Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Загадките на Рейчъл Голд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Grave Designs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Корекция
hammster (2008)
Сканиране и разпознаване
Boman (2008)

Издание:

Майкъл Кан

Заговорът „Ханаан“

Първо издание

 

Превод: Албена Митева, 1991

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 17.

Набор: ИСМ & К.

Печат: „Образование и наука“.

„Атика“, София, 1993

История

  1. — Добавяне

Глава 31

Половин час след полунощ Меги паркира пикапа си близо до входа на спирката за метрото на авеню „Гранд“. Докато Меги, Синди и аз се измъквахме от пикала, Бени спря колата си зад нас. Синди и аз бяхме облечени с джинси и тениски. Меги бе с жълт анцуг за джогинг, обточен с бял кант, а Бени бе с тениска на чикагския отбор „Уайт сокс“ и избелели панталони цвят „каки“.

— Чуйте, приятели — каза Бени, — не се нуждаем от герои тази вечер. Нека да открием това, което можем, и да си плюем на петите.

Той погледна към Меги.

— Носиш ли разрешителното за пистолета?

Меги потупа издутата си дамска чанта, преметната през рамото.

— Тук е — каза тя.

Бени се обърна към мен:

— Осъзнаваш ли какво правим?

Насилих се да се усмихна.

— Мисля, че не напълно. — Оръжията ме притесняваха.

Докато слизахме надолу по стълбите към гишето за билети, минахме покрай плакат за набиране на войници: „Военноморските сили — ние търсим малко, но наистина добри мъже.“

— И цял куп садистични мръсници — добави Бени.

Меги изсумтя.

— Да имахме няколко от тях тази нощ.

Купихме си билети, минахме през въртящата се врата и заслизахме по стъпалата към перона. Меги и Бени останаха да чакат близо до стълбите. Синди и аз тръгнахме напред и спряхме на около петдесет фута по-нататък.

— Това е ужасно — въздъхна Синди.

Кимнах утвърдително. Две сиви мишки пробягаха към релсите пред нас. Някъде в тъмнината се чуваше капенето на вода: кап, кап, кап.

Двама млади мъже — и двамата нездраво бледи и дебели — се притискаха един към друг по-надолу на перона. Единият от тях ни посочи, а после и двамата се разсмяха. Държаха кутии бира в ръцете си.

Обърнах глава към Синди.

— Приближават се мъжете на нашите мечти.

— Страхотно.

Те вървяха един след друг и спряха на около десет фута от нас. Предният бе с къдрава черна коса, бирен корем и червена тениска с номер 69 отпред. Приятелят му вървеше след него и се хилеше със зъбата усмивка.

Предният се подсмихна, надигна кутията с бира и се оригна.

— Добър вечер, момичета. Как сте?

— Разкарайте се оттук, палячовци — рече Синди.

Предният намигна и се обърна към приятеля си:

— Разбира се, момичета. Но първо искаме да се запознаете с Пит. Излез напред, Пит. Нека тези момичета се запознаят с теб.

Пит излезе пред приятеля си, държейки пениса си, готов за ерекция, в десния си юмрук.

— Кажете „здравей“ на Пит, момичета.

— Не обръщай внимание на тия глупаци — каза Синди и ме дръпна за рамото, за да се махнем.

Не помръднах. Вместо това се втренчих в чатала на Пит, а после погледнах към Синди.

— Виж това — и казах, сочейки гледката, — прилича ми на пенис, но много по-малък от нормалното.

Лицето на Пит се смъкна, последвано от пениса му. Той погледна към чатала си, след това към мен, а после отново надолу.

— Бедният, изглежда недохранен — каза Синди, влязла в тона ми.

Пит прибра пениса в панталоните си и вдигна ципа. После се обърна и се отдалечи, последван от приятеля си.

Когато бяха почти на двадесет ярда разстояние, един от тях изкрещя „кучки“, без да се обърне към нас.

Синди избухна в смях и прикри с длан устата си. Аз я шляпнах леко.

— Прекрасно бе, Рейчъл. Просто супер.

Усмивката ми застина.

— Някой идва.

Синди се обърна бавно. По стълбите към перона слиза шемършав латиноамериканец, облечен в износен сив костюм и тъмнокафява риза с разкопчана яка. Той мина покрай Бени и Меги, които още стояха до стълбите, и се разходи нервно по перона с ръце в джобовете си. Бени и Меги ни погледнаха и Бени ни посочи мъжа. Аз кимнах и проверих часовника си. Бе един часът и една минута след полунощ.

— Мислиш ли, че е той? — прошепна Синди.

Въздъхнах и бръкнах в джоба си, за да видя дали ключът е там. На мястото си беше. Синди и аз трябваше да последваме получателя на пакета — и ако аз бях права, мършавият мъж бе нашият човек. За да не се получеше някаква засечка, Бени ми бе дал резервните ключове на колата си — така, за всеки случай.

