Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (4)

Глава 3

Адвокатската фирма „Абът и Уиндзър“ заемаше горните шест етажа от сградата на банката „Лейк Мичигън“, един от многото модерни небостъргачи, разположени на или близо до улица „Ласал“, превърнали катехизиса на модерната архитектура в разочарование от стомана и стъкло.

Качих се със скоростния асансьор до четиридесет и първия етаж и стъпих върху бежовия мокет на главната приемна. Всичко ми бе познато с изключение на секретарката, седнала зад голямото дъбово бюро. Когато напуснах „Абът и Уиндзър“, на рецепцията седеше бивше зайче от списание „Плейбой“. Накрая старшите съдружници решиха, че провокативната й фигура е в разрез със строгия декор на рецепцията. Подобни проблеми не ги грозяха със заместничката на зайчето: сивата й коса бе здраво стегната в незабравим кок, а гърдите й бяха скрити под сако със същия цвят като мокета.

Секретарката на Греъм Маршал очевидно бе й споменала къде трябва да ме изпрати, когато пристигна. Бях й се обадила от гробището за домашни любимци. Обясних, че работя за фирмата и ми е необходимо да прегледам офиса на бившия й шеф. Секретарката на рецепцията позвъни, за да и съобщи за моето пристигане, и ми махна с ръка, след като й казах, че зная пътя.

Вървях по дългия, покрит с мокет коридор покрай малките стаи на секретарките. Някои бегло си спомняха за мен и се усмихваха. Докато минавах покрай офиса на един от съдружниците — Хамилтън Фредерик, — той излезе от него.

— А, мис Голд. — Той спря, за да запали лулата си със златна запалка „Дънхил“. — Не съм ви виждал от известно време на нашия етаж. Искам да поговоря с вас.

— Наистина ли? — отвърнах аз. — За какво?

— За случая „Картър“. — Той извади лулата от устата си и натъпка тютюна със златен инструмент. Беше надебелял с няколко паунда от последния път, когато го видях: средното копче на морскосинята му жилетка липсваше.

— Ще бъдете твърде заинтересувана да узнаете, че сме решили да действаме по съкратената процедура за параграфите за измама. — Явно той смяташе, че все още работя в „Абът и Уиндзър“. — Бих искал вие и още един сътрудник веднага да започнете да подготвяте пледоарията.

— Съкратена процедура? — Стана ми смешно. — Това е губещ случай, Хам.

Той мразеше името си.

— Посъветвайте клиента си да се откаже.

— Какво?

Една от секретарките се подсмихна.

— Оставете ме на мира, Хам. — Аз си тръгнах, а той продължи да говори нещо бързо и неразбрано.

Завих зад ъгъла и стигнах до офиса на Маршал. По стените на коридора бяха закачени обичайните абстрактни картини, плакати и творби на Анди Уорхол^[1], които бяха гордостта на адвокатската фирма.

Хелън Марстън ме посрещна на прага на офиса на Греъм Маршал. Висока, слаба вдовица с къса сива коса, тя бе секретарка на Маршал поне от двадесет години.

— Здравей, Рейчъл. — Хелън ми се усмихна. Въпреки че изглеждаше непреклонна като учителка от основното училище, обикаляща столовата с линия в ръка, в действителност тя бе много приятна жена.

— Здравей, Хелън. — Замълчах за момент. — Ужасно съжалявам за мистър Маршал.

— Благодаря ти, Рейчъл Много си мила.

Огледах се наоколо.

— Не съм идвала от дълго време.

— Така е. Липсваше ни.

— Страхувах се, че няма да успея преди пет часа. Бях в югозападната част на града.

— Щях да те изчакам. Толкова пъти съм оставала до късно през тези години, че вече не мога да си спомня. Влез вътре. Страхувам се, че нещата му са подредени вече в кутии.

Влязохме в офиса на Маршал. Приближих се до прозореца зад овалното му бюро от стъкло и хром. Долу тротоарите бяха пълни с пешеходци, а по улиците преминаваха жълти таксита.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Рейчъл? — Хелън Марстън стоеше права до фотьойла.

