Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (21)

Глава 20

Кент Чарлс и Пол Мейсън пристигнаха след двадесет минути, натоварени с голям пакет с пица с кренвирши, пържено пиле и две кашончета с по шест кутии бира. И двамата бяха с тенис-облекло. Пол носеше и спортен сак. Постарах се да забравя параноята и да ги забавлявам.

Бе по-лесно, отколкото се надявах. След като удовлетворих любопитството им — като им показах прозореца, който бях забравила да затворя, мазните следи на пода в кухнята, — тримата с апетит унищожихме пицата и пилето.

Страхът, изпълващ апартамента ми, се разпръсна от смеха и разговорите ни около непреклонното убеждение на Кент, че филмът „Терминатор“ с Арнолд Шварценегер е една от най-добрите творби на десетилетието.

— Момчета, вие сте великолепни — казах аз с насълзени от смях и емоция очи. — Благодаря ви, че дойдохте.

— Хей — отговори Кент, докато отваряше бирата, — хайде не ставай сантиментална. Пол може да иска да види приятелката си, но аз идвам, за да се уверя, че новата ми сътрудничка е добре.

Той се обърна към Пол:

— Рейчъл ще работи с нас. Ще представлява защитата в „Ботълс и Канс“.

— Наистина ли? — ме попита Пол.

Поклатих глава.

— Не мисля така.

— Защо не? — попита Кент.

Изсипах остатъка от бирата си в чашата.

— Трудно е за обяснение. — Замълчах за момент. — Напуснах „Абът и Уиндзър“, за да избягам от гигантски случаи като този. Предпочитам клиенти, които мога да опозная, случаи, които мога да разбера. Не искам да бъда още едно опитно свинче, хвърлено в гърлото на този огромен случай.

— Сега няма да бъде така — каза Кент.

— Обичам да бъда адвокат в съда, Кент. Обичам да защитавам там случаи, които аз съм избрала. Сама да изготвям пледоарията си, сама да правя кръстосан разпит. Искам сама да съм победител — усмихнах се аз. — Сама да губя. Искам сама да съм господар на съдбата си. Предполагам, че това е, което ме накара да напусна фирмата. В „Ботълс и Канс“ аз просто ще бъда едно винтче през следващите години. А дори и ако случаят достигне до съда, залата едва ли ще може да побере всички адвокати, работещи по това дело.

Присвих рамене.

— Оценявам опита да ме привлечете за работа с вас по този случай. Знам, че се опитвате да ми помогнете. Може би, ако нещата ми вървяха зле, щях да се изкуша. Но за щастие, да чукна на дърво, имай интересни случаи. Даже имам клиенти, които си плащат навреме.

Помислих си, че Кент ще се разсърди. Преди всичко бях му отказала да работя по най-големия случай в кариерата му. Но по лицето му нямаше и сянка от раздразнение.

— Мисля, че те разбирам — каза той. — Но твърдя, че си луда, като отказваш. Все пак те разбирам. Съжалявам само, че няма да работим заедно. Очаквах тази възможност с не търпение.

Усмихнах се.

— Ще има и други случаи, Кент. Нови възможности.

Тримата си поговорихме още петнайсетина минути, а после Кент си тръгна.

— В девет сутринта трябва да съм в съда, защото ще се дават показания. Мисля, че трябва да прочета съдебните материали.

Изпратих го до вратата и отново му поблагодарих, че бе дошъл.

Кент надникна в дневната. В кухнята Пол изхвърляше в кофата за боклук костите от пилето.

— Само ми позвъни, ако той не се държи добре с теб — каза Кент и ми намигна.

Бях поласкана. Той наистина бе привлекателен. В дрехите си за тенис изглеждаше, сякаш е излязъл от страниците на модно списание.

— Благодаря — рекох аз. — Наслаждавай се на съдебните показания.

Пол бе в кухнята и миеше чиниите. Аз взех кърпата за бърсане на съдове.

— Как си? — попита той.

— Сякаш съм била изнасилена.

Той ме погледна внимателно, а очите му бяха тъжни.

— Знам как се чувстваш.

— Той дрогира кучето ми, претърсва къщата ми. Странно е.

— Липсва ли ти нещо?

— Абсолютно нищо.

— Какво мислиш, че е търсил? — попита Пол.

— Бих искала да зная.

— Мислиш ли, че има връзка с Ханаан?

— Може би. Поне виждам в това някаква логика. Първо ограбват гроба. А сега това. — Изтрих чинията, мислейки отново за случилото се. — Някой се опитва да прикрие следите. Но не знам чии следи. Който и да е той, не иска аз да открия какво е имало вътре в ковчега. Може би са претърсили къщата, за да видят дали не съм намерила нещо.

— Мислиш, че Греъм Маршал е имал съучастници?

— Не знам. Но сякаш някой иска аз или който и да е друг да не открием какво е заровил Греъм.

Пол изтърка с насапунисаната гъба вътрешната страна на бирена чаша.

— Ако наистина Маршал е изиграл някаква роля за случилото се в онези четири вестникарски статии, той вероятно не е могъл да направи всичко сам. Най-малкото се е нуждаел от няколко бандити, които да го осъществят.

Той остави чашата в мивката.

— Мислиш ли, че някой от тях се опитва да прикрие следите?

— Ти си експерт по мистериите — отвърнах аз. — Чел ли си някога за невидимата комуникационна система?

