Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (16)

Глава 15

Какво правеше полковник Шоу в апартамента на Синди (подарък от Греъм Маршал) и в странната история на Амброуз Шпрингер? Какво общо имаха гробището за домашни животни, компютърната разпечатка и четирите вестникарски статии от 1985 година с тайната лотария, организирана от един луд пуритански свещеник в едно малко селище в дивите места на Западен Масачузетс?

Отидох до кухнята, сипах си чаша мляко и седнах на стола до кухненската маса. Бе десет и петнадесет минути вечерта. Исках да се освободя от мисълта за колониалния Масачузетс и нечии предци. Имах свои родители и трябваше да им напиша писмо. Въпреки че всяка неделя сутрин си говорехме по телефона, стараех се да им пиша писма през няколко седми ци. Знаех, че баща ми занася писмата ми в компанията, където работеше като счетоводител. Той четеше абзаци от тях на секретарките и продавачките. След това идваше ред на майка ми да се похвали с писмата. Сара Голд: прекрасна жена, дошла от Литва, когато била тригодишна, никога не могла да за върши висше образование и затова приспиваше всяка вечер голямата си дъщеря с красиви приказки за колеж и висше медицинско образование. „Някой ден ще бъдеш известна — ми казваше тя, докато ме целуваше за лека нощ, — а не изтривалка като бедния ти баща. Ще ти казват доктор Голд. Моля, помогнете ми, доктор Голд.“

На по-малката ми сестра Ан бе позволено да бъде момичето на семейството. Тя достигна до втори курс в университета в Мисури, омъжи се за З.Б.Т. от Крев Кьор, работеше, за да го издържа, докато завърши зъболекарство, и сега живееха в Ладю в къща в стил новоанглийски Тюдор с племенницата ми Дженифър, племенника ми Кори и мъжа й — зъболекаря (който веднъж пиян се опита да ме сваля на едно новогодишно тържество, натискайки ме във вградената микровълнова печка и пъхайки дебелия си език в устата ми — „Имаш прекрасни предни зъби“ — нечленоразделно каза той, докато го избутвах).

Тази вечер написах само „Скъпи мамо и татко“, а после смачках листа и го хвърлих в кошчето.

— Хайде, Ози — казах аз. — Да се поразходим.

Ози се изправи на крака и ме чакаше пред входната врата, докато аз се приготвя. Нощта бе гореща. Плажът и паркът „Лойола“ бяха пълни с двойки, наслаждаващи се на езерния бриз. Отидохме до пристана, минахме покрай един рибар и млада двойка, която се прегръщаше. На края на пристана, ако погледнех надясно, виждах червените светлини на върха на небостъргача „Хенкок“, на север се открояваха тумбестите очертания на обсерваторията на Северозападния университет. Голяма платноходка мина близо покрай нас и аз чух женски смях.

Бавно се върнахме в апартамента. Ози се излетна на дървения под в дневната, а аз се проснах на фотьойла и започнах Да прелиствам втория чикагски седмичник — „Ридър“.

Прегледах първата страница и после случайно обърнах на страницата с личните обяви. Седмичната жътва не изглеждаше обещаваща. Нямаше нищо интересно в първа колона. Във втора колона повечето обяви бяха за телефонен секс.

И после в колоната вдясно от средата на страницата аз я открих:

ХАНААН 6: АДИСЪН — С

2,15 СУТРИНТА, ЧЕТВЪРТЪК

Прегледах и останалите обяви. Нищо. Потръпнах, припомняйки си странната брошура на Шпрингер.

Отново се върнах на личната обява за Ханаан. Адисън — С?

Отидох до задната врата. Все отлагах да занеса на вторични суровини вестниците и затова имах „Ридърс“, „Трибюн“ и „Ню Йоркър“, пакетирани от месеци и оставени на стълбищната площадка. Започнах с трифутовата купчина от „Ридър“, като ги разгърщах само на страницата с личните обяви. След това се прехвърлих на „Трибюн“, като четях също само личните обяви. Когато свърших, очите ме смъдяха, а пръстите ми бяха черни от печатарското мастило. Почти цялата площадка бе осеяна с вестници.

Открих още две съобщения за Ханаан отпреди две седмици и нито едно от по-ранна дата. Първото беше в „Ридър“ от миналата седмица:

ХАНААН 4: ВАШИНГТОН

13,30 СУТРИНТА, ПОНЕДЕЛНИК

Другото беше в „Трибюн“ отпреди единадесет дни:

ХАНААН 6: ДЖЕФЕРСЪН

3,00 СУТРИНТА, СЪБОТА

Бях си легнала и полузаспала, когато разгадах тези съобщения.

— Боже мой — промълвих аз и седнах в леглото. — Вашингтон, Джеферсън, Адисън — прочетох на висок глас. Разбира се. Всичките бяха имена на спирки на метрото. Всяко съобщение указваше спирката, времето и деня. Адисън — С: спирка „Адисън“, северния перон. Два часът и петнадесет минути сутринта в четвъртък. Тази вечер бе сряда. Погледнах към радиочасовника. Вече не беше сряда! Бе един часът и четири минути четвъртък сутрин.

Щеше ли да се случи нещо след един час и единадесет минути на северния перон на спирка „Адисън“?

Легнах на една страна с лице към радиочасовника. Виждах как цифрите се сменят: 1,06, 1,07, 1,08. Реших се. Бе твърде късно, за да се обаждам на някого. А и на кого бих могла да се обадя? На Пол? Не още. Може би никога. На Бени? Нямаше нужда да се правя на интересна. Все пак не е негов случай. 1,10, 1,11. Нямаше да оставя това така, нали? Само защото е посред нощ и няма на кого да се обадя да ми помогне. Но аз ще го направя. Седнах и се загледах в Ози. 1,13, 1,14.

— Хайде, Ози — казах аз накрая, взех листа и станах от леглото.