Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (23)

Глава 22

От гробището се отправих към „Абът и Уиндзър“ и работна зала „Д“.

Работна зала „Д“ бе с размерите на тенис корт и трите й страни бяха покрити с лавици, пълни с файлове с пледоарии, записи от съдебни заседания и други документи, свързани с „Ботълс и Канс“. Тук бе и главният компютърен терминал на „Ин ре Ботълс и Канс“ и офис на главния програмист Тайрън Хендерсън.

Пристигнах във фирмата по обяд. За щастие Тайрън бе тук.

— Здравей, Тайрън.

Той се огледа и ме дари с една широка зъбата усмивка.

— Здравей, Рейчъл. Какво има, момиче?

— Какво си направил с главата си, Тайрън? — Бе обръснал цялата си глава. — Прилича на топка.

Той се усмихна и прекара ръка по гладкия си черен скалп.

— Подлудява жените, Рейчъл.

— Наистина ли?

— Ще се изненадаш, Рейчъл.

Тайрън Хендерсън бе започнал във фирмата като куриер — разнасяше до други адвокатски фирми в града договори и съдебни книжа. Преди няколко години бе изкарал курсове във вечерно училище за компютърни програмисти. Когато се откри място за програмист в екипа на „Ин ре Ботълс и Канс“, той кандидатства за него. Тайрън бе започнал с обработката на перфокарти в хранилището за документи в Айова и постепенно се издигна до сегашната си длъжност на главен програмист. Всъщност той бе този, който бе задал инструкциите на компютъра, вследствие на което бе получена разпечатката от няколко хиляди страници, която пък причини моята оставка. За това дължах на Тайрън вечна благодарност.

— Не ми казвай, че се връщаш при нас, Рейчъл.

— Не. Но работя върху една странна задача от фирмата и идвам при теб да проверя една идея.

— А аз си помислих, че идваш, защото най-накрая си се осъзнала, момиче. — Тайрън се усмихна широко. — Обикновено не излизам с бели момичета, но за лисичка като теб ще направя изключение.

— Виж, зависи от много неща. Ти не си евреин, нали?

— Някои от най-добрите ми приятели са.

— Това не е достатъчно за баща ми.

— Баща ти сигурно ще получи удар, ако заведеш такъв лош тип като мен у вас — каза той с акцента на негър от гетото, което можеше да прави твърде успешно.

— Виж какво, голяма шушумиго, аз съм тук, защото с твоя компютър трябва да направим една магия. — Затворих вратата. — Опитвам се да открия нещо за Ханаан, Х-А-Н-А-А-Н. Поверително е. Накарах Хелън Марстън да провери в компютрите на фирмата и тя не откри много. Помислих си, че може да има нещо в компютрите на „Ботълс и Канс“.

— Ханаан, а? Не ми звучи познато, но нека да видим какво ще каже голямата майка.

Тайрън отиде до компютърния терминал и дръпна един въртящ се стол. Седна пред бежовата клавиатура и екрана на монитора и ги включи. Екранът светна, четири зелени линии трептяха от горната и долната му страна. Аз стоях зад него и наблюдавах над раменете му.

Тайрън изписа някаква информация на екрана, а после натисна въвеждащия клавиш. Екранът за момент стана черен, а после се появиха едри зелени букви:

ЗАПИСАНО НА
ПОТРЕБИТЕЛ.........
ПАРОЛА............
МЕНЮ (ОПЦИИ)
СПРАВОЧНИК.........

Той написа информация на всеки ред и после натисна въвеждащия клавиш. Екранът почерня, а после на него се показа редица от тридесет и пет цифров номер под главното меню. Тайрън написа някакъв номер. На екрана се изписа ново съобщение:

ДАННИТЕ ОТ ЗАПИСАНИ НА.........
ВЪВЕДИ ДАННИ ОТ:.........

— Ти каза Ханаан, нали?

— Да.

