Коуди Макфейдън
Тъмната страна (44)

44.

— Как е тя? — питам аз.

— Виж сама — отговаря Кърби.

Хотелската стая, в която Кали избра да се откаже от викодина, е виждала и по-добри дни. Приятелката ми живее вече дванайсет дни в нея и всичко е пропито с миризмата на пот и повръщано. Тя отказа да отиде в нормална клиника, което не ме изненада.

— Камериерките ще ни намразят, когато се наложи да изчистят това място — отбелязвам аз.

— Ще им дам голям бакшиш, сладкишче, не се тревожи.

Кали стои до вратата на банята. Бледа е и изтощението личи в сенките под очите й, но вече изглежда много по-стабилна.

— Как се чувстваш? — питам я.

— Като нещо доближаващо се до човешко същество. Най-накрая. Мисля, че утре ще съм готова да си тръгна от тази дупка.

Двете с Кърби се редуваме да стоим при нея. Редувахме се и да я усмиряваме, докато се тресеше, потеше и ругаеше. Държахме косата й, докато повръщаше. Галих я по главата, докато плачеше от нужда.

— Божке, време беше — отговаря Кърби. — Това преживяване доста попречи на сексуалния ми живот.

— И на моя — съгласявам се аз.

— Да, да, да — отвръща Кали. — Аз също не съм виждала мъжа си, откакто дойдох тук. Съвсем скоро ще се завърнем при любовниците си.

— Как е гърбът ти? — питам аз. — Боли ли те?

Кали идва и сяда на леглото.

— Нямам болки в гърба от много време, Смоуки. Пиех викодин заради самия викодин.

— Уха, значи си била истинска наркоманка, а? — възкликва Кърби.

— Обичах си малките бели хапченца, така е, но за щастие, обичам годеника си повече. Като се заговорихме за него, докъде сме със сватбата?

— Всичко е готово. Дъщеря ти помага с последните задачи. Брейди се опита да изпрати покана на родителите ти, но успях да я намеря навреме и я извадих от общата купчинка.

— Благодаря ти.

— Целта ми е да служа. Както и да е, няма за какво да се тревожиш. Всичко е уредено. От теб се иска само да се махнеш оттук, да отидеш на фитнес и вероятно да хванеш малко тен…

— Не обичам да „хващам тен“ — отвръща Кали. Радвам се да чуя добре познатото презрение в гласа й. Това е добър знак.

— Както желаеш. Щом ти харесва да приличаш на булката труп, погребението си е твое. Исках да кажа сватбата.

— Всички червенокоски са бледи — възпротивява се Кали.

— Има разлика между „бледа“ и „наркомански бяла“ — сопва й се Кърби.

— Наистина ли съм чак толкова зле? — Звучи притеснена.

Кърби въздиша.

— Искаш да бъда мила с теб, нали? Не, не си чак толкова зле, просто те дразня, маце. Истината е, че изглеждаш чудесно въпреки всичкото потене и повръщане. Мразя те заради това.

Кали се усмихва.

— Казвай си нещата, които те тормозят — дразни я тя и й се изплезва насреща.

— Кучка — отвръща й Кърби.

За момент настъпва мълчание. Кали забива поглед в ръцете си. Очевидно се опитва да измисли какво да каже.

— Слушайте внимателно, защото ще чуете това само веднъж — започва тя. — Благодаря и на двете ви за всичко. Нямаше да се справя сама.

— За теб винаги — отвръщам аз.

— Но проблемо — изчуруликва Кърби. — Освен това мечтаех да те видя как се молиш на порцелановия бог на колене. — Изкикотва се. — Ще ми се да те бях записала.

Кали прави физиономия и двете продължават да се закачат. Слушам ги с половин ухо и се усмихвам на правилните места.

Ние сме три жени, горди и малко повредени, а бремето от тайните, което носим, е много тежко. Не се доверяваме достатъчно на хората, за да споделяме, и има неща, които пазим само за себе си, неща, които нашите мъже никога няма да научат, колкото и много да ги обичаме. Неща, които през повечето време предпочитаме да не споделяме дори една с друга.

Но е хубаво да знаем, че ако това бреме стане прекалено тежко, има при кого да отидем, има кой да изслуша тайните ни и да ги отнесе със себе си в гроба.

* * *

— Мога да свикна с това, скъпа. Какво мислиш?

— Да намериш мъж, който умее да готви, определено е по-лесно, отколкото да се научиш сама — съгласява се Бони.

Томи ни приготвя италианска вечеря. От месния сос ми се навлажнява устата, а ароматът на домашно приготвен чеснов хляб се носи из цялата къща.

— Майка ми ме накара да се науча — провиква се от кухнята Томи. — Каза ми, че готвенето е много бърз начин да впечатлиш една жена.

— Умна майка — отвръщам аз.

— Да, такава е.

— Кога ще се запознаем с нея? — пита Бони.

Поглеждам Томи.

— Защо питаш, скъпа?

Тя завърта очи.

— Сигурно наистина ме смяташ за бавно загряваща, мамче Смоуки. Вие двамата смятате да живеете заедно, нали?

Намръщвам се.

— Кой ти каза? Кали? Кърби?

Бони се усмихва.

— Отдайте ми дължимото, хора.

Задъвквам нервно палеца си. Томи не продумва.

— Съжалявам, миличка. Смятахме да ти кажем. Как се чувстваш относно това?

Знаех, че този момент ще настъпи, и се страхувах от него. Бони обича Томи, но през последните две години бяхме само двете. Създадохме свой живот. Нуждаехме се една от друга. Опасявам се, че може да се разстрои от тази промяна.

Дъщеря ми идва при мен и ме хваща за ръката. Усмивката й ми казва всичко, което трябва да знам.

— Мисля, че е чудесно. Наистина, наистина чудесно. Освен това… той може да готви.

* * *

Късно през нощта е и Томи спи до мен. Гледам през прозореца към луната, тази неостаряваща древна луна. Хората са танцували, чукали, убивали, обичали и умирали под нея. Луната продължава да свети, животът продължава.

Мисля за майка си. Чудя се защо да й помогна да умре, беше по-малко бреме за мен, отколкото абортът. Това е тайна, която не бях разкривала дори пред Мат, а сега я споделих с едно чудовище, което промени живота ми. Никога не ми е тежала толкова много. Досега беше просто нещо случило се в миналото, за което не мислех често.

Дали е било грешно?

Търся отговора на този въпрос и успявам да намеря само един: Не ми пука!

Избавих майка си от страданията. В крайна сметка това е единственото, което е от значение за мен.

Плаках на погребението й. Оттогава не съм плакала за нея. И сега не плача, но си позволявам да почувствам загубата й поне малко.

Липсваш ми, мамо. Татко беше страхотен баща, но винаги съм била дъщерята на мама.

Томи се размърдва до мен. Усмихвам се.

Той е добър човек, мамо. Различен е от Мат. Не е по-добър или по-лош. Просто е различен.

Животът ми е пълна каша. Осъзнавам, че съм се опитвала да отблъсна всички, да ги напъхам в малки кутии и да ги заровя в земята. Каква загуба. Призраците са тук, винаги са били и ще се появяват, когато пожелаят.

Номерът е човек да продължава, без да е роб на болката. Като луната.

Тя продължава да свети и да кара призраците да заспиват. Обръщам се към Томи и се отпускам в топлината на тялото му.

Добре дошла, пътнице, прошепва някой.

— Мамо? — промърморвам аз, преди да се предам на съня без сънища.

Луната продължава да свети.