Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (39)

Глава 38

Обадих се на Кевин Турели и на Синди от моя офис и си определихме среща в хотелската й стая в шест часа вечерта.

— Трябва да измислим бързо някакъв план за действие — казах на Синди. — Може четири глави да родят нещо повече от една.

— Чудесно. Полудявам от скука. Ченгетата не ме пускат да изляза от стаята.

— Който и да го е направил, трябва да е знаел, че в сейфа зад картината съхраняваш видеокасети — обясних аз. — Имаме четирима заподозрени.

За момент Синди замълча, после поиска имената им.

Казах й ги.

Последва още една пауза.

— Кал Пембертън — рече тя.

— Пембертън?

— Да. Два пъти. Преди около година.

— Някой от другите?

— Мисля, че не, Рейчъл.

— Откъде Кал Пембертън е узнал твоето име?

— Твърдеше, че някой от фирмата му го дал.

— Каза ли ти кой?

— Може и да е. Не си спомням.

— Имала ли си други клиенти от „Абът и Уиндзър“?

— Мисля, че не, Рейчъл. Греъм и Кал.

— Какво си спомняш за Кал?

— Достатъчно. Беше истински мръсник.

Почувствах как се смразявам.

— Как така?

— Имаше двойствен характер. Втория път, когато бях с него, беше коренно различен от първия.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами първия път беше много покорен. Имаше трудности да го направи. Да се любим, нали разбираш. Отне му много време. После, след първия път, той ми зададе много въпроси. Не за секса. Бе твърде любопитен относно търговската страна на моята работа. Как си намирам клиентите, колко плаща всеки, как плащам данък общ доход. Такива неща.

— Попита ли те за видеокасетите и къде ги пазиш?

— Не съм сигурна. — Синди замълча за момент. — Не мога да си спомня, но няма да се учудя, ако го е направил. Разпита ме за всичко.

— Поиска ли ти своя собствена видеокасета?

— Не. Не снимахме с видеокамера.

— А какво стана втория път?

— Бе толкова ужасно. Опита се да ме върже и се държа грубо. Бе напълно различен човек. Казах му, че не върша подобни неща. Той се разяри, опита се да ме върже отново. Преборих се с него и го изхвърлих. Бях се уплашила. Казах му, че повече никога не искам да го виждам. — Тя направи пауза. — И не съм го виждала.

Помислих си, че това е решението на загадката. Кал Пембертън?

— Добре, аз ще дойда около шест часа следобед — съобщих аз. — Дотогава, Синди.

Мери подаде глава в моя офис и ми предаде цял куп телефонни съобщения.

— Една от секретарките на мистър Ричардсън се обади, за да съобщи, че той ще закъснее няколко минути. Бени Голдберг също се обади. В офиса си е. Звъня и Пол Мейсън.

— Благодаря — казах аз. Пол можеше да почака. За толкова много неща трябваше да се тревожа, та не можех да мисля за него. Бени Голдберг? Поклатих глава. Не можеше да е Бени. Набрах телефонния му номер.

Той вдигна слушалката и отговори както обикновено:

— Говори ми.

— Здравей.

— Рейчъл. Какво се е случило, момиче?

— Не много — отговорих аз.

— Нещо ново?

Но как бих могла да бъда сигурна?

— Не още — казах аз. — В момента е затишие.

— Какво става с мъжа от метрото? Росино? Нали някой щеше да говори с него?

— Може би.

— Ти и аз можем да го свършим, Рейчъл. Нека да видим дали ще проговори.

— Не знам. Твърде опасно е.

— Да. Сигурно си права. Чух, че вече са приключили случая „Ханаан“.

— Вчера предадох доклада си на Измаел — отвърнах аз.

— Сега, когато ковчегът се намери, предполагам, че са удовлетворени.

— Нещо за другата гробищна кражба?

— Вероятно вандали — казах аз, следейки реакцията му.

— Да, може би трябва да мируваме през следващите няколко дни. Ще пътувам извън града в четвъртък. Връщам се късно в петък. Ще присъстваш ли на погребението на хипопотама в събота?

— Да.

— Можем да се опитаме да измислим нещо след погребението. Или все пак трябва да съобщя на полицията. За Синди. Тя не може вечно да стои мъртва.

— Къде ще ходиш? — попитах аз.

— В родния ти град.

— Сейнт Луис?

— Да. Ще прегледам документите и ще разговарям с техния експерт-инженер в петък. Имам страхотна информация за него, свързана с наркотици. Ще го разбия при даването на показания.

— Как вървят нещата във фирмата?

