Коуди Макфейдън
Тъмната страна (19)

19.

— Няма използваеми отпечатъци — започва Кали. — Всичката кръв по възглавниците принадлежи на Лиза Рийд. Намерихме черен косъм, който не е на Лиза, но няма корен, така че не можем да направим ДНК анализ.

— Чудесно — отвръщам аз. — Какво е положението с кръста?

— Не е от чисто сребро — обяснява Джеймс. — Използвано е стерлингово сребро. Съдържанието е около деветдесет и три процента сребро и седем процента мед. Много често срещано. Избрал е много удачен метал, ако е решил сам да си прави кръстовете. Стерлинговото сребро се разтапя при приблизително 890 градуса по Целзий, по-твърдо е от златото и много лесно се обработва.

— Искаш да кажеш, че може просто да разтопи няколко лъжици и вилици и да си направи кръстовете? — учудва се Алън.

— Точно.

— Какви инструменти са необходими за това? Има ли нещо необичайно, което можем да проследим?

— Опасявам се, че не — отвръща Кали. — Ако нямаш намерение да разтапяш големи количества, правилната газова горелка ще ти свърши работа.

— Какво можете да ми кажете за апартамента на Лиза? Знаем, че е докосвал дневника й и със сигурност е прекарал известно време в ровене из стаите й.

Кали поклаща глава.

— Там също не намерихме отпечатъци. Дори обработих копчетата на клавиатурата й. Нашето момче е много внимателно.

— Както и очаквахме — признавам аз.

— Получих обаждане от един от местните детективи — съобщава Алън. — Пасажерите описват нашия извършител като разговорлив тип с брада. Приличал е малко на Амброуз. Но това с нищо не ни помага.

Отивам до дъската раздразнена. Започвам да записвам нещата, които знаем, колкото и малко да са те, в опит да намеря нещо смислено, което може да ни е от помощ.

— Не е заради секс. В неговите очи са грешници — покаяни или не.

— Покаяни — казва Джеймс.

Обръщам се към него.

— Обясни.

— Историята, която полицайката ти е разказала за себе си, ни подсказва нещо за Розмари. Били са приятелки, защото са се посветили на търсенето на правия път. Спазвали са много стриктна рутина. Погрижили са се да се отърват от всякакви катализатори в средата си, които са можели да ги върнат обратно към адикциите им. Искам да кажа, че всичко в поведението им направо крещи покаяние.

— Ами Лиза? — пита Алън.

— Дневникът й е нейният начин да се покае — отбелязва Джеймс.

Кимам.

— Браво, Джеймс. Да се спрем на покаянието и да се върнем на методологията: промушва жертвите си в тялото точно както Христос е бил промушен на могилата. Оставя кръстове в раните и ги надписва с числа, които могат да представляват броя на жертвите му досега. Ако наистина е така, това означава, че е много трудолюбив и следователно много умел. Не намерихме подобни престъпления във VICAP, което ни навежда на мисълта, че едва наскоро е решил да се покаже под светлините на прожекторите.

— Поредното противоречие — промърморва Джеймс.