Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (40)

Глава 39

Кевин беше уредил полицията да достави видеооборудване в хотела и бе изпратил една полицайка да подбере секси-облекло за Синди. Тя се бе върнала преди петнадесет минути с кутия от „Маршал Фийлд“. Синди инсталира видеокамерата в единия край на леглото и сега беше в банята. Измаел седеше на дивана и си играеше с копчето на маншета си. Кевин Турели чакаше в хола. Както се бяхме разбрали, аз щях да бъда свидетел на процедурата и да снимам с камерата. Нямаше да има никой друг в стаята освен Измаел и Синди.

Вратата на банята се отвори. Синди стоеше на прага с боси крака. Носеше полупрозрачно червено, изрязано високо над бедрата боди, с черен жартиер на лявото бедро.

— Е — каза тя, като се завъртя бавно. Отзад бодито бе изрязано дори още повече, откривайки изцяло задника й. Отпред зърната на гърдите и пъпът й се виждаха през тънката материя. Тя погледна надолу и каза:

— Можех да използувам още по-секси дрехи. — Няколко руси къдрави косъмчета стърчаха от двете страни на долното V на бодито.

— Изглеждаш супер — казах.

Синди се протегна обратно към банята, взе една огромна кърпа и я уви около тялото си като саронг.

Измаел се изкашля.

— Готово ли е всичко? — попита той.

— Така мисля — казах аз и се обърнах към Синди: — Това ли е бутонът за включване?

Тя кимна.

— Провери дали съм в кадър, преди да го натиснеш.

— Какъв е сценарият? — попита Измаел, все още седнал на дивана, като се опитваше да изглежда спокоен.

— Отначало Синди ще е сама на леглото — казах аз, гледайки камерата. — Ще говори с лице към обектива за това колко е самотна, след това ще спомене твоето първо име и ще те помоли да дойдеш при нея. В този момент аз ще спра камерата.

Измаел се намръщи.

— Нали искаме да сме сигурни, че правилно залагаме стръвта?

Той, изглежда, се посъвзе.

— Линдън Джонсън веднъж ми бе казал, че най-добрият начин да унищожиш някого, е да го хванеш в леглото с друг мъж или с животно. Май ще трябва да зачертая животните. Все пак аз съм член на управителния съвет на зоологическата градина. — Той се усмихна. — Ако искаме обаче да сме сигурни, че стръвта ще бъде захапана, би трябвало да сложим още един мъж на леглото до мис Рейнолдс.

Десет минути по-късно бяхме готови да снимаме. Синди седна в средата на леглото, китките й бяха оковани в белезници отпред, една от тънките връзки на бодито, паднала от лявото рамо, откриваше лявата й гърда. Тя държеше втори чифт отворени белезници в лявата си ръка. До нея на леглото седеше полицаят от Чикаго Томас О’Брайън — едър, с лунички по лицето млад мъж, който беше поставен като охрана в съседната хотелска стая. Той беше облечен в пълна униформа и се опитваше да изглежда спокоен.

— Готови ли сте? — попитах нервно, взирайки се във визьора. Синди беше в средата на кадъра; офицерът О’Брайън — от лявата й страна. Никога не бях очаквала, че ще дебютирам като режисьор на порнофилми.

Синди кимна, гледайки надолу.

— Камера — казах аз, като натиснах бутона за включване.

Синди погледна бавно нагоре с широко отворени очи. После облиза с език устните си.

— Измаел — каза тя с дрезгав глас, — офицер О’Брайън казва, че съм била много непослушна. Той казва, че трябва да бъда наказана, защото съм толкова лошо момиче. — Тя вдигна високо окованите си китки, под които се клатушкаше вторият чифт. — Офицер О’Брайън казва, че палавите момичета трябва да бъдат пляскани. — Тя затвори очи и после бавно отново ги отвори. — Ела насам, Измаел. Напляскай ме.

— Дотук — казах аз, като изключих камерата. — Перфектно.

— Ето. — Синди подаде ръцете си в белезници към О’Брайън. — Свалете ги от мен.

Офицерът извади ключа от колана си и отвори белезниците. Синди стана от леглото и бързо отиде в банята. Тя тръшна вратата след себе си.

— Това е — казах аз на О’Брайън.

— Удоволствието беше мое, лейди — усмихна се той широко.

— Ако продумате за това и една дума на някого, мистър О’Брайън — каза Измаел, — аз лично ще се погрижа да ви преместят в нощната смяна на летище „О’Хеър“.

Очите на О’Брайън се отвориха широко.

— Разбирате ли ме? — попита Измаел.

— Да, сър. — О’Брайън излезе.

Кевин промуши глава в стаята.

— Добре ли мина?

— Идеално — отвърнах аз.

— Къде е Синди?

— Преоблича се — казах аз. — Остави ни за няколко минути сами, Кевин. Става ли?

— Разбира се. Ще чакам отвън.

Измаел и аз прегледахме два пъти видеозаписа на малкия екран във визьора на камерата. Изглеждаше добре.

Измаел ме наблюдаваше, докато се опитвах да демонтирам видеооборудването. Не можех да откача камерата от триножника.

— Рейчъл — каза той и хвърли поглед към затворената врата на банята, — може би трябва да говоря с нея.

— Не. Аз трябва да говоря — отвърнах. — Би ли изчакал навън?