— Това ще ти хареса, Рейчъл. Тия момчета като лешояди се нахвърлят върху мършата. Ърл Уудс тази сутрин дойде при мен и ме разпитва какво съм правил за Греъм Маршал по един случай отпреди няколко години. Искат да разберат дали не могат да накарат някой клиент да плати това време. Можеш ли да повярваш?

— Какъв случай?

— Нещо за изоставената собственост. Маршал ми разказа, че едно от децата му е намерило бижута или нещо подобно. Искаше да знае дали може да ги задържи. Съобщих на Ърл Уудс, че няма да успее да накара някой клиент да плати.

Не виждаш ли връзката, Бени?

— Приятно прекарване в Сейнт Луис — пожелах му аз.

— Ще се видим в събота.

 

 

— Трябва да накараме този човек да излезе от сянката — каза Кевин Турели на Синди и мен. Бяхме седнали около масичката в хотелската стая на Синди. — Така, както го виждам, мисля, че имаме на разположение два или три дена. След този срок вероятността да разбере за ареста на Росино е твърде голяма.

Синди стана права и отиде до прозореца с ръце, пъхнати в предните джобове на новите си джинси. Тя се обърна към нас и каза:

— Сега той работи с грешна информация. Мисли, че съм мъртва и никой не знае, че е откраднал видеокасетите. Той предполага, че Джо Оливър е получил изнудваческото писмо. Не знае, че Росино е арестуван и си е признал. Може да използваме това срещу него.

— Трябва да измислим как — рече Кевин. Той стана прав, свали си спортното сако, закачи го на облегалката на стола и отново седна. В подраменния кобур носеше пистолет. — Не мога да го разбера този човек. Да пребие Бил Бентли, да му открадне документите! А сега и това изнудване.

Кевин поклати глава.

— Но не изнудване в обикновения смисъл на тази дума — допълних аз. — Той не иска пари от Джо Оливър. Просто иска да го смаже.

Синди каза:

— Той иска да смаже всички. Този мъж мечтае за власт. Власт, за да се разпорежда с живота на хората. Повярвай ми, имала съм вземане-даване с много жадни за власт адвокати. Те обичат да контролират — клиентите си, свидетелите, съдиите, другите адвокати. — Тя поклати глава. — Трябва да разберем върху кого иска да упражнява контрол този изнудвач.

Отговорът дойде веднага.

— Измаел Ричардсън — отвърнах аз. — Разбира се! Ако нашият човек е адвокат в „Абът и Уиндзър“, той знае, че Измаел Ричардсън притежава върховната власт: управляващ съдружник на фирмата е.

— Мисля, че си на прав път, Рейчъл — каза Кевин.

Синди седна на леглото и се намръщи.

— Сигурно. Но как бихте накарали Измаел Ричардсън да се включи в играта?

— А какво ще кажете за това? — Идеята ми се оформяше, докато говорех. — Джо Оливър е получил писмото и е отчаян. Поставете се на неговото място. Как може той да спре този човек? Само ако срещу касетата му предложи друга, още по-ценна.

Погледнах към Синди.

— Видеокасета на Измаел Ричардсън с теб.

— С мен? — попита Синди.

Кевин се намръщи.

— Не зная.

— Синди е мъртва, нали? — обясних аз. — Загинала е при експлозията, доколкото той знае. Затова касетка със Синди не би могла да бъде фалшификат.

— Аз и Измаел Ричардсън? — учуди се Синди.

— Ричардсън никога няма да се съгласи — пророкува Кевин, стана прав и се отправи към прозореца. — Никога. По никакъв начин. Забрави го.

— Но Измаел няма да прави нищо в действителност — казах аз. — Не разбирате ли? Джо Оливър предлага сделка на изнудвана и го изкушава, като му предоставя откъс от видеокасетата. Само началото. Синди е в леглото и моли Измаел Ричардсън да дойде при нея. И после касетата свършва. Това е просто примамка. После Джо се уговаря с човека, че ако иска останалата част, ще я получи срещу оригиналната касета на Синди и Джо. Ако изнудвачът се хване на въдицата, може да го арестуваш, докато става размяната. Не разбираш ли? Бихме могли да снимаме видеокасетата още тази нощ тук. — Синди и Кевин ме погледнаха втренчено. След малко Синди се засмя.

— Това може да проработи — рече тя.

Кевин поклати глава.

— Не е логично. Поставете се на мястото на Джо Оливър. Така ще постъпи и нашият човек. Откъде Джо ще е сигурен, че ще му върнат всичките копия от касетата заедно с оригинала? Какви гаранции има Джо, че нашият човек ще бъде коректен в сделката?

