Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (2)

Глава 1

— Моля те, наричай ме Измаел — каза ми той, докато четеше менюто. — Обикновено тук рибата е много добра. Аз предпочитам голямата бяла риба.

— Главният готвач не се ли казва Кекег? — попитах аз.

— Това пък какво е? — Измаел Ричардсън вдигна поглед от менюто. — Не — каза той намръщен, — мисля, че е французин. Приятно момче.

Бяхме седнали на маса до прозореца в катедралната зала — огромният ресторант на деветия етаж на Чикагския университетски клуб. За пръв път ядох тук, когато бях студентка трети курс по право и бях поканена в тази зала от „Абът и Уиндзър“ на интервю за работа. След като постъпих във фирмата, идвах тук често, обикновено като обеден гост на Греъм Андерсън Маршал, и винаги обсъждахме някой проблем на „Ин ре Ботълс и Канс“. След напускането на „Абът и Уиндзър“ преди две години дойдох тук за пръв път оттогава.

Имаше и по-луксозни градски клубове от университетския — и Измаел Ричардсън бе член на повечето от тях. Но нито един не можеше да се похвали с по-зашеметяващ и абсурден главен ресторант. Катедралната зала, точно копие на средно вековните готически катедрали, бе построена в началото на века от чикагски банкери и адвокати, жадни за почит. Резултатът бе внушителен: стъклописи, сиви каменни стени и масивни колони с канелюри, издигащи се три етажа до сводестия, облицован с дърво таван. Чикагската катедрала на капитализма.

Докато разучавах менюто, отново се чудех защо точно аз съм гост на управляващия съдружник на „Абът и Уиндзър“ за понеделнишкия обяд. Миналия петък една от секретарките на Ричардсън се обади да ми предаде поканата. По същото време аз преглеждах условията на предложеното бракоразводно споразумение с мой клиент, скорошната бъдеща бивша съпруга на преподобния Хорас Бриджис. Три месеца по-рано тя дойде в офиса ми, непреклонна и жадна за отмъщение, след като бе открила съпруга си разсъблечен и с език, пъхнат между пълничките бедра на младата учителка от неделното училище в баптистката му църква. Съчувствах й. Тя ме посъветва да прехвърля гнева си върху преподобния Бриджис. Като резултат от това споразумението за подялба на имуществото стана такова, като че ли поне част от него е описано от Господ в Стария завет.

Телефонът ми започна да звъни точно когато мисис Бриджис ме питаше дали големият орган на съпруга й би могъл да се третира като съпружеска собственост, въпреки че той го е притежавал преди сватбата.

— Той ме научи да свиря на него — каза тя, стискайки в юмруци полата на дългата си до глезените дреха на цветя. — Доставяше ми удоволствие през годините. След това, което извърши, не мисля, че Бог би искал той да го задържи.

— Извинете ме — казах аз, вдигайки слушалката, — трябва да отговоря.

След като приех поканата за обяд, мисис Бриджис изложи накратко исканията си в отговор на моите въпроси, разкривайки, че инструментът за удоволствие на съпруга й е производство на „Хамънд орган компани“, а не е резултат на генетическа щедрост. Прибавих органа към списъка на изисканите вещи и й казах, че трябва да се срещнем още веднъж, след като разберем отговора на адвоката на съпруга й.

И сега седях, гледайки втренчено през прозореца, докато Измаел Ричардсън обмисляше поръчката ни. Долу под нас покрай авеню „Мичигън“ младите секретарки и служители седяха на тревата близо до Института за изящни изкуства и обядваха или просто се грееха, на слънце. В далечината — зад черната сграда на небостъргача и бавното движение по крайбрежната улица — езерото Мичигън блестеше под лъчите на ослепителното августовско слънце. Дъга от платноходки се поклащаше във водите на пристанището Монро.

— Приятна гледка — каза Ричардсън.

— Изкусителна — му отговорих.

— Понякога — усмихна се той. Измаел Ричардсън сякаш бе роден да изпълнява длъжността управляващ съдружник на голяма юридическа фирма. Лицето му бе загоряло, с ясни черти, гъстата му коса бе бяла и вълниста, очите му — бледосиви. — Как върви работата ти, Рейчъл?