Точно тогава вратата на банята се отвори. Синди беше отново облечена в своите сини дънки и памучна розова фанелка. Лицето й бе опънато. Тя пое дълбоко въздух.

— Да вървим, приятели. Имаме работа да вършим.

Но в десет и половина вечерта ние все още бяхме доникъде. Измаел бе излязъл преди час, за да се срещне насаме с Джо Оливър и да му обясни какво сме намислили. Синди, Кевин и аз току-що бяхме завършили вечерята, донесена ни в стаята, и седяхме около масата.

— Трябва да има начин — каза Синди, като боцна вилицата в една декоративна половинка портокал, която приличаше на изрязана с назъбена ножица.

Проблемът беше как да предадем изкусителния запис на мистериозния мъж. Трябваше да изберем такова място за предаването, та да му позволим да вземе касетата, без да се страхува, че може да бъде видян. Тривиалните начини не бяха добри. Пощенска кутия или сейф за багаж на гарата — щяха да го видят и да бъде прекалено подозрителен. Трябваше да е място, където да е сигурен, че не може да бъде забелязан от цивилно ченге.

— Самотно кътче на обществено място — каза Синди. — Някъде, където има много движение, но можеш да си насаме.

— Може би в кино, а? — попита Кевин. — Не — отговори сам на себе си. — Някой може да го наблюдава в тъмното.

— Какво ще кажете за тоалетна? — попита Синди. — Обществена тоалетна, като тези при „О’Хеър“.

— Къде би сложила видеокасетата? — попитах аз.

Синди отговори:

— Ще я залепим на гърба на тоалетната чиния и ще кажем на мъжа в коя кабина да търси. Точно като онази сцена в „Кръстника“.

Аз помислих над това.

— Не е лошо — отвърнах. — Но не е безопасно. Ами ако друг намери касетата преди нашия човек? Влиза в тоалетната кабина, случайно я вижда и я взима, защото е любопитен. Докато нашият човек се добере до мястото, касетата вече я няма.

Размишлявахме безрезултатно за това, когато около единадесет часа се обади Измаел.

— Прекарах един час с Джо Оливър — ми каза той по телефона. — Доста е разстроен от цялата ситуация. Накарах го да разбере, че интересите ни съвпадат, и той се съгласи да ни сътрудничи.

Казах на Измаел, че все още не сме решили проблема с мястото на предаване.

— Идеята с тоалетната има няколко възможности — от върна той. — Ще помисля върху нея тази вечер. Трябва да се срещнем в стаята на мис Рейнолдс утре сутринта в осем и половина. Времето е най-важно сега.

Кевин предложи да ме закара вкъщи. Той отиде в хола да разговаря с цивилния полицай, който пое нощната смяна.

— Добре ли си? — попитах Синди.

— Да. Стана ми много неприятно, докато правихме филма, но ще ми мине, Рейчъл. Нека се надяваме, че ченгетата ще хванат онова копеле, и тогава ще подредя живота си като преди.

Аз я прегърнах.

— Ще успеем, Синди.

Кевин ме откара вкъщи със своята необозначена кола. Той се качи в апартамента ми и претърси всяка стая, а аз и Ози го следвахме. Двамата с кучето слязохме обратно до колата с Кевин.

— Ще се видим утре сутринта, Рейчъл — каза той.

— Благодаря ти, Кевин. — Целунах го по бузата.

Разходих Ози до края на блока и обратно, докато Кевин ни наблюдаваше от своята кола, спряна пред апартамента ми.

— Ще изчакам, докато се прибереш — каза той. — Светни и изгаси два пъти светлините, когато се качиш горе.

Когато го направих, чух колата на Кевин да тръгва и да се отдалечава.

Имаше още едно съобщение от Пол на телефонния секретар. Набрах номера му, оставих телефона да позвъни десет пъти и затворих.

Преди да оставя Синди в хотела, я бях попитала за Пол Мейсън.

— Не — беше ми отвърнала тя. — Никога не съм имала клиент, който да отговаря на това описание. И със сигурност никога не е идвал професор по английска литература от Северозападния университет.

Беше девет без петнайсет, сряда сутринта. Кевин, Измаел, Синди и аз се събрахме в хотелската стая на Синди. Току-що им бях казала своята идея.

— В кошче за дамски превръзки? — попита Кевин.

— Има по едно във всяка кабинка на дамските тоалетни — обясних аз отново. — Достатъчно е голямо да побере видео касета. Никой никога не гледа вътре, така че почти няма риск друг да я намери. Това е идеалното място за скривалище. Затворено кошче в единична кабина на оживена обществена тоалетна.

— Но той как ще се добере до нея? — попита Кевин. — Очаквате ли от него да влезе просто така, безпроблемно, в дамска тоалетна на летище „О’Хеър“?

— Не — отвърнах аз. — Той би могъл да изпрати приятелка. Или просто да намери някоя жена на летището и да я помоли за услуга. Или може би ще й плати да влезе и да вземе касетата вместо него. Това е идеално. Тя влиза в единична кабина в претъпкана тоалетна, изважда видеокасетата от кошчето… което ми напомня. — Обърнах се към Кевин: — Ще трябва да я сложиш в найлоново пликче… за да бъде предпазена — аз се изчервих — от останалите не ща там. Така или иначе тя взима видеокасетата, слага я в чантата си, излиза и се среща с нашия човек в самотно кътче на летището, където му я предава. Трябва да има дузини жени, използващи тоалетните там по всяко време. В пиковите часове обикновено има опашка. Тя просто ще влезе и ще излезе както всеки друг. Никой няма да знае, че е взела касетата. Никой няма да види мъжа и неговата помощничка ще е напълно извън подозрение.