Тайрън написа буквите Х-А-Н-А-А-Н. Екранът стана черен. След около пет секунди думата „търси“ се появи на екрана в зелено и започна да присветва през трисекундни интервали. Чакахме и гледахме.

— Хайде, голяма майко, продължавай да търсиш — промърмори Тайрън.

След около минута сигналът „търси“ изчезна и екранът почерня.

— Ето, появява се.

Дъхът ми спря.

Ново съобщение се изписа на екрана:

ОПИТ ДА СЕ ЗАПИШАТ
ДАННИТЕ НА ХАНААН. ТОВА
СА ДАННИ СЪС ЗАБРАНЕН ДОСТЪП.
МОЛЯ, ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛАТА ЗА ХАНААН.........

— По дяволите — каза Тайрън.

— Какво означава това, Тай?

— Не можем да влезем във файла за Ханаан без паролата.

— Знаеш ли я? — попитах аз.

— Не.

— Кой я знае?

— Няма начин да разберем.

— По дяволите. Какво ще правим сега?

Тайрън се втренчи в екрана, веждите му се присвиха от концентрация. Прекара леко ръката си по гладкия скалп.

— Хъм… хайде да опитаме леко нахлуване и влизане. — Той изписа съобщение на дисплея, а после се облегна и кръстоса ръце под гърдите си.

— Какво правиш?

— Аз съм не само главен програмист, момиче. Аз съм и шеф на полицията. Задал съм на голямата майка секретна програма да отбелязва всички пароли на „Ботълс и Канс“, където и да са използвани в страната. Въведох програмата преди две години. Сам я направих. В паметта на машината са съхранени всички пароли, използвани през последните две години. Позволява ми да проследявам кой какво прави в моя компютър. Току-що я накарах да провери коя от тези пароли е нашата. — Той ми посочи зелен право ъгълник в долния десен ъгъл на екрана, където поредица от думи бързо се сменяха, твърде бързо, за да мога да ги чета. — В момента проверява паролите. Все едно имаш ключодържател с хиляди ключове. Опитва всеки един, за да види кой ще отвори ключалката.

И двамата чакахме, вперили поглед в малкия правоъгълник. След около тридесет секунди той изчезна, екранът почерня и ново съобщение се появи по средата на екрана:

ПАРОЛИТЕ СА ПРОВЕРЕНИ
НИКОЯ НЕ ПОДХОЖДА

Тайрън изръмжа:

— По дяволите.

— Какво значи това?

— Означава, че файлът за Ханаан е съставен преди повече от две години. Преди да въведа тази програма.

Тайрън се наведе напред и подпря лактите си на масата. Бе обхванал брадичката между ръцете си.

— Трябва да има някакъв начин, Тайрън.

Той се изправи.

— Може би този.

Изписа на екрана дълго съобщение и натисна въвеждащия клавиш.

— Ако и тук не успеем, не знам какво ще правим по-нататък.

— Какво направи?

— Казах на голямата майка да се свърже с главния компютър на фирмата. Ще ни даде достъп до целия софтуер, включително и правописния речник.

— Какво е това?

— След като напишеш документа, го проверяваш за правописни грешки. В паметта е записан целият правописен речник. Току-що помолих голямата майка да погледне в този речник и да пробва като парола всяка дума от него.

Той ми посочи долния десен ъгъл на екрана, където думите бързо преминаваха през зеления правоъгълник. Гледахме и чакахме.

— Каква е скоростта?

— Около шестстотин думи на секунда.

Втренчих се в правоъгълника. Измина една минута. После екранът потъмня. След малко в центъра му се появи ново съобщение:

ПАРОЛАТА Е НАМЕРЕНА
ПАРОЛАТА „ЛОТАРИЯ“

— Тайрън, ти си гений — казах аз и го целунах по челото.

Той се усмихна.

