 бройки, една от които Хенри Абът открил в книжарница за антикварни книги в Спрингфийлд, Масачузетс. Когато Абът почина, завеща тази книга наред с всичките си останали на колежа „Барет“. Доколкото знам, друг оцелял екземпляр на оригинала не е намерен.

— Мислиш ли, че има доза истина за лотарията? — попитах аз.

Пол се усмихна.

— Не знам. Има твърде малко потвърдени факти, за да се даде положителен отговор. А ти знаеш колко много обичам загадките.

— Не разбирам механизма й — казах аз.

— Механизма на какво?

— На лотарията. Разбирам как могат да изтеглят нечие име. Това е по същия начин като при другите лотарии. Но не разбирам останалото. Каква е връзката между изтегления лотариен билет и изгорелия хамбар или намерения скъпоценен камък в градината?

— Така, както го виждам — отвърна Пол, — трябва да е имало две кутии. В едната се поставяли късчета хартия с имената на всички жители. В другата кутия се поставяли късчета хартия, на които бил написан различен сценарий или участ. Изтегляли името от първата кутия и съдбата му от втората.

Пол щракна с пръсти.

— Мисля, че е било нещо подобно. След тегленето на името е могло да има серия от тегления или дори завъртане на колелото на късмета, за да се определи каква съдба очаква човека, чието име било извадено първоначално. Добра ли ще бъде или лоша? Ако е лоша, самия човек ли ще засегне, или някой свързан с него? Това може да е била целта на второто теглене. И така нататък, и така нататък. Нещо като пуританска версия на колелото на късмета.

— Това може да се окаже доста сложно — възразих аз.

— Дълго — със сигурност, но е достатъчно просто. Имаш нещо като серия от бинарни тегления. Нещо като езика на компютрите. Включено, изключено. Да, не. Повтаряш и повтаряш, докато се постигне исканият резултат. Можеш да проиграеш на компютър тази лотария с много проста програма.

— На компютър? — учудих се аз.

— Разбира се — каза Пол. — Но какво общо има това с Греъм Маршал?

— Не знам. — Изучавах Пол. Мислех само за задачата за Ханаан. Пол имаше много свободно време. Занятията му нямаше да започнат преди Деня на благодарността. Можеше да се окаже полезен. Може би. Реших да рискувам и да посветя още един човек в разследването.

— Опитвам се да разреша една мистерия.

— Велико — облегна се той назад. — Кажи за какво става дума.

— Само ако обещаеш да държиш устата си затворена. Ако това достигне до ушите на Измаел Ричардсън, той ще бъде много недоволен. Не можеш да го разкажеш на приятеля си Кент Чарлс.

— Устата ми е заключена.

Избирателно му казвах само определени неща. Разказах му за добавката към завещанието, описах вестникарските статии от 1985 година и малкото, което знаех за кражбата на ковчега. Но пропуснах среднощното си приключение с метрото. Исках още веднъж сама да го премисля.

— Фантастично е — рече Пол, а очите му блестяха.

— Мислиш ли, че Греъм Маршал си е организирал сам лотария като тази в Ханаан?

— Не знам какво да мисля. Може просто да се окаже една от мръсните му шеги. Разгледай днешния вестник. Или вчерашния. Или през който и да е друг ден. Всеки ден има статия за някакво необикновено събитие. Греъм може да е събрал случайно тези четири статии, а после да е съставил добавката към завещанието като шега. Освен всичко друго казват, че имал твърде особено чувство за хумор. Може би — каза Пол, облягайки се назад. Той се почеса по брадата. — Но защо е необходимо да се краде ковчегът? И какво по дяволите е имало в него?

— Имам идея — отвърнах аз. — Ще я проверя. Ще ти се обадя, ако открия нещо.

— А какво ще кажеш за предложението ми? — заинтересува се Пол.

— Почакай.

— Рейчъл Голд, ти си истинска драка.

Аз изсумтях.

— Заслужи си го, Казанова. При всички случаи ти казах твърде много. Дай ми време.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно тогава?

— Пол, нека да се откажем от всякакви вечери поне за известно време, става ли? Помогни ми да разреша загадката и вечерята е от мен.

— Това звучи превъзходно — заключи Пол с дяволита усмивка. — Коя част от теб ще присъства на вечерята?

— Много смешно. — Но знаех, че трябва да съм нащрек с него. И двамата се държахме, сякаш нищо лошо не бе се случило между нас. Като че ли все още бяхме любовници. Опитах се да си припомня ужасния момент, когато влязох вътре и намерих момичето в спалнята му. Веднъж си се опарила с този мъж. Не го забравяй, Рейчъл.

Въпреки протестите му платих сметката.

На излизане от ресторанта Пол се опита да задуши една голяма прозявка.

— Уморен ли си?

— Да — отговори той. — Не спах много през последната нощ.

— Охо? Как се казва тя?

— Хайде, Рейчъл. Това не е честно. Нямаше момиче. Трябваше да подготвя статия за конференцията през септември. Крайният срок за предаването й е понеделник. Цяла нощ съм подготвял плана. — Той ме погледна. — И ти не изглеждаш много отпочинала.

Разгледах го за момент.

— Опитвал ли си се да спиш някога в метрото? — попитах аз накрая.

— Права си — каза той и се усмихна насила. Но все още изглеждаше озадачен, когато аз си тръгнах.