— Това е страхотна идея — каза Синди.

Аз продължих:

— Просто трябва да сме сигурни, че чистачите няма да изпразнят кошчето, преди жената да вземе касетата.

— Няма проблем — отвърна Кевин. — Аз ще се оправя с тази част. Можем да държим всички чистачи извън мястото с часове.

— Нека напишем сега обявата за вестниците — каза Измаел.

— Вече е направено — отвърнах аз. Показах съобщението, върху което бях работила предишната вечер, когато ми дойде идеята. — Сега трябва да подготвим съобщение от Джо Оливър за мистериозния мъж. Можем да го напечатаме в канцеларията на Оливър и да го пъхнем в калъфа заедно с касетата.

— Джо Оливър трябва да настоява размяната да бъде извършена лице в лице — каза Кевин, — така че да пипнем мъжа, когато това стане.

— Кога може да излезе обявата? — попитах аз.

Измаел погледна часовника си.

— Имаме около четири часа, преди да завъртят следобедните издания — каза той. — Познавам издателите. Аз ще се заема с това. Съобщението ще излезе днес следобед и във всички сутрешни издания утре. Обявете предаването на филма за утре следобед.

Джо Оливър дойде в моя офис в два часа следобед, за да подпише бележката, която щяхме да предадем с касетата. Мери я беше напечатала на бланка от неговата канцелария, която Оливър изпрати по куриер тази сутрин. На обяд Измаел бе одобрил текста.

— Здравей, Джо — му казах аз, като влезе в офиса ми. Той носеше очила с черни рамки, син блейзер и сиви памучни панталони.

Джо Оливър кимна рязко.

— Къде е бележката? — попита той.

Подадох му я. Беше напечатана изцяло с главни букви, а отдолу бе оставено място за подписа му:

„Ако ви харесва тази сцена, можете да изтъргувате целия филм с главен герой Измаел Ричардсън. Вашата касета с мен срещу моята с Ричардсън. Вие казвате къде и кога, но при едно условие: ще се срещнем лице в лице. Когато науча вашата самоличност, ние ще имаме еднакви възможности да се унищожим един друг. Разбирате какво искам да кажа, нали? Ако не ви разпозная, сделката се проваля.“

Оливър я прочете два пъти без коментар и след това, като извади своята автоматична писалка, подписа с диагонална драскотина отдолу на страницата. После ме погледна.

— Измаел каза, че вие сте попаднали на лентата с мен — промълви той носово с монотонен глас.

Аз кимнах.

— Гледахте ли я?

— Да.

Той си свали очилата и ги пъхна във вътрешния джоб на блейзера. Имаше торбички от изтощение под очите си.

— Искам да се срещна с него лице в лице — промълви бавно той. — Не желая да стане като операция на полицаите от „Кийстоун“. Нали разбирате?

— Дори и да лапне въдицата — казах аз, — той все още ще се безпокои, че това може да е капан. Ще се опита да уреди срещата на уединено място, за което ще е сигурен, че наоколо няма полиция. Не се притеснявай, полицаите няма да се виждат, но ще бъдат там, за да те пазят.

— Полицията може да дойде по-късно — каза Оливър. — Но аз трябва да се срещна с него лице в лице, сам.

— Джо, смятаме, че той ще се опита да те убие. Не можеш да се справиш сам.

Оливър ме изгледа с безизразно лице. Виждала съм го да прави това с противников свидетел при кръстосан разпит на някой процес.

В съда номерът минаваше, но не и тук. Ефектът от ужасния поглед на Джо Оливър се изгуби заради някой, който го бе виждал на видеокасета, гол и вързан за четирите края на леглото с розови дамски шалчета.

— Допускам, че той ще се опита да ме убие — каза той с нарочно монотонен глас и пое дълбоко въздух през носа. — Затова искам да се срещна с него сам.

— Не си единствената жертва, Джо. Той се опита да убие Синди Рейнолдс. И всъщност уби двама души с експлозията в дома й. Опасен човек е.

Оливър стоеше с каменно лице. Въздъхнах и казах:

— Ти не искаш да ни сътрудничиш. Добре. Можем да изоставим цялата операция, но после той ще даде лентата на твоето семейство, на приятелите ти. Това ли искаш? Ти не си единственият, който е наранен. Аз също съм жертва и няма да ти позволя да развалиш всичко. Разбра ли ме? Проклет да си, Джо. Или се довери на полицията, или се махай оттук и забрави за цялата работа!

Джо се усмихна в отговор на моя гняв. После се изправи.

— Обадете ми се, когато вземе видеокасетата. Аз ще ви известя, щом той се свърже е мен. Не се притеснявайте, млада госпожо.

Веднага щом Оливър си тръгна, се обадих на Кевин:

— Кевин, трябва да внимаваш с Оливър. Може да изпрати някой убиец след теб. Вероятно ще трябва да го следиш отблизо.