— Не си далеч от истината — Той извика предишното съобщение:

МОЛЯ ВЪВЕДЕТЕ ХАНААН
ПАРОЛА ЗА ДОСТЪП:

Тайрън написа Л-О-Т-А-Р-И-Я и натисна въвеждащия клавиш. Екранът потъмня, а после се появи, ред по ред, ново съобщение:

ДАННИТЕ ЗА ХАНААН АКТИВИРАНИ
ДАТА: 5/9/8
ВРЕМЕ: 11,51 ВЕЧЕРТА
ОБЩ БРОЙ НА НАЧАЛНИ ЗАПИСИ.........784
ПРИБАВЕНИ ЗАПИСИ.........0
ПРОМЕНЕНИ ЗАПИСИ.........0
ОТПЕЧАТАНИ ЗАПИСИ.........784
ИЗТРИТИ ЗАПИСИ.........784
ОБЩ БРОЙ НА КРАЙНИТЕ ЗАПИСИ.........0
… ИЗТРИТ ФАЙЛ…

— Това не ни дава много. — Тайрън се наведе надясно и натисна бутона на принтера. Принтерът забръмча за момент и после изкара един лист бяла хартия. Тайрън се наведе напред, откъсна я по перфорираната линия и ми я подаде. — Ето отговора ти.

Погледнах към листа. На него бе отпечатано съобщението, появило се на екрана.

— Какъв е смисълът на това?

— Мога да ти кажа какво означава, но не и какъв е смисълът му.

Той го проследи ред по ред.

— На девети май 1986 година в единадесет часа и пет десет и една минути вечерта някой е отпечатал цялото съдържание на файла за Ханаан — всичките 784 страници, — а после е изтрил проклетия файл от паметта на компютъра. Изтрил е всичко с изключение на името на файла. В компютъра няма нищо повече за Ханаан. — За момент той се загледа в екрана, а после напечата съоб щението:

ФАЙЛЪТ ЗА ХАНААН ИЗТРИТ ОТ:

Компютърът отговори веднага:

ПОТРЕБИТЕЛ 431

Тайрън напечата отново:

КОЙ Е ПОТРЕБИТЕЛ 431

Компютърът стигна до отговора почти толкова бързо, колкото и аз:

ГРЕЪМ А. МАРШАЛ III

— Мистър Маршал! По дяволите! Този нахалник защо бърка в компютъра ми?

Бяха минали пет часа, когато си тръгнах от Тайрън Хендерсън и слязох по спираловидната стълба два етажа, за да стигна до главните офиси. Една от секретарките на Измаел Ричардсън бе все още тук и сортираше някакви документи. Тя ми каза, че за уикенда Ричардсън е заминал на вилата си край Мичигън, но има възможност да ме види в понеделник в единадесет часа и тридесет минути сутринта.

Докато вървях по коридора към асансьора, минах покрай офиса на Кал Пембертън. Той бе заседнал край терминала на компютъра си, свързан с този на „Ботълс и Канс“, и яростно натискаше клавишите. За момент го загледах, а после продължих и си мислех колко хубаво би било да има сега някой Филип Марлоу до мен да разследва този случай. Всяка нишка, която проследявах, не ме водеше доникъде. Речникът на Маршал: откраднат. Файлът за Ханаан: изтрит. Брошурата на Амброуз Шпрингер „Лотарията на Ханаан“ — възможен фалшификат. Ковчегът — откраднат. А и самата история — или поне една от историите — се бе оказала лъжа. В понеделник трябваше да кажа на Измаел Ричардсън какво има в този ковчег. Да се открие той, бе друга задача — задача извън моите задължения, доколкото можех да установя. Бях направила каквото можах. Ако Измаел Ричардсън желаеше да открие още този ковчег, а аз се съмнявах, че ще иска, след като говорих с него — той можеше да наеме един истински Марлоу. И бодигард за мен.

— Здравей, Рейчъл.

Това бе Бени Голдберг. Сериозен, с пъхнати в джобовете ръце.

— Здравей.

— Чувствам се ужасно, Рейчъл. Едва я познавах.

— За какво говориш?

— Чете ли следобедните вестници?

— Не.

— За Синди е — каза той.

Поех дълбоко въздух.

— Какво за нея.

— Мъртва е.