— Заета съм достатъчно — отговорих аз.

— Чудесно — отвърна той, докато разгъваше салфетката и я поставяше на скута си.

Мъж със сребриста коса и сив костюм на дребно райе се приближи до масата ни.

— Здравей, Измаел — рече той.

— Здравей, Чарлс. Радвам се да те видя.

— Коя е тази красива млада жена?

— Рейчъл Голд. Мис Голд, това е Чарлс Уинтроп. Мистър Уинтроп е президент на банката „Лейк Мичигън“.

— Здравейте, мис Голд. Приятно ми е да се запозная с вас.

— На мен също.

Подадохме си ръце.

— Мис Голд е наша бивша сътрудничка, Чарлс. Бе част от екипа на „Ботълс и Канс“. Сега работи самостоятелно.

Уинтроп ми се усмихна.

— Това е чудесно, нали? — Той се обърна към Измаел Ричардсън: — Ще присъстваш ли следобед на събранието на борда на директорите?

— Ще бъда там, Чарлс.

— Трябва внимателно да обсъдим сливането на предприятията. — Той ми се усмихна. — Радвам се, че се срещнах с вас, млада госпожице. Пожелавам ви успех в практиката ви.

Насилих се да кажа „благодаря“ и се усмихнах. Бях на 29 години, член на Илинойската адвокатска колегия и ветеранка на повече от дузина федерални и щатски съдебни процеси и апелативни спорове. Но за Чарлс Уинтроп все още бях момиченце.

Уинтроп се върна на масата си. Повечето от масите бяха заети — адвокати, банкери, служители на корпорации обсъждаха проблеми и чертаеха стратегии между пържолите и салатите във фалшивата катедрала.

Измаел Ричардсън взе клубната бланка от бялата покривка и извади от вътрешния джоб на сакото си златна писалка.

— Реши ли какво ще поръчаш за обяд?

— Ще се възползвам от препоръката ви и ще взема печена бяла риба. Също и малка салата с доматен сос и чай с лед.

— Добър избор — каза той. Записа поръчката ни и направи знак на келнерката.

Измаел Харисън Ричардсън се присъединил към „Абът, Уиндзър, Харисън и Рейнолдс“ през 1939 година след дипломирането си в Харвардския юридически факултет с четвъртия най-висок резултат в историята му, както гласи легендата. Тогава фирмата се състояла от шестима адвокати. Сега, половин век по-късно и с две имена по-кратка — в „Абът и Уиндзър“ работеха повече от 400 адвокати. Във Вашингтон, Лос Анжелос, Лондон, Тайпе и Рияд имаше нейни клонове. Преди осем години Ричардсън бе провъзгласен за управляващ съдружник, което в юридическите фирми е еквивалент на председател на борда на директорите. През април бе навършил седемдесет. Тържеството бе проведено в съюзния клуб и листата на поканените включваше председателя на Върховния съд, бившия вицепрезидент на САЩ и ръководни служители на няколко многонационални компании. Листата на поканените заемаше повече от половин колона във вестник „Сън Таймс“ на следващия ден.

Въпреки че беше най-старият действащ съдружник на фирмата, Ричардсън практикуваше още и изглеждаше много младежки за възрастта си. През последната година от работата ми при „Абът и Уиндзър“ той бе проявил по-голяма издръжливост от един 52-годишен съдружник и двама млади членове на нюйоркската фирма „Милбанк, Туид, Надли и Маклоу“ по време на маратонските преговори за рефинансирането на заем за един от клиентите на Ричардсън — Аржентина. Тримата адвокати от „Уолстрийт“ бяха излезли от главната зала за преговори, олюлявайки се, в десет и петнадесет минути вечерта. Ричардсън остана в залата още един час, за да издиктува крайните изменения на документите за рефинансиране, а след това шофьорът му го закара за седмичната му игра на покер. Всяка сряда вечер той и петима висши съдружници от големи чикагски фирми играеха покер.

— Рейчъл — каза той, след като келнерката отнесе бланката с поръчката ни. — Поканих те тук, за да обсъдим един особен юридически проблем. Изключително щекотлива материя. — Той пристегна възела на хлабавата си вратовръзка. Върху копчетата му за ръкавели със староанглийски шрифт бяха изписани инициалите ИХР. — Управителният комитет на „Абът и Уиндзър“ ме натовари да те запозная със случай, с който ние се сблъскахме.