Останалата част от следобеда прекарах, опитвайки се да прегледам бележките по разследването на случая „Ханаан“. Исках да довърша тази история, за да съм сигурна, че всичко е записано — ей така, за всеки случай.

Не можех да се концентрирам. Предишната вечер снимах порноклип, а днес по пладне бях уредила среща между Джо Оливър и изнудвача. Определено не се бях готвила за това в юридическия факултет.

Загледах се в диктофона, на който записвах всичко по случая „Ханаан“, и се протегнах, за да позвъня на Мери.

— Какво става? — попита тя, като си подаде главата в моя офис.

Въздъхнах.

— Преуморена съм.

Мери ме погледна изпитателно.

— Какво ще кажеш за чаша прясно кафе?

Отвърнах й с усмивка:

— Звучи страхотно. Донеси и на двете по една чаша. Ще се възползвам от компанията ти.

Харлън Додсън се обади около четири и тридесет, за да ме попита защо още не съм му изпратила моите файлове по завещанието на „Ханаан“. Обясних му, че съм била заета с други неща и ще му ги изпратя през следващите няколко дни. Той ми отправи бегла заплаха, че ще предупреди Измаел Ричардсън колко мудно действам, после затвори.

В шест часа открих, че непрекъснато записвам на диктофона едно и също изречение. Прибрах го и реших да си ида вкъщи. Една топла вана и ранно лягане изглеждаха чудесна перспектива.

Купих си следобедния „Трибюн“ по пътя за метрото и открих обявата, докато чаках северната линия:

До видеоизнудвача: …Ще сменя моята лента за твоята. Моята е по-добра. За част от записа отиди до ОРД, терм. 3, главното ниво, СЗ част, дам. 00, №3, кош. дам. прев., чете. сл. обед. Джо О.

Кошчето за дамски превръзки в кабинка №3 на дамската тоалетна, в северозападната част на главното ниво на терминал 3 на летище „О’Хеър“. Утре следобед. Иди и го хвани, Кевин.

Ози доприпка от спалнята, когато отворих вратата на моя апартамент. Застинах. В спалнята светеше. Отстъпих назад в антрето и се протегнах за чадъра, който висеше на най-близката закачалка.

Щом грабнах чадъра с две ръце, Пол Мейсън излезе бавно от моята спалня.

— Какво правиш тук? — сопнах му се.

— О! — каза Пол с широко отворени очи. — Това съм просто аз, Рейчъл. — И вдигна ръце във въздуха с глупава усмивка.

Ози се върна при Пол с размахваща се опашка. Пол свали едната си ръка и потупа Ози по главата.

— Отговори ми на въпроса, по дяволите. Какво правиш тук?

— Хей, успокой се. Оставям съобщения на проклетия ти телефонен секретар от три дена. Накрая се отказах и реших да дойда, за да ти покажа какво открих. Портиера го нямаше, така че се качих направо тук. — Той се усмихна. — Ключът ми още става. Боях се да не си сменила бравата, след като се разделихме.

— Значи просто дойде да ми досаждаш вкъщи, а? Да те вземат дяволите, Пол. Нямаш право да правиш това.

— Хей, съжалявам. Успокой се. Нямаше да използвам ключа, ако знаех, че си вътре. Почуках на вратата, извиках твоето име. Нямаше те. — Той сви рамене. — Така че реших да вляза и да ти оставя съобщение заедно с това, което намерих. — Той погали Ози по главата. — Старият Ози със сигурност беше щастлив да ме види, нали, момче? — Ози седеше пред Пол, а опашката му удряше по пода.

Аз влязох навътре.

— Дай ми този ключ! — казах аз и протегнах ръка.

Пол бръкна в джоба на джинсите си и извади ключа. Взех го.

— Никога повече не прави така, никога!

Моя грешка, добре. Нека да я забравим. Имам да ти показвам страхотни неща. Обещавам ти, че след това ще си тръгна. — Той вдигна ръка. — Честна скаутска. Това ще ти хареса.

Поклатих глава и се опитах насила да се усмихна.

— Ти наистина си кретен. Добре де, какво толкова мислиш, че имаш?

— Мисля? Нека ти припомня, че говориш с човек, който вероятно знае повече за Сам Спейд и Майк Хамър от всеки друг в тази страна.

— Почакай малко, Пол. Да четеш за детективи не е като да бъдеш такъв. Аз съм чела „Голямата река с две сърца“ около десет пъти и все още не се хващам на въдицата. — Стоях на една ръка разстояние от Пол, достатъчно близко, за да усетя познатата миризма на неговия одеколон. Бях раздвоена между желанията да го целуна или да го ударя по главата с чадъра. Не бях достатъчно силна да направя последното. Но поне за момента имах сили да удържа на първото.

— Ти искаш доказателство? — попита Пол с намигване. — Погледни какво съм оставил на бюрото ти.

Последвах го до спалнята. Той повдигна голям плик от бюрото. Беше надраскал кратка бележка за мен върху плика.

— Бях в стаята за микрофилми в лабораторията вчера следобед и днес сутринта — каза той, като разкъса плика. — Започнах с 1985, като прегледах седмиците преди всяко едно от тези четири издания. — Размести гладките фотокопия. — Погледни какво намерих.

