Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (26)

Глава 25

— Писмо ли пишеш?

— Бележки — отговорих аз, вдигайки поглед от кухненската маса. Бе събота сутрин. Синди се бе облегнала на вратата със скръстени ръце. Все още носеше тениската ми.

— Водя си бележки за разследването на Ханаан — обясних аз. — Записвам си всичко, което се е случило. Днес следобед ще отида в офиса си, за да ги издиктувам по диктофона. Искам да съм сигурна, че съм записала всичко. — Присвих рамене. — За всеки случай.

— За какъв случай?

Поклатих глава.

— И аз не знам точно. Просто за всеки случай, ако нещо стане.

Синди влезе боса в кухнята.

— Аз наистина съм уплашена — каза тя и издърпа един стол, за да седне.

— Аз също — казах и оставих настрани молива си. — Може пък наистина да е имало изтичане на газ в апартамента ти. Може би — но не е много вероятно. Съществува и възможността да са преследвали приятелката ти Анди. Или онзи счетоводител. Но откъде са могли да узнаят, че тези двамата ще ходят в дома ти? Дори и да са го разбрали, как са могли да организират толкова добре фалшива газова експлозия? Нещо не е наред. По-вероятно са преследвали теб.

Синди потръпна.

— Господи, настръхвам от страх.

— И аз — допълних. — Искаш ли кафе?

— Това звучи приятно. Все пак колко е часът?

— Десет сутринта.

Отидох до кухненския шкаф, извадих една чаша и сипах кафе.

— Искаш ли да закусиш?

— Бих искала.

— Имам четвъртинка мляко. Обичаш ли палачинки?

— Обожавам ги. Да ти помогна ли?

— Не.

Обожавах да готвя, въпреки че не го правех често. Да направя тесто за домашни палачинки значеше да не мисля за Ханаан поне за кратко време. Освен това и двете се нуждаехме от силна храна, която да ни повдигне духа.

Дадох на Синди първите две палачинки.

— Много са вкусни, Рейчъл. Сбъркала си професията си.

— Знам.

Тя се усмихна.

— Сега го виждам. Три малки дечица около масата и мама Голд приготвя на печката банички.

И аз се засмях.

— Не звучи толкова лошо.

Синди въздъхна.

— Знам.

 

 

Взехме Ози от офиса на Тери Махелски. Бедният Ози изглеждаше нещастен от двата дни, прекарани в клетка. Но Тери ме успокои, че не са се проявили никакви странични ефекти. Нямаше загуба на паметта: Ози ме лизна по лицето с мокрия си език и лаеше от радост. Целунах го по носа и го погалих. Четката му за ресане бе в колата. Той ме лизна по лицето, докато разчесвах козината му.

Върнахме се с колата вкъщи, а после Синди, Ози и аз се разходихме край езерото. Синди бе облякла собствените си дрехи, които бяха изсъхнали през нощта. Аз бях обула едни сандали и тениска на отбора от Сент Луис — „Кардиналите“.

Тримата се разходихме по пристана. Ози скочи във водата. Синди и аз седнахме на бетонния ръб и клатехме краката си. Излегнах се назад и затворих очи. Слънцето печеше приятно лицето ми.

— Полицията издирва номера на комбито, което проследих до твоята сграда — казах аз.

— Какво са открили?

— Оказва се, че колата е открадната. Миналата нощ са я намерили на една улица в горната част на града. Изоставена.

Синди се надигна и извади цигара.

— Тогава той сигурно не е обитател на сградата „Крайбрежна кула“?

— Не.

— Ти мислиш, че те наистина са искали да ме убият, нали? — попита тя.

— Не мога да открия мотива им. Това ме притеснява. Освен ако не мислят, че знаеш нещо за тях.

— Маршал нищо не ми е казвал — рече Синди.

— Къде държиш плаката с вестникарската изрезка? Този за полковник Шоу?

— В спалнята си. Защо?

— Някой друг питал ли е за него?

— Понякога.

— Можеш ли да си спомниш кой?

Синди се замисли за момент.

— Не.

— Питали ли са те кой ти го е дал?

— Не мисля. А дори и да са ме питали, аз нямаше да им кажа. Господи, ти да не мислиш, че е някой от моите клиенти?

— Не знам какво да мисля.

Бяхме прекъснати от Ози, който се изкачи на пристана и изтръска водата от козината си върху нас.

На връщане телефонирах на Меги Съливан от една телефонна будка в парка „Лойола“. Дъщеря и ми каза, че майка й е заета в момента с едно погребение. Дадох й телефона в офиса ми и я помолих да съобщи на майка си да ми се обади след два часа следобед.

Затворих телефона и се обърнах да открия Синди. Тя беше на около двадесет ярда разстояние и хвърляше на Ози стари тенисни топки. Бе с гръб към мен, а Ози тичаше след топките. Докато отивах към тях, забелязах набит черен мъж, облегнат на едно дърво на около четиридесет ярда от мястото, където бе паднала топката. Бе скръстил ръцете на гърдите си. Носеше слънчеви очила, черен памучен потник, сини джинси и кожени сандали.

Ози и аз стигнахме до Синди едновременно от различни страни.

— Добро кученце — каза Синди и го погали по главата.

— Не се обръщай — наредих й аз, — но една от нас сякаш си има обожател.

Тя продължи да гали Ози по главата.

— Кой?

— Чернокожият мъж зад дървото.

— Добро момче — каза Синди, докато му хвърляше бегъл поглед.

Наведох се над Ози и го почесах по главата.

— Хайде да видим дали си заслужава.

Излязохме от парка „Лойола“, поехме по улица „Шеридан“ и стигнахме до авеню „Морз“. Докато чакахме на кръстовището на „Морз“ и „Шеридан“ да светне зелено, изпуснах тенисната топка на тревата покрай пътя. Наведох се да я взема и погледнах назад. Той бе застанал до една пейка в парка на двадесет фута оттук и се правеше, че закопчава сандала си. Светлините на светофара се смениха, ние пресякохме улица „Шеридан“ и продължихме мълчаливо на запад по авеню „Морз“. Когато стигнахме до ресторант „Пулджоги“, аз казах:

— Почакай за секунда.

Влязох в ресторанта, взех един брой на вестник „Ридър“ от щанда близо до външната врата и се върнах обратно. Той бе зад нас на тридесет ярда и четеше реклама, залепена на телефонната будка.

Завихме надясно по улица „Грийнвю“ и се отправихме на север по тясната уличка покрай метрото. Докато вървяхме, гневът ми нарастваше. Това бе моят район, а той го вършеше посред бял ден.

— По дяволите — промърморих аз и се обърнах назад.

Улицата бе празна. Беше си отишъл. Изтичах назад по улица „Морз“ с Ози и проверихме и в двете посоки. Никаква следа от него.

— Изпарил се е във въздуха — казах аз, когато с Ози настигнахме Синди.

— Не напълно — каза тя и посочи с ръка към метрото.

Погледнах внимателно. Той бе на перона с гръб към нас.

Видяхме южния влак да влиза в гарата. Той се качи в него, без да погледне към нас. Вратите на влака се затвориха шумно. Проследих го, докато се скри от погледа ми зад завоя.