Мършавият бе стъпил с токовете си върху предупредителната линия на края на перона. Той започна да си реже ноктите с нокторезачка. Меги и Бени се бяха придвижили по перона на около двадесет фута зад него. Синди и аз не мърдахме от мястото си и чувахме звука от щракането на нокторезачката, капенето на водата и шумоленето на плъховете.

В далечината, от тъмния северен край на перона, чухме звука на приближаващия се влак. Отначало бе едва доловим — тих тътен. Шумът нарасна и изведнъж влакът се показа от тунела и навлезе в гарата. Чу се шум от спирачки и той спря на няколко фута от мен и Синди. Бе от новите влакове — сребрист, с големи прозорци.

Мършавият латиноамериканец бе отстъпил назад няколко крачки. Той бе близо до предните врати на влака, когато те се отвориха. Синди и аз тръгнахме към него. От вагона слезе същият мъж, когото бях видяла във влака на спирка „Адисън“ и бях проследила до сградата „Крайбрежна кула“. Бе облечен по същия начин: черна тениска и работни панталони, цвят „каки“. Под лявата си мишница държеше дебел кафеникав плик. Мършавият пристъпи напред, каза нещо на мъжа с плика, който после му го предаде. Мършавият влезе във вагона, а Синди и аз го последвахме.

Седна на първата редица с места срещу страната, от която влязохме. Синди и аз се настанихме два реда по-назад, по-близо до перона.

Гледах през прозореца, докато влакът набираше скорост. Другият мъж бързо вървеше по перона към стълбите. Мери и Бени го следваха. Наблюдавах ги, докато влакът навлезе в тунела и те се изгубиха от погледа ми.

— Всичко върви като по ноти — казах аз на Синди. — Успяхме.

Нашият човек слезе на спирка „Вашингтон“. Ние го последвахме до сградата на „Първа илинойска банка“. Почакахме на отсрещната страна на улицата, докато той влезе в сградата. Спря се за момент пред гишето на охраната и после продължи към асансьора.

— Хайде — казах на Синди и двете претичахме през улицата.

Мъж в сива униформа седеше на гишето в средата на фоайето. Бе се подпрял на облегалката на стола си и гледаше миниатюрен телевизор, поставен на ръба на гишето. Бялата пластмасова табела върху гишето оповестяваше, че всички посетители трябва да се разписват тук.

— Добър вечер — казах аз, като стигнах гишето.

Пазачът ни погледна и дигна ръка към главата си.

— Добър вечер, момичета — отвърна той и погледна отново телевизора, от който се чуваха слабите звуци на оръжейна престрелка.

Надвесих се над книгата за посетители и взех химикалката. Последният запис бе на Джон Доу от един часа и тридесет и седем минути след полунощ. Погледнах часовника си: един часа и тридесет и девет минути. В графата „Обект за посещение“ Джон Доу бе записал „Рейнолдс и Хендерсън“, четири десет и втори етаж.

Аз записах Бриджит О’Шонеси и Нора Чарлс и един часа и четиридесет и една минути.

Отидохме до експресния асансьор. Тъкмо се канех да натисна копчето със знак „нагоре“, и спрях.

— Какво става? — попита Синди.

— Почакай за секунда. Имам една идея. — Отново се върнах при охраната. — Има ли нещо нередно с експресния асансьор? — попитах аз.

Пазачът вдигна поглед от телевизора.

— Какво да му има?

— Натиснах бутона, а той не иска да слезе.

— Едва утре на обяд ще могат да го поправят. Понякога им отнема доста време.

— Сигурен ли сте, че не са го спрели някъде?

Той се наведе напред и погледна екрана на малък терминал на гишето.

— Нека да видим. Това е асансьор номер четири. Горе на тридесет и шестия етаж е. Натиснете отново бутона, и ще видите, че той ще дойде при вас.

— Благодаря ви.

Върнах се обратно при Синди и натиснах бутона. Десет секунди по-късно пазачът извика:

— Той идва, госпожо.

— Мисля, че той е на тридесет и шестия етаж — казах на Синди. — Ти остани тук. Нека сама се кача горе. Дай ми десет минути. Ако не сляза дотогава, помоли охраната да се качи с теб.

— Сигурна ли си, че искаш сама Да се качиш, Рейчъл? Нямаш дори пистолет.

— И да имам, не знам какво да правя с него.

Вратите на асансьора се разтвориха и аз влязох вътре.

— Не се тревожи — казах аз. — Няма да му се изпречвам. Само искам да проверя къде е отишъл. Запомни, ела при мен само ако аз не сляза до десет минути.

— Късмет, Рейчъл — каза Синди и вратите на асансьора се задвижиха.

— Благодаря — отвърнах, докато вратите се затваряха. Поех дълбоко въздух и асансьорът тръгна нагоре.