— Поласкана или подозрителна да бъда?

— Първото — засмя се Ричардсън. — Във фирмата все още има хора, които много те ценят. Аз съм един от тях.

— Конфликтен случай ли е? — попитах аз. Понякога големите фирми избягваха да представляват няколко подзащитни в един и същи съдебен процес поради потенциалната възможност от сблъсък на интересите между страните. В тези ситуации фирмата представляваше най-добрите клиенти, например най-голямата компания или нейния най-висш служител, а препращаше останалите клиенти към други юридически фирми, за предпочитане твърде малки, та да не могат да измъкнат големия клиент. Всяка голяма чикагска фирма имаше кръг от малки фирми, обикновено образувани от нейни бивши членове, които тя използваше при конфликтни ситуации. През миналата година „Абът и Уиндзър“ ми бяха пратили два такива конфликтни случая.

— Предполагам, че тук съществува възможен сблъсък между интереси, но не в обикновения смисъл на тази дума — каза Ричардсън. — Нека да ти обясня. Това засяга Греъм Маршал. Разбра за неговата смърт, нали?

— Видях некролога миналия месец. Бях шокирана.

— Ние също. — Ричардсън леко поклати глава. — Трагична загуба.

За момент замълчахме.

— Някой служител ли го е намерил?

Ричардсън ме погледна, а сивите му очи бяха присвити.

— Защо питаш?

— В некролога бе написано, че е починал в офиса вечерта. — Присвих рамене. — Предполагам, че е просто нездраво любопитство. Спомням си, че Бил Филипс намери Джийн Хубър.

Ричардсън се отпусна.

— Не, не мисля, че го е намерил наш служител.

Салатите пристигнаха. Ричардсън мълчеше, докато сервитьорът се отдалечи.

— Както ти обяснявах, това касае мистър Маршал. По точно засяга наследството му. Проблемът е твърде необичаен.

— Не се ли занимава фирмата със завещанието му?

— Да. Харлан Додсън го подготви. Изглеждаше, сякаш няма никакви проблеми. Но мистър Маршал е направил допълнение към завещанието си преди две години. Очевидно без наше знание. — Той замълча, облягайки се леко напред. — Рейчъл, това, което ще ти разкажа, е твърде поверително. Знаят го само членовете на управителния комитет и Харлан Додсън, който се занимава със завещанието.

Аз кимнах.

— Тази добавка към завещанието на мистър Маршал постановява създаването на попечителски фонд от 40 хиляди долара за грижата и поддръжката на гроб в гробището, наречено „Земя на въртящите се опашки“.

— Какво е това гробище?

Той замълча за момент.

— Гробището е за домашни животни.

— Гробище за домашни животни ли? — Лицето ми остана безизразно.

Ричардсън се намръщи.

— Аз също бях изненадан.

— Кой е погребан там?

— Това е твоята задача.

— Какво имате предвид?

— Името на домашното животно е Ханаан според допълнението към завещанието.

— Куче ли е?

— Не знаем. — Ричардсън поклати глава. — Честно, нямам представа. Харлан Додсън попита вдовицата на Маршал и децата му за допълнението към завещанието. Никой от тях не знае нищо за него. Никой не е чувал за Ханаан. Джулия Маршал е много алергична към кучешки и котешки косми. Семейството никога не е имало домашно животно.

— Не може ли просто да си направите отвод като попечители?.

— Бихме могли. Това е така нареченото почетно попечителство и бихме могли да се откажем. Но има някои аспекти, които правят непривлекателен съдебния отвод. Например допълнението към, завещанието ме упълномощава да бъда съпопечител заедно с вдовицата на Маршал. По-точно, съпопечител трябва да бъде управляващият съдружник във фирмата по времето на смъртта на Маршал. Задълженията ми според добавката са не само грижата и поддръжката на гроба, но и да организирам доставката на цветя — две дузини бе ли рози с дълги дръжки в четири точно определени дни всяка година. — Ричардсън въздъхна и леко поклати глава. — За тези задължения ще ми бъде заплащано по двойно по-висока от моята нормална часова тарифа. Попечителството остава в сила двадесет и една години след смъртта на последния адвокат, който е бил член на управителния комитет по времето на смъртта на Маршал.