Той ми подаде четири фотокопирани страници от класифицираната секция. На всяка страница, обградени с червено, имаше съобщения за Ханаан в същия вид, в който и аз ги бях намерила — с име на станция от метрото, време (винаги след полунощ) и определен ден.

— Значи са използвали същата система и тогава — казах аз.

— Точно така. След това опитах с 1986 и 1987. Нямах време да проверя всички вестници. Невероятно тежка работа е да прегледаш дори един микрофилм. Продължих само със „Сън таймс“. Намерих три обяви — две през 1986 и една през 1987. — Той ми ги подаде.

Загледах се в съобщенията за „Ханаан“. Те бяха доказателство, че някой е продължил лотарията или поне е заимствал начина за комуникация от „Ханаан“ след 1985, но преди да умре Маршал. Аз погледнах към Пол.

— Добра работа — му казах.

— Ако искаш, вярвай, но ето я и най-добрата част. — Той извади една сгъната, фотокопирана вестникарска страница от плика. — Опитах се да ти се обадя в неделя за това. Виж какво излезе в последния неделен „Трибюн“.

Беше същото съобщение за „Ханаан“, което Бени Голдберг ми беше показал в последната неделя. Съобщението, довело до откриването на схемата за изнудване. Но не то привлече вниманието ми. Беше на бюрото ми, точно там, където Пол трябваше да е поставил плика си, преди да вляза в апартамента. Последната нощ бях седнала тук и се опитвах да измисля място за предаване на фалшивата видеокасета с Измаел и Синди. Бях записвала върху жълтия си бележник. Когато Пол ми подаде страницата от неделния „Трибюн“, аз видях тези записки. Нямаше съмнение, че Пол също ги е видял, преди да се прибера вкъщи.

Отгоре на първата страница от бележника бях написала „Ханаан“. Под това думите: „Джо Оливър — как касетата с Измаел да стигне до изнудвача???“ Останалата част от страницата и следващите две съдържаха случайни бележки, стрелки, думи, подчертани, задраскани или оградени. Всеки умен човек щеше да го разбере.

Погледнах Пол, който се усмихваше гордо. Трябваше да е видял тези бележки.

— Това беше само преди няколко дни — каза той.

— Хм!

— Съобщението във вестника. По дяволите, аз почти се изкуших да отида до станцията на метрото „Гранд“, за да видя какво ще се случи. И сигурно щях, ако не ме притискаше крайният срок за това, което пишех.

Кимнах, чувствайки се като скована.

— Дааа… Чудя се какво ли е станало там долу.

— Как се справяш в края на твоето разследване?

— Фактически то вече свърши — казах аз. — Ковчегът се появи.

— Не се шегуваш, нали?

Свих рамене.

— Вътре имаше скелет. Който и да го е направил, вероятно е купил скелета и го е пъхнал вътре. В адвокатската кантора са удовлетворени. Те ще анулират фонда и ще прекратят разследването.

— Просто така? — попита Пол. — Не искат ли да открият какво става сега?

Поклатих глава.

— Предполагам, че не искат. Измаел Ричардсън реши, че на тях им стига.

— Боже, адвокатите са безнадеждни. Каква страхотна история, а всичко, което искат те, е да се занимават отново с делата си.

— Аз искам същото — му отвърнах. — И на мен ми писна.

— Добре, аз ще продължавам да се въртя наоколо. Може да те изненадам, Рейчъл.

Втренчих се в него.

— Няма да ти е за първи път — казах тихо.

Пол погледна часовника си.

— Слушай, трябва да бързам. Още едно събрание на факултета. Ще наваксваме за целия семестър.

Последвах го до външната врата.

— Така че ще се видим утре вечер — каза той. — Около пет.

— Утре вечер?

— В аквариума. Помниш ли?

— О… да. — Предишната седмица, когато Пол беше прекарал нощта в моя апартамент — или поне част от нея, — в изблик на благодарност за неговото присъствие аз го бях помолила да дойде с мен на един коктейл във вторник в аквариума „Шед“.

— Пази се, Рейчъл.

— Довиждане, Пол.

Направих си салата, разходих Ози, изкъпах се във вана с много пяна и си легнах рано. Но преди да заспя, мина много време.

 

 

Във вторник обядвах заедно със Синди в хотелската й стая, когато Кевин се обади от летището.

— Той взе видеокасетата — каза Кевин.

— Кога? — попитах аз, като погледнах часовника на нощното шкафче. Часът беше 12,45.

— Не знам със сигурност — отговори Кевин. — Изпратих една полицайка да провери кошчето в №3 преди десет минути. Касетата я нямаше.

— Няма други заподозрени, предполагам.

Кевин се засмя.

— Имаме доста заподозрени. Трябва да са влезли и излез ли около петстотин момичета там от обяд досега. И всички имаха чанти.

— А сега какво? — попитах аз.

— Чакаме той да направи ход. Ще видим дали наистина се е хванал на въдицата. Джо Оливър трябва да ми се обади веднага щом мистериозният мъж се свърже с него. Оттам нататък поемаме ние. — Кевин се закиска. — Измаел трябва да има много влиятелни приятели. Бих искал да знам кои са.

— Защо?

— Току-що ми предоставиха тежка кола за тази операция.

— Какво е тежка кола?

— Немаркирана служебна кола с двама полицаи, обучени в специални оръжия и тактика. И съответно въоръжени.