— Джо не знае — потвърдих аз. — В това се крие и прелестта му. Не разбирате ли? Джо не може да бъде сигурен, че изнудвачът няма да си съхрани едно копие. Затова той ще настоява размяната да се извърши лично. Така ще може да разбере кой е изнудвачът. После Джо също ще изчака. Нашият човек не може да използва касетката на Джо, без да се разкрие. И тогава нашият човек ще пусне копието на Джо в действие. Прилича на мексиканска история.

— Не е лошо — подкрепи ме Кевин.

Синди вдигна нагоре двете си ръце.

— Почакайте малко. Откъде Джо Оливър ще има касета за Измаел Ричардсън с мен? Няма ли нашият човек да се учуди на това?

Кевин поклати глава.

— Ами — каза той. — Той ще е подозрителен, ако знае, че си жива. Докато мисли, че си мъртва, ще счита, че касетата е автентична. Дори няма да се чуди откъде я има Джо. И преди съм се срещал с изнудвани. Смятат, че и другите хора имат такива наклонности. А нашият човек явно знае, че Джо Оливър е дялан камък. Вероятно той е осведомен, че Джо Оливър я е купил от теб или я е измъкнал от скривалището, докато е бил по-рано в апартамента ти. Може пък да реши, че по погрешка си дала на Джо тази касета. Повярвай ми, ако не грешим по отношение на нашия човек, той ще се нахвърли върху касетата, без да се интересува как Оливър се е сдобил с нея.

— Вероятно си прав — съгласи се Синди.

Кевин поклати глава.

— Почакайте за момент. Щом направим касетата на мистър Ричардсън и Синди, как ще се свържем с нашия човек?

Не можех да измисля.

— Аз знам — възкликна Синди. — Имаме четири заподозрени. На всеки от тях ще изпратим по една касета с кратко съпроводително писмо, че истинската е у нас.

Премислих тази идея.

— Няма да стане — отвърнах аз. — Откъде Джо ще знае на кого и на какъв адрес да изпраща бележките? Откъде ще знае кои са заподозрените? Ако изпрати бележката точно на нашия човек, това ще го подплаши. Ако не го улучи, другият може да покаже на нашия човек писмото и бележката, която са му изпратили. „Погледни тази странна бележка, която получих“ — ще каже вероятно получателят на нашия човек, който веднага ще разбере, че това е клопка.

Синди се излегна назад в леглото си и скръсти ръце под главата си.

— По дяволите — каза тя.

Кевин се облегна на стола си и се загледа в тавана.

— Разбира се! — извиках аз. — Вестникарската колона за лични съобщения. Той ще даде обява във вестниците. Лична бележка за изнудванч, който и да е.

Синди седна на леглото.

— Харесва ми.

— Мислиш ли, че нашият човек следи колонките с лични съобщения? — попита Кевин.

— Ако имаме шанс, трябва да я чете — отговорих аз. — Преди всичко това е начинът, по който изпълнителите на „Ханаан“ се свързват един с друг. Вероятно той проверява тези колонки, за да се увери, че подчинените му сами не са започнали бизнес.

Най-накрая Кевин се усмихна.

— Харесва ми — каза той.

— И на мен също — твърдеше Синди. — Хайде да напишем писмо на този негодник.

Телефонът започна да звъни. Кевин го вдигна.

— Здравейте. Добре, пуснете го да се качи. — Той затвори телефона и се обърна към нас: — Измаел Ричардсън се качва при нас.

Кевин изчака в хола, докато обяснявах на Измаел Ричардсън нашия план.

Той не каза нито „да“, нито „не“.

— Как предлагаш да му подхвърлим в ръцете тази касета?

— Все още не знам — отговорих аз. — Трябва да измислим място за среща и да дадем координатите му във вестникарската обява.

Измаел се обърна към Синди:

— Какво мислите за това, млада госпожице?

— Този мъж се опита да ме убие, мистър Ричардсън — каза Синди. — Уби двама души в моя апартамент. Насилствено влезе в апартамента на Рейчъл и едва не уби кучето й. Сега се опитва да унищожи Джо Оливър, а после ще ме унищожи и мен на процеса. Ще разруши бъдещето ми. Мисля, че планът на Рейчъл може да проработи. Готова съм да опита ме, сър.

Измаел кимна бавно.

— Не знам какво друго бихме могли да направим — казах аз. — Никога няма да се виждате на екрана. Само Синди ще говори. Тя ще спомене само вашето име.

Измаел потърка брадичката си. Синди и аз чакахме мълчаливо. Най-накрая той стана прав и се приближи до телефона. Набра някакъв номер.

— Джун — каза той. — Ще бъда в 555–2020 до десет вечерта. Това е стая 847. — Все още на телефона, той се обърна към мен и въздъхна: — Все едно, че за малко съм се оженил.