— Работя за фирмата по въпроса за наследството на мистър Маршал. Поверително е, Хелън. Има връзка с домашно животно на име Ханаан. Спомняш ли си нещо за него?

Тя смръщи чело в размисъл.

— Ханаан? Не зная някога мистър Маршал да е притежавал домашно животно. Мисля, че жена му е твърде алергична към тях.

— И на мен ми казаха това. Може да е било на някой приятел.

— Може би. Той никога не е говорил с мен за някакво животно.

Погледнах към бюрото му.

— Виждам, че вече са изнесли компютъра му. — На плота все още личаха очертанията на компютъра.

— Взеха го преди три седмици.

Още от самото начало Греъм Маршал оцени помощта на компютрите при решаването на съдебните процеси и подкрепяше пионерите във фирмата, които използваха компютрите при сложните съдебни процеси. Неговият компютър бе свързан директно с централния компютър на „Ботълс и Канс“. Един от най-силните ми спомени за безбройните вечери, прекарани в „Абът и Уиндзър“, е зеленият блещукащ екран на компютъра на Маршал в празния му тъмен офис.

— На кого го дадоха? — попитах аз.

— Не съм сигурна. Доколкото знам, у Калвин Пембертън е единственият друг компютър, свързан с този на „Ботълс и Канс“. Може би са дали компютъра на мистър Маршал на мистър Чарлс.

— Вие ли опаковахте вещите му? — попитах аз.

— Да. Беше много тъжно. Всичките тези години. — Тя прокара ръка по ръба на празното бюро.

И двете замълчахме за момент.

— Хелън, имате ли нещо против да погледна в кутиите с опакованите вещи? Може пък там да намеря ключа на загадката.

— Разбира се.

— Обещавам ви да поставя после всичко на мястото му.

— О, не се безпокойте. Аз току-що приключих с опаковането им.

— Ще останете ли във фирмата? — попитах я аз. Не можех да си я представя, работейки за друг.

— Не мисля. Помолиха ме да остана, но не се виждам да започна отново с някой нов човек. — Тя се усмихна. — Мистър Маршал ми бе повече от достатъчен. — Хелън се отправи към вратата. — Аз ще бъда отвън на бюрото си, Рейчъл. Поне до шест часа.

— Благодаря ти, Хелън. Намери ли нещо необичайно, докато прибираше вещите му? — попитах я аз.

Тя се обърна.

— Не. Всичко е в тези кутии с изключение на няколко неща. Намерих няколко съдебни иска, писма и план на пледоарията, върху която работеше в нощта, през която ни напусна. Изпратих ги на адвокатите, с които работеше по тези случаи. Кореспонденцията му не бе необичайна. Той не запазваше писмата. Много прибран и акуратен беше. Гордееше се с това.

— Спомням си — казах аз.

Тя излезе от стаята, а аз седнах върху шкафа пред картонените кутии. Бяха седем на брой. Отворих първата. Пълна с фотографии в рамки. Имаше една на Маршал в смокинг, ръкуващ се усмихнат с Ричард Никсън. Посвещението гласеше: „На Греъм Маршал — големия американски първокласен адвокат — Дик — 3/15/70“. На друга снимка Маршал разговаряше с Джералд Форд: Маршал бе облечен с тъмен костюм, а Форд, с лула в ръка, бе по риза с разхлабена вратовръзка. Виждаха се и скорошни семейни снимки: Маршал и двете му деца, облечени за тенис, усмихнати и с ракети в ръце; жена му в светлолилава лятна рокля и златна огърлица, изглеждаща привлекателна и твърде скъпа. Имаше и други снимки — Маршал се ръкува с министъра на правосъдието Уорън Бъргър; Маршал произнася тост със сенатора Чарлс Пъси; Маршал, играещ голф с конгресмена Даниел Ростенковски. Нямаше и следа от домашно животно.

Следващите пет кутии бяха пълни с книги — учебници по право, исторически книги, сборник с цитати, речник. Прегледах няколко от тях: Нищо необичайно.