— Охо…

— Виж — каза Кевин, — ако този човек се хване на въдицата, той може да се опита да направи нещо непредсказуемо — като например да се отърве от Оливър. Дори и да реши да остави Оливър жив, ти знаеш, че ние няма да можем да се намесим до последната минута. Просто се надявам, че този глупак Оливър ще ни съдейства.

— Възнамеряваш ли да го следиш?

— Разбира се. Поставил съм цивилно ченге в неговата кантора, а имам и графика му за днес и за петък от неговата секретарка. Той ще си бъде в офиса днес до пет и половина часа. След това отива на някакъв коктейл-прием на новия федерален съдия в аквариума „Шед“. Утре е на преговори в център „Далий“ в десет часа, а след това е на делови обяд в яхтклуба. През останалата част от следобеда има някаква среща с избирателния комитет на ищците в офиса си. Утре вечер има резервация за двама в „Джийн и Джорджети“, Северен Франклин.

— Вероятно ще го видя тази вечер — казах аз.

— Къде?

— В аквариума. „Абът и Уиндзър“ организират коктейла. Те ми изпратиха покана. Помниш Бил Уилямс. Това е голямото му изпращане от „А. и У.“

— Добре, наблюдавай Оливър довечера, Рейчъл — каза Кевин. — Но се съмнявам, че ще получи отговор преди края на седмицата. Нашият човек ще планира следващия си ход много внимателно. Все пак аз ще наредя на една от тежките коли да наблюдава аквариума. Те могат да проследят Оливър до вкъщи след партито.

— Ще се обадя на Джо, за да му кажа, че лентата е взета — казах аз.

— Добре. Стискай палци, Рейчъл.

— Значи той взе касетата? — попита Синди, когато затворих.

Казах й какво е станало, а след това набрах телефонния номер в офиса на Джо Оливър.

— В момента мистър Оливър консултира някого отдалече по телефона — отвърна ми секретарката му. — Мога ли да му предам нещо?

— Обажда се Рейчъл Голд. Кажете му, че видеокасетата е взета днес около обяд. Той ще разбере за какво става дума. Ще се върна обратно в офиса си след около час и ако има нужда да говори с мен, нека ми позвъни. — Дадох й телефонния номер.

— Значи полицията поема нещата в свои ръце? — попита Синди.

— Най-накрая — отвърнах аз. — Кевин има цял отбор полицаи за подкрепление.

— Кога смята той, че оня ще предприеме някакъв ход? — попита Синди.

— Не зная. Може би следващата седмица, а може би и по-нататък. — Аз станах. — Трябва да се връщам в офиса си.

Синди бръкна в един плик и издърпа своята черна перука.

— Аз също излизам. Кевин каза, че може, ако нося това. Ще се разходя около авеню „Мичиган“ с едно цивилно ченге.

— Пази се, Синди.

— Ти също.

И двете бяхме нервни, когато се разделихме.

Кевин ми се обади с лошата новина в 4,00 часа следобед.

— Той не се хвана на въдицата.

— Как разбра?

— Преди десет минути Оливър получи съобщение.

— От кого? — попитах аз разстроена.

— Не знаем. То беше в обикновен пощенски плик. Очевидно e било занесено в пощата близо до фирмата на Оливър. Никой не знае кой го е пуснал.

— Какво пише в него?

— Кратко и ясно — каза Кевин. — Ти пази твоята лента, аз ще пазя моята. Никакви сделки. Скоро ще се свържа пак.

— Това ли е всичко?

— Дааа? Май пак се връщаме там, откъдето се почна.

— По дяволите — казах аз. Бях паднала духом.

— Единственото нещо, което си струваше според мен, бе страхотният план, който ти измисли, Рейчъл.

— Какво възнамеряваш да правиш сега? — попитах аз глупаво.

— Не знам. Предполагам няма кой знае какво да направим, преди изнудвачът да предприеме следващия си ход.

— Но това може да отнеме седмици — казах аз, борейки се с разочарованието. — Или дори месеци.

— Знам, но нямаме избор. Негов ред е, а не наш. Ще ти се обадя по-късно.

Седях сама в офиса и се взирах през прозореца, без да помръдна. Юридическото досие по делото все още се нуждаеше от обработка и трябваше да бъде готово за следващия ден. Безуспешно се опитах да работя насила върху него.

Мери се появи малко след пет следобед.

— Не забравяй онзи коктейл в аквариума, Рейчъл.

— Ти тръгваш ли?

— Да — каза Мери. — Ще се срещна с Том в „Гранд Парк“. Ще си направим пикник и ще слушаме концерта.

— Звучи чудесно — казах аз, като се опитвах да придам малко ентусиазъм на гласа си.

— До утре — каза Мери.

Като си тръгна, аз се отпуснах назад в стола си. Джо Оливър щеше да е в аквариума тази вечер. Имаше шанс Харлън Додсън, Кал Пембертън и Кент Чарлс също да дойдат. Но не и Бени. Той беше в Сейнт Луис заради делото си.

На вратата ми се почука. Беше Пол Мейсън, който приличаше почти на адвокат в своя сивокафяв костюм, риза със сини копчета и синя папийонка. Аз също се бях подготвила за случая.

— Готова ли си? — попита той.

Усмихнах се насила.

— Така предполагам.