— Какво ще стане после?

— Оставащият капитал ще бъде предаден на „Абът и Уиндзър“.

За момент премислих всичко.

— Странно попечителство.

Ричардсън кимна.

— Наистина е такова.

— Поставя фирмата в неизгодно положение.

— В твърде неизгодна позиция сме. Разбира се, ние представляваме Семейството на Маршал при разкриването на това наследство. Но тъй като моята фирма в крайна сметка е облагодетелствана от попечителството, отказът ни да сме негови изпълнители ще бъде съмнителен. Ако допълнението към завещанието бъде обявено за невалидно, средствата от попечителския фонд ще отидат в полза на фирмата. Въпреки че 40 хиляди са незначителна сума при нашия годишен оборот от 87 милиона долара, не мога да допусна да се прокрадне дори сянка на съмнение, че фирмата ми ще се облагодетелства за сметка на семейството на Маршал.

— Бихте могли да разрешите проблема, като прехвърлите сумата от попечителския фонд на семейството — казах аз.

— Така ще направим, разбира се. Ако се стигне дотам. Но за това, първо, е необходимо съдът да обяви за невалиден попечителския фонд.

— А съдебното решение може да означава неприятна статия във вестник „Сън Таймс“.

— Точно така. — Ричардсън постави вилицата си на чинията със салата. — Има още един важен фактор, който трябва да вземем предвид — желанията на Маршал. Колкото и ексцентрично да е попечителството, то все пак е негово желание. Докато не разберем със сигурност какво има в този гроб и защо го е заровил в това гробище за домашни животни, трябва да уважаваме желанията на мистър Маршал.

— Вие искате да разкрия какво има в този гроб — казах аз.

— Да. А също, ако е възможно, защо го е погребал там. Трябва да открием фактите зад това странно допълнение. Така ще бъдем в силни позиции, за да оценим положението и да посъветваме семейството.

— Защо аз? — попитах накрая.

Ричардсън отпи глътка от виното си и постави чашата обратно на масата.

— Този въпрос изисква разследване на фактите. — Той се усмихна. — При всеки случай управителният комитет смята за неуместно наш служител да изучава личните дела на един от нашите най-старши съдружници. От друга страна, не е удобно да прехвърлим случая на изцяло външен човек.

— А аз съм нещо като член на клана.

— Точно така. Ти беше във фирмата, работи продължително с мистър Маршал по споровете в „Ботълс и Канс“. Уверени сме, че ще водиш разследването компетентно и дискретно. — Ричардсън направи пауза. — Честно казано, Рейчъл, аз ви виждам повече като мой адвокат по този случай. Преди всичко аз съм съпопечител на завещанието за този Ханаан. Освен това аз съм лицето, посочено в допълнението към завещанието, което трябва да се занимава със задълженията по грижата и поддръжката. Поради тези причини управителният съвет ще се съобрази с избора ми за външен адвокат.

Той отпи още глътка вино.

— Бях много впечатлен от начина, по който водихте делото на Андерсън за попечителство миналото лято.

Делото „Андерсън“ за попечителство. Мелани Андерсън се обърна към мен три години след развода си с известен строител-предприемач от Северното крайбрежие. Бившият съпруг бе решил да обяви война за попечителство над двете им деца и наел най-агресивната адвокатска фирма в Чикаго, специализирана за семейни отношения, да води делото. Задачата им бе да опровергаят първоначалното попечителство, като докажат, че моята клиентка не е годна да бъде майка. Процесът продължи пет седмици, бе пълен с твърдения за лесбийство, малтретиране на децата, пристрастеност към наркотици. Местните медии го харесваха, вестник „Ню Йорк Таймс“ му посвети статия с две снимки: на едната — аз и Мелани при влизането ни в съдебната зала, на другата — съпругът й влизаше в залата, заобиколен от антуража си от четири адвокатки. Една от моите стратегии бе — клин клина избива, — но моят детектив не можа да намери нищо мръсно за бившия съпруг. Все пак по време на втората седмица от процеса аз получих тайни сведения от донесения във ФБР. През уикенда сама продължих разследването и следващата седмица можах да принудя бившия съпруг да преглътне седем пъти един подир друг петата поправка към конституцията^[1] по време на кръстосания разпит в отговор на моите въпроси за страстта му към кокаина. Спечелих делото, присъдата на съда беше потвърдена в неговото решение. Мелани и двете й деца все още се опитват да се върнат към стария си живот. Беше първото ми, но и последно дело за попечителство.