Пол се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Тази, при която лошият герой се свързва с помощници те си, без те да знаят кой е той.

Той се замисли за момент, а после се усмихна.

— Не е необходимо да го измисляш сега. Спомняш ли си убийството „Барфийлд“.

— Смътно. Не беше ли преди шест години?

— Да. Тед Барфийлд бе богат предприемач, занимаващ се с водопроводни инсталации, живеещ в южните квартали и решен да се освободи от жена си. Имал няколко контакта с бандити и те го свързали с двама убийци. Барфийлд никога не бил ги виждал, а те също не се познавали един друг. Барфийлд се свързвал с единия чрез пощенска кутия, а този мъж общувал с другия чрез тайно място за оставяне на бележки. Организирането на цялата операция отнело шест месеца. Схемата била съвършена. Идеален криминален сценарий.

— Как са го хванали?

— ФБР арестувала средния мъж във веригата за продажба на наркотици. Те го притиснали, надявайки се, че той ще предаде боса на наркотиците. Оня не го направил, но им разказал за мистериозния мъж, който се свързвал с него чрез пощенската кутия и искал да убият жена му. Все още пазел няколко негови бележки, печатани на машина. ФБР накрая открило, че машината е от офиса на Барфийлд, и той си признал. — Пол поклати глава. — Никога не успели да хванат мъжа, който я убил.

Той изплакна чашата и ми я подаде.

— Защо питаш за това?

Разказах му за съобщенията на Ханаан в раздела за лични обяви във вестниците.

— И ти наистина ли пътува сама с метрото през нощта? Да не си луда, Рейчъл?

Присвих рамене.

— Бе твърде късно, за да повикам някого. Затова взех Ози.

— Още повече. — Пол поклати глава. — В два сутринта.

Въздъхнах.

— Оживях. Ози е добър бодигард.

— Но не и на себе си. Бедният Ози. — Пол се облегна на кухненския шкаф. — Интересна система! — каза той. — С какво мислиш, че се занимават?

Присвих рамене.

— Не знам, Пол. Честно, почти не ме е грижа. Искам просто да приключа с този ангажимент към Измаел Ричардсън и да се върна към спокойния си живот.

— Как можеш да говориш така? Това е велика история.

Ентусиазмът на Пол ме дразнеше.

— Виж, аз съм само една адвокатка, Пол. Не съм полицай. Не съм агент на ФБР. Не съм частен детектив, натоварен със задача. Това са измислици, които се случват само в книгите. Разбира се, че съм любопитна. Кой няма да е? Но виж какво ми се случи. Някой насилствено се вмъкна в къщата ми. Едва не убиха кучето ми. Това е повече от достатъчно. Искам да се отърва от тази задача.

Пол кимна, а очите му блестяха.

— Разбирам те, Рейчъл. Сигурно си права. Веднага щом разбереш това, което иска да научи Измаел Ричардсън, излез от играта. Но тези съобщения във вестниците са страхотна работа. Може би ще измисля нещо.

— Разкарай се оттук, тигре. — Закачих кърпата и разтърках челото си.

— Глава ли те боли? — попита Пол.

— Сигурно защото не съм се наспала.

Той отиде до шкафа и го отвори.

— Още държиш аспирина си при подправките. Заповядай — каза той и ми подаде две хапчета. После напълни чаша с вода от чешмата.

— Благодаря — отвърнах аз и изпих аспирините.

— Отивай да си лягаш. Аз съм си донесъл дрехи за смяна. Мога да остана тук тази нощ. — Той се усмихна. — На дива на, разбира се.

— Не бъди глупак, Пол. Прибирай се вкъщи. Аз съм добре.

— За мен не е проблем, Рейчъл. Наистина. Ще съблека тези потни дрехи, ще взема душ и ще си легна. Аз също съм уморен. Почти един след полунощ е. Донесъл съм си дори хавлия и четка за зъби.

— Мил си.

— Хей, ти днес преживя дяволско нещо. Удоволствието е мое. — С тези думи и преди да стане неудобно, той грабна спортния си сак и влезе в банята.

Съблякох се в спалнята и си сложих нощницата. Погледнах се в огледалото: това бе една обикновена удобна памучна нощница, малко изрязана и стигаща до глезените ми. Разгледах отражението си за момент, а после отидох отново до гардероба. Свалих я презглава и извадих синя копринена нощница, стигаща до бедрата ми. Много по-добре, казах си аз, до като я закопчавах пред огледалото.

Легнах в леглото и дръпнах чаршафите. Главата ми бучеше. Прозях се. Заслушах се в шума на душа й се усмихнах. Приятно ми бе да зная, че той ще бъде тук тази нощ. Отново се прозях. В колежа без усилие четях по цели нощи за държавните изпити. Остаряваш, момиче.

Събудих се в тъмното. Часовникът на нощното ми шкафче показваше два часа и десет минути след полунощ. Олюлявайки се, отидох до банята и изпих чаша вода. После си спомних за Пол. Трябва да съм се унесла, преди да е излязъл от банята. Тихичко влязох в дневната. Той бе заспал на дивана, облечен само с удобни боксьорски шорти. Наведох се над не го и леко го целунах по носа. Той измърмори нещо, но не се размърда.

— Спи леко, мили — прошепнах в ухото му.

Върнах се в леглото си, завих се с чаршаф и отново заспах.