Аквариумът „Шед“ е едно от любимите ми места в Чикаго. За първи път бях в него преди двайсет години с баща ми, който ме доведе в Чикаго за края на седмицата. Само преди три седмици бях завела Кати и Бен там. Докато те наблюдаваха акулите, аз зяпах аквариума със змиорките — три зелени чудовища, които надничаха от пещерите в скалистите образования по дъното. Една от тях се беше плъзнала вън от пещерата си. Тя мина близко до стъклото, а една дупка с размера на пени в хрилете й се свиваше и отпускаше под издутата й шия. Тялото й се виеше на вълнички и гънки. Като минаваше, тя се беше обърнала към мен с безизразни, млечни очи и беше отворила своите V-образни челюсти, за да открие сивите си остри като ками зъби.

— Пристигнахме — каза шофьорът на таксито.

Пол му плати, ние слязохме и тръгнахме по пътеката към аквариума. Беше красива лятна вечер. От лявата ми страна, осветен под синьото небе, се виждаше целият Чикаго.

Аквариумът „Шед“ е на малък хълм, в подножието на възвишението между Монроу Харбър и Бърнам Харбър. Редове от закотвени яхти се клатушкаха във водата от двете му страни. В града на най-голямото, най-високото и най-дългото аквариумът „Шед“ беше, разбира се, най-големият в света.

Горе отблизо той изглежда като гръцки храм. От по-далече и отстрани се открива неговата осмоъгълна форма.

Пол и аз се изкачихме по двата пасажа мраморни стълби Докато търсех в портмонето си поканата, чух някой да ме вика. Обърнах се и видях Бени Голдберг да се качва по стълби те към мен.

— Какво търсиш тук? — попитах аз.

— Защо? — Лицето на задъхания Бени беше почервеняло от тичането по стълбите. — Исусе, сърцето ми бие като на заек. — Той погледна към Пол. — Здрасти, професоре.

— Ти каза, че заминаваш за Сейнт Луис — продължих аз. — Щял си да заминеш минатата вечер след работа. — Аз направих няколко бързи сметки. Беше четвъртък вечерта. Бени трябваше да замине в сряда вечер. Съобщението за видеоизнудвача се появи в следобедните издания в сряда — тези, които Бени обикновено си купуваше.

— Отложиха заминаването вчера следобед — каза той. — Планирано е за следващата седмица по същото време. — Поехме нагоре по стълбите.

— Били ли сте някога на парти тук? — попита Бени.

— Не, а ти?

— Веднъж.

— Как избра фирмата това място? — попитах аз.

— Един от съдружниците й е важна клечка тук. От директорите, управителния съвет или нещо такова. Харлън Додсън, струва ми се.

Спрях на входа.

— Додсън?

Бени се намръщи.

— Или може би Кент Чарлс. Не съм сигурен. Така или иначе тук празнувахме Коледа. Приятно място за купони.

Подадохме гравираните покани на пазача при вратата. Няколко адвокати бъбреха в огромното фоайе. Двама бармани в бели костюми се виждаха през дорийските колони в далечния край на фоайето.

Барът беше разположен от лявата страна на изложбата с коралови рифове — деветдесет хиляди галона вода в стъклени резервоари, наредени покрай стените на кръглата зала. През деня един водолаз влиза в резервоарите с коралови рифове и ръчно храни морските костенурки, акулите и кораловите риби, докато говори на зрителите по микрофона в маската за гмуркане.

Бил Уилямс, почетният гост, стоеше от лявата страна на бара с гръб към изложбата от коралови рифове и се здрависваше с доброжелатели. Той беше върлинест, плешив мъж, леко изгърбен, с жизнена усмивка и сърдечен смях. Тъкмо потупваше Джо Оливър по гърба, когато Пол и аз се приближихме.

— Благодаря ти, Джо — каза той. — Това е чудесен съвет. — Уилямс ме видя и се захили. — Здрасти, Рейчъл. Толкова се радвам, че можа да дойдеш. — Джо Оливър ми кимна, без да се усмихва, и се отдалечи.

— Моите поздравления, съдия — казах аз и му протегнах ръка.

Той я покри с двете си огромни лапи.

— Благодаря ти, Рейчъл. И, моля те, за още една седмица да е Бил. Как си напоследък, скъпа?

— Не се оплаквам — отвърнах аз. — Заета съм и имам интересни дела.

— Чудесно. Адски ми липсваш, Рейчъл. Ти свърши страшно добра работа за моите клиенти. На всички ни липсваш.

— Благодаря. — Аз го представих на Пол Мейсън и наблюдавах как те стиснаха ръце и разговаряха.

По време на ранните ми години в „Абът и Уиндзър“ аз бях единственият човек, готов да работи по делата на Бил Уилямс. Бил беше старомоден адвокат в буквалния смисъл на тази фраза: добросъвестен, търпелив и щедър. Същите тези качества го бяха направили лесна плячка за младите пуяци в „А. и У.“, които редовно му отнемаха по-важните клиенти и лично се грижеха за това делът му на партньор да бъде намален.

По-амбициозните млади колеги със своите сеизмографски възможности да засичат и най-незабележимите промени в йерархията на фирмата избягваха Бил Уилямс и потулваха възложените им от него задачи. Още преди да напусне „Абът и Уиндзър“, той наистина беше изолиран от компанията. Постоянно доброто му настроение само го правеше по-патетичен. Когато се освободи място във федералния съд, фирмата използва своите политически връзки, за да застреля с един куршум два заека. Партито беше опит да го изпратят с остатъка от добри чувства на бившите му партньори.