В последната кутия очевидно бе събрано съдържанието на бюрото му: моливи, химикалки, кутия с тютюн „Дънхил“, три лули, ножици, листа, ножче за отваряне на писма и други подобни неща.

Докато преглеждах кутиите, си спомних за странния надгробен надпис: „Галено име от провидението“. И това име: Ханаан. Обетованата земя? Странно име за домашно животно. Отворих втората кутия и извадих речника на Маршал, старо издание с кожени корици. Намерих думата „Ханаан“.

Ханаан: 1. Четвърти син на Хем и внук на Ной. 2. В библейско време част от Палестина между река Йордан и Средиземно море; Обетованата земя. 3. Малко селище в Масачузетс, основано през 1679 година от преподобния Уинтроп Марвел и разтурено през 1698 година.

Преписах определенията на лист хартия, сгънах го и го прибрах в куфарчето си.

— Рейчъл? — Хелън Марстън стоеше на вратата.

Посочих с ръка кутиите.

— Не ми помогнаха много.

— Седях си на бюрото — каза тя — и се опитвах да си спомня.

— И?

— Аз все още не си спомням за някакво домашно животно, но мисля, че мистър Маршал имаше клиент на име Ханаан.

— Наистина ли?

— Може би. Не мога да си припомня кой беше. Но си спомням, че работих върху нещо, свързано с Ханаан.

— Какво си спомняш? — попитах аз.

— Почти нищо. Беше преди няколко години. Нека да си спомня… 1984 или 1985 година, мисля, че беше. Мистър Маршал му посвети много време. Вечери, съботи и недели.

— Има ли файл за него?

— Нямам представа. — Тя ме изучаваше. — В проекта имаше нещо подозрително.

— В какъв смисъл?

— Мистър Маршал подготвяше абсолютно всичко сам по този въпрос. Ако е имало файл, той го е държал в офиса си. Аз може и да съм печатала нещо, свързано с този въпрос, но всичко му връщах обратно на него. Той специално ми обърна внимание да не съхранявам копия за нещо, свързано с Ханаан.

Тя направи пауза.

— Мистър Маршал винаги бе деспотичен. Както знаеш, той си имаше свои собствени правила. Но тези процедури за Ханаан бяха необичайни дори и за него.

— Има ли някакъв начин да проверим дали няма файл за Ханаан?

— Ще попитам утре отдела за съхранение на неактивните файлове. Толкова стар файл сигурно е в склада. Но те трябва да могат да го намерят. Това ще бъде първото нещо, което ще направя утре сутринта.

— Чудесно, Хелън. Ще ти бъда много признателна. Ако можеш, опитай се да направиш искането по заобиколен начин. Измаел Ричардсън каза, че разследването е поверително.

— Разбира се, мила. Ще имам отговор до обяд.

— Ще го проверя тогава. Хелън, помоли ги да потърсят файл за Меги Съливан. Може да има някаква връзка.

Хелън кимна и се върна на бюрото си. Станах права и хвърлих последен поглед на голямата стая. Не се съмнявах, че следващият по старшинство съдружник вече бе пакетирал нещата си, готов да се премести. Смъртта на старши съдружник бе стартовият сигнал на версията на „Абът и Уиндзър“ за музикалните столове. Няколко адвокати на по-ниско йерархическо стъпало от починалия щяха да се придвижат по-близо до целта: ъглов офис с изглед към езерото. До края на тази седмица няколко съдружници на средно равнище ще напуснат „вътрешните“ си офиси без прозорци и ще се преместят във „външен“ офис с тесни прозорци с изглед към магистралата и складовете в западната част на Чикаго. Този „външен“ офис ще бъде освободен от някой по-старши съдружник за сметка на по-голям офис с два прозореца с изглед на север или на юг. А този офис от своя страна ще бъде освободен от старши съдружник, поставящ в момента искането си за драгоценния офис на Греъм Андерсън Маршал.

Това бе приятна стая с изглед към езерото Мичигън и Бъкингамския фонтан. Приближих се до големия прозорец. От четиридесет и първия етаж гигантската скулптура на Калдер на Федералния площад изглеждаше като захвърлен ръждясал кламер.