— Много мило от ваша страна — отвърнах аз. — Мислех, че не сте човек, който следи процеси за попечителство.

— Мелани Андерсън е моя племенница — каза той бавно.

— Аха.

— Аз й казах да те наеме, Рейчъл.

— Разбирам — изрекох накрая.

— Затова се обръщам към теб по този въпрос. Би ли се заела с него?

Сервитьорът вдигна чиниите със салатата и донесе бялата риба. Разсъждавах. Случаят не изглеждаше труден и бе достатъчно странен, за да наруши еднообразието. Реших да приема.

— Добре, мистър Ричардсън.

— Измаел.

— Окей… Измаел. — Аз се усмихнах. — Ще се опитам.

— Отлично.

— Къде се намира тази „Земя на въртящите се опашки“?

— В югозападната част на града.

— Бих могла да отида там днес следобед. Ще видя какво мога да изровя.

— Отлично. — Ричардсън се усмихна и бръкна в джоба на сакото си. — Нуждаем се от всички факти, преди да посъветваме мисис Маршал.

Той постави кремав плик на масата до чинията ми.

— Вътре има договор за шест хиляди долара.

— Това са много пари.

— Може би. Предполагам, че ще ни таксуваш по нормалната си часова тарифа и ще ни върнеш остатъка, ако има такъв. Отнасяй се с нас като с обикновени клиенти.

— Предполагам, че ще го разреша за няколко дни.

— Ако е така, отлично. Но това разследване може да отнеме и по-дълго време. Както ти обясних, нашите първоначални проучвания не разкриха нищо. Говорихме по телефона със собственичката на гробището, но безрезултатно. Може би ще имаш повече късмет с нея. Бихме предпочели да съсредоточиш разследванията си във външните неща, а не веднага да се заемеш със семейството. Все пак, ако сметнеш за необходимо, можеш да се обърнеш към членовете на семейството. Както разбираш, мисис Маршал смята тази тема за неприятна, особено така скоро след загубата на съпруга си. — Ричардсън замълча за момент. — Греъм Маршал бе уважаван член на фирмата ни и на нашето общество. Изпитваме дълбока загриженост за него и семейството му. Аз знам за конфликтите ти с някои от съдружниците по времето, когато беше при нас, но управителният комитет споделя моята увереност, че ще се справиш с този въпрос акуратно и професионално.

Измаел Ричардсън взе вилицата и насочи вниманието си към бялата риба. Прекарахме остатъка от обяда, търсейки без успех тема за общ разговор. Разделих се с него във фоайето на университетския клуб, след като той се съгласи да ми изпрати копие от завещанието на Маршал и допълнението към него.

В телефонния указател намерих адреса и телефонния номер на това гробище. Някоя си Меги Съливан вдигна слушалката при третото позвъняване и каза, че може да ме види днес следобед. Обадих се на секретарката си и я предупредих, че ще бъда навън почти целия следобед.

— Гробище за домашни животни ли? — попита тя.

— Честно.

— Твърде лошо. Мислех си, че старият Измаел ще те помоли за нещо по-съвременно.

— Хайде, Мери.

— Ей, мисля, че ти възбуждаше стария дядка, когато бяхме в „Абът и Уиндзър“.

— Мери, единственото нещо, което би го накарало да се нахвърли, са облигации с гарантирана лихва. Някакви съобщения?

— Нищо, което не би могло да почака до утре.

Проверих портфейла си, спрях едно такси и се облегнах на седалката, докато то лавираше между колите по авеню „Мичигън“. Преди три години работих с Греъм Андерсън Маршал по многонационални антимонополни случаи за „Ин ре Ботълс и Канс“. Сега се отправях да посетя гроба на домашното му животно. Кариерата ми на млада адвокатка набираше скорост. Светът наистина се движи, дете.