— С нетърпение очаквам появяването ти пред мен в съда — ми каза Бил Уилямс.

— Също и аз, Бил. При условие, че прочетеш моите бележки този път. Но няма да можеш да ги променяш по време на процеса.

Той избухна в смях. Бил Уилямс беше педант по отношение редактирането на бележките. Той щеше да редактира и да преписва, да редактира и да изглажда до последния момент, а понякога и след това.

— Обещавам, че няма да ги докосна — каза той.

— Просто ги прочети и ги приеми като божие откровение — отвърнах аз с усмивка.

Той се засмя отново, но след това някой друг привлече вниманието му.

— Здравей, Боб! Как си, по дяволите?

Пол и аз отидохме до бара. Бени ни пресрещна, носейки три чаши.

— За всеки имам по едно питие — каза той.

Благодарих му и взех моето.

— Някой ще почне да я сваля, така както е облечена — каза Бени на Пол.

— Че какво ми има на дрехата? — попитах аз. Носех грамадна, чисто памучна, сивобяла фланелка, пристегната в кръста с широк кожен колан.

— Нищо ти няма. Изглеждаш чудесно както винаги — отвърна Бени.

Кент Чарлс изникна изведнъж.

— Съгласен съм — каза той. — Здравей, Рейчъл. Здрасти, Пол. — Той кимна и на Бени. — Надявам се, че ще се забавляваш тук — обърна се той към мен.

— Оставяш ли ни вече? — попита Пол.

— Трябва! — Кент извади билет от джоба на ризата си. — На концерт съм в „Равиния“. Андре Уотс ще изпълнява Рапсодия в синьо. След това трябва да се подготвя за устните прения в седмия кръг утре.

— Имаш ли минутка? — попита Пол. Гледах ги как излизат заедно навън. Кент се спря на вратата, за да се ръкува с двама адвокати от „Сидли и Остин“, които току-що идваха.

Няколко от младите адвокати на „Абът и Уиндзър“ се присъединиха към нас с Бени близо до входа на първа галерия. От ротондата излизаха шест галерии с аквариуми, подобно на спици на колело. Всяка от тях беше около 90 фута дълга и 30 фута широка, с висок арковиден покрив. Осветлението в галериите беше слабо и само стените им бяха като броеница от осветени резервоари, наредени като амбразури.

След около 20 минути безделнически разговори аз се извиних на останалите от групата, като се оправдах, че имам нужда от ново питие.

— Донеси ми още един бърбън и кола, Рейчъл — каза Бени.

Кимнах му и се върнах обратно на бара. Ставаше все по-претъпкано. Бил Уилямс стоеше все още до изложбата от коралови рифове, заобиколен от адвокати, щастлив от обръщаното му внимание. Забелязах Харлан Додсън с питие в ръка да говори на друг адвокат при входа на шеста галерия. Заобиколих изложбата от корали и намерих Кал Пембертън, сръбващ от бутилка бира „Бек“, да зяпа огромна морска костенурка, която си почиваше на една коралова издатина. Очите на Кал и костенурката бяха на едно ниво и тя също го гледаше.

Реших да потърся Джо Оливър. Исках да узная какво възнамерява да прави сега, след като моят план беше пропаднал.

Нямаше го нито близо до бара, нито в ротондата. Тръгнах бавно по външния край на ротондата, спирайки се на всеки от изходите на галериите. Във всяка галерия имаше адвокати — някои разговаряха, други разглеждаха аквариумите. Джо Оливър го нямаше. Нямаше го и Пол Мейсън. Направих пълен кръг в ротондата и погледнах в главното фоайе. Не виждах нито Джо, нито Пол. Отидох до главния вход на аквариума. Нямаше ги и навън.

Върнах се обратно в аквариума и направих още една бърза обиколка на ротондата, надзъртайки във всяка галерия. Додсън стоеше на опашка пред бара. Кал все още се взираше в костенурката. Бен си бъбреше с останалите.

— Виждал ли си Пол? — попитах аз Бени.

— О, да. Преди около пет минути го видях да минава през един от служебните входове. Мисля, че води нагоре. А къде ми е питието?

Тръгнах бавно по една от галериите, опитвайки се да си представя защо Пол ще се качи нагоре. Типично в негов стил винаги да си пъха носа където не трябва. Горе бяха само входовете към аквариумите, доколкото знаех. Спрях пред един аквариум, обитаван от четири грамадни, раирани тропически риби. Те се движеха сковано във водата като преобърнати чинии.

В края на галерията имаше огромен резервоар с акули. Той заемаше цялата задна стена. Три сиви акули с трепкащи хрилни перки плуваха бавно около пречупен корабен кил на дъното. Джо Оливър го нямаше. В момента, когато се обръщах, една от акулите се стрелна към дъното и побутна нещо малко и черно. Черният предмет се плъзна около два фуга по дъното, а акулата продължи. Вгледах се. Наведох се, за да се убедя. Беше видео касета. Една видеокасета на дъното на аквариума с акули. Хвърлих поглед нагоре и затаих дъх. В горния ляв край на аквариума една ръка висеше неподвижно във водата.