Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (19)

Глава 18

В офиса си намерих купчина неотворени писма и множество телефонни съобщения, оставени върху бюрото ми. До вечерта прочетох кореспонденцията си, проведох множество телефонни разговори и продиктувах няколко въпроса по случая със запазената търговска марка, с който се занимавах. Вечерях с голяма чаша кафе и два аспирина. Кофеинът ми помогна за малко, колкото да стигна до офисите на „Абът и Уиндзър“. Но главата ми пулсираше от недостига на сън, докато се изкачвах с асансьора.

Първо се отбих при Хелън Марстън, която ми съобщи, че речникът на Маршал все още не е намерен.

— Обезпокоена съм, Рейчъл — каза тя. — Някой очевидно го е откраднал.

Наум си отбелязах да спомена за кражбата на Измаел Ричардсън и слязох два етажа по-надолу в библиотеката на фирмата. Помощник-библиотекарят от рецепцията — ново лице — ми каза, че Лин била отзад при архивите за случаите на Върховния съд. Минах покрай купчините с архивите за щатски и федерални случаи. На всяка маса имаше по един сътрудник, повечето скрити зад книгите и фотокопията на съдебните случаи.

Библиотеката във фирмата бе тренировъчно поле за новите сътрудници и като всичко останало в „Абът и Уиндзър“ работеше двадесет и четири часа, триста шейсет пет дни през годината. В нея, независимо от часа, винаги работеха дузина сътрудници. Базовото обучение във фирмата продължаваше около четири години и се състоеше от хиляди часове, прекарани тук в търсене, изследване или преглеждане на папки с документи в сумрачните офиси без прозорци.

Открих Лин Рап на пътеката, водеща към офиса й.

— Рейчъл Голд! Каква чудесна изненада! Какво те води насам?

— Идвам за услуга, Лин.

— С удоволствие, дете. Хайде да влезем в офиса ми.

Последвах я вътре.

— Какво ти е на крака? — попитах я аз. Тя куцаше.

— Изкълчих си пак глезена — каза тя и се обърна усмихната. — Всичко е заради проклетото тегло. Моят лекар ми каза, че ако до Деня на благодарността не сваля 50 паунда, лично той ще ме заведе в някой санаториум за отслабване.

Лин Рап бе ниска и твърде дебела, въпреки че умело скри ваше това чрез майсторски подбран гардероб. Тя бе главен библиотекар на фирмата повече от десет години. Весела, енергична, изключителен източник за всеки изследователски проблем, Лин винаги е била любимка на сътрудниците.

Тя седна на висок въртящ се стол зад бюрото си.

— Как си, Рейчъл? — попита тя и вдигна русия си бретон от челото. Лин имаше големи сини очи и такова лице, което винаги те караше да мислиш колко хубава би била, ако успее да отслабне. Тя наближаваше четиридесетте и все още живееше с майка си.

— Нещата вървят добре — отвърнах аз. — Имам достатъчно работа, а и фирмата ми прехвърля някои случаи.

— Трябва да го правят. Ти бе най-добрият ни сътрудник, Рейчъл.

— Не се занасяй — усмихнах се аз.

— Ти надживя мистър Маршал. Малко успяват. — Лин поклати глава. — И така, какво мога да направя за теб, дете?

— Помагам на фирмата по един случай и се нуждая от информация за една книга и автора й.

Лин взе писалка и отвори капачката й.

— Казвай!

— Книгата се казва „Лотарията на Ханаан“. Публикувана е през 1903 година от „Шпрингер тръст“. Малка книжка е — само 31 страници. Авторът е Амброуз Шпрингер. Необходима ми е повече информация за книгата и автора. Кой е бил той? Написал ли е нещо друго? Такива неща. Очевидно колежът „Барет“ в Масачузетс притежава една бройка от нея в колекцията си от редки книги.

— Няма проблем. Ще проверя веднага. Ела пак след около час.

Поблагодарих на Лин и се изкачих един етаж по спирало видната стълба.

Следващата ми стъпка бе Харлан Додсън, съдружникът, занимаващ се със завещанието на Маршал. По пътя се разминах с Кал Пембертън, който чакаше пред вратата на една от заседателните зали. Бе облечен по обикновения си раздърпан начин: дясната предница на ризата му бе изскочила от панталона, а връзката му се бе изкривила на 45 градуса. Очевидно вглъбен в мислите си, той не отговори на поздрава ми.

Изкачих се по стълбите до офиса на Харлан Додсън. Харлан бе шеф на отдела за завещания и попечителства и заемаше ъгловия офис в най-горния етаж на фирмата — по-близо до скъпите ми клиенти, както обичаше да се шегува той. Един офис в мазето би свършил по-добра работа за тази цел.

Вратата на Додсън бе отворена и той говореше по телефона, когато аз подадох глава в стаята му. Той ми махна с ръка и ми посочи един стол пред огромното орехово бюро.

Като бюрото си, Додсън бе едър, масивен и натруфен. Изглеждаше надебелял от последния път, когато го видях преди няколко години. Телефонната слушалка, закрепена между рамото и врата му, бе наполовина скрита от месата му.

Додсън носеше пръстени на всяка ръка — голям диамант на едната и рубин на другата, а на дебелата му китка се виждаше масивна златна гривна, тип верижка. Раираният му костюм бе току-що огладен, а също и колосаната бяла риза, прикриваща огромните му гърди и корем.

Ефектът от дрехите на Додсън се разрушаваше от непрестанното му потене. Той се потеше постоянно и обилно. Седях и слушах тежкото му дишане, гледах как бърше с кърпичка мазното си лице и си спомних за Барни Сондерман — дебелото момче, което седеше до мен в часовете по испански в гимназията. Той идваше направо от гимнастическата зала, неизкъпал се, и потта му капеше по бюрото и тетрадката.

Додсън свърши телефонния си разговор, обърна се към мен и се усмихна насила.

— Здравейте, мис Голд. Какво мога да направя за вас?

— Имам няколко въпроса относно Греъм Маршал и завещанието му.

Додсън се облегна напред.

— Много добре. Но преди да започнете, искам да съм честен и да ви кажа, че не споделям възгледите на мистър Ричардсън относно тази странна добавка към завещанието. Попечителството може, трябва и ще бъде прекратено. Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Додсън прелисти някои документи на бюрото си. Извади купчина листи, захванати с кламер, на чиято първа страница с червено бе напечатано „Проект“. — Вече съм подготвил необходимите документи. Веднага щом свършите разследването си, ще ги представя в съда. Днес е четвъртък. Бих искал да предам книжата в понеделник.

— Има малък проблем — казах аз.

— Охо?

— Някой е разкопал гроба и е откраднал ковчега.

Додсън ме погледна втренчено изпод дебелите си клепачи, докато попиваше потта от лицето си.

— Още една причина да обявим попечителството за невалидно — каза накрая той. — Цялата тази история е много странна. Притеснение е за семейството на Маршал, а честно казано, и за фирмата. Това е христоматиен пример за необходимостта от адвокат при съставяне на завещание. Никой не иска да умира. Но е предопределено. Идват при мен и търсят начин да измамят смъртта, да могат да контролират нещата и от гроба. Мис Голд, аз лично подготвих завещанието на Маршал. То е непоклатимо. Всеки получава точно това, което Греъм Маршал е искал да му остави. И нищо повече. А след смъртта му аз открих тази странна добавка.

Додсън поклати глава, за да изрази неудоволствието си.

— Никой компетентен по завещанията адвокат нямаше да допусне подобна формулировка. За гроб на домашно животно! Четиридесет хиляди долара! Боже мой! — Додсън се облегна назад, дишането му бе тежко и учестено.

— Аз също искам да свърша бързо, Харлан. Но се нуждая от малко информация. Може би ще ми помогнете.

Додсън ме погледна втренчено, а после се обърна към прозореца.

— Хайде, давайте. Питайте ме.

— Кой освен вас знае за добавката към завещанието?

Додсън се обърна към мен.

— Само мистър Ричардсън, вие и аз.

— А останалите членове на управителния комитет?

— Сериозно се съмнявам, че мистър Ричардсън е съобщил на управителния комитет. Помолих го да не казва още на никого. Той се съгласи.

— Кент Чарлс ми каза, че е разбрал от вас.

Додсън присви очи.

— Мистър Чарлс подхвърли, че е чул, че работиш върху завещанието. Аз само потвърдих този факт. — Той замълча за момент. — Може и да съм споменал за проблема с добавката. Но мога да те уверя, разясних му, че нямам нищо общо с нейното съставяне.

— Доколко познавахте Греъм Маршал? — попитах аз.

Додсън вдигна един молив, разглеждаше го и го въртеше между дебелия си палец и показалеца.

— С часове сме обсъждали въпроси, свързани със завещанието му. С него самия. С жена му. — Почука с молива по бюрото. — Хората разкриват лични неща, докато подготвям завещанията им.

— Говорил ли ви е някога за родословното си дърво? За това, кои са били предците му?

Додсън се втренчи в мен.

— Защо ме питате?

— Видях дарението за Масачузетското историческо общество.

Додсън се намръщи.

— Греъм ми каза, че семейството му произхожда от Бостън. Било е тук още по времето на пуританите. Спомена някакво име… чакайте да си спомня… — Той прекара късите си пръсти през рядката си кестенява коса.

— Бенджамин Маршал? — попитах аз.

Додсън ме погледна. Поправи връзката си, докато ме изучаваше.

— Да, мисля, че спомена това име. Бенджамин Маршал. Аз приготвих дарението за Масачузетското историческо общество. Петдесет хиляди долара. Мога да ви уверя, че в това няма нищо необичайно. Често го правят.

Зададох му още няколко въпроса за добавката към завещанието и изслушах още една филипика колко важно е този въпрос да бъде решен бързо и без да се вдига шум, и после се изправих.

— Благодаря, че ми отделихте време, Харлан.

— Много добре, мис Голд. Разберете, искам по-бързо да се освободим от това притеснение. По-скоро.

— И аз искам същото.

— Сигурна ли си, че си виждала тази книга? — ме попита отново Лин Рап. След като си тръгнах от Харлан Додсън, се върнах в библиотеката.

— Видях нейно фотокопие. Четох го миналата нощ.

— Виж, не мога да открия много за автора и за книгата. Първо проверих в Чикагската обществена библиотека. Нищо. Обадих се в библиотеката на Конгреса във Вашингтон. Колежката ми проверява в картотеката. Те би трябвало да имат копие от всяка книга, когато и да е била публикувана. Тя ще проучи въпроса и ще ми позвъни. В архивата им е отбелязано, че някакъв Амброуз Шпрингер е написал книга със заглавие „Лотарията на Ханаан“. Очевидно е единствената, която е написал. И е единственото заглавие, публикувано от „Шпрингер Тръст“. В библиотеката на Конгреса нямат екземпляр. Единственият познат засега екземпляр — тя погледна в бележките си — се намира в колежа „Барет“ в Масачузетс. Говорих с библиотекаря на колекцията от редки книги в колежа. Той ми каза, че са дали обява, че купуват още екземпляри от книгата с надеждата някой частен колекционер да им я продаде. Те мислят, че има още оцелели бройки от книгата. Но никой досега не им се е обадил.

Тя присви рамене.

— Съжалявам, че не можах да открия нищо повече.

— Ти ми каза достатъчно, Лин. И ми помогна да разреша някои загадки.

— Добре. Откъде взе тази книга?

— Фотокопие е на екземпляра в колежа „Барет“.

— Е, аз не мога да добавя много към това — каза тя.

— Може би ще можеш да ми помогнеш с нещо друго. Честно, не знам откъде да започна. Мисля, че има нещо общо с Ханаан. Това е една странна фраза, която срещнах някъде. Може би е съдебно решение.

— Каква е тя? — попита Лин и взе писалката си.

Изрецитирах епитафа от гроба на Ханаан.

— Галено име от Провидението? — повтори Лин.

— Ще ти бъда много благодарна, ако откриеш какво означава и откъде е взето.

Тя постави писалката върху бележника си.

— Мога да започна, като го проверя чрез лексикографския терминал. Ако не открия нищо… — Тя замълча за момент, повдигна глава и наостри уши. — Мисля, че те викат по уредбата, Рейчъл.

— Мен?

Заслушах се. Няколко секунди по-късно аз го чух: „Рейчъл Голд. Моля, обадете се на телефонния оператор.“

— Заповядай — каза Лин, подаде ми телефонната слушалка и набра цифрата „нула“. Телефонният оператор на фирма та се обади и ми предаде да се свържа веднага с офиса си.

Мери вдигна слушалката.

— Добър ден. Тук е адвокатската кантора на Рейчъл Голд.

— Какво има, Мери?

— Благодаря на Господа, че се обади, Рейчъл. Съседката ти Линда се обади. Има нещо нередно с кучето ти.

— С Ози? Какво има?

— Тя не знае. Отишла горе, за да го изведе следобед На разходка, и не могла да го събуди.

— О, боже мой. Той…

— Не. Но не може да се събуди. Не дишал нормално. Тя ще го заведе при ветеринаря ви.

— Ще тръгна веднага за там. Благодаря.

— Късмет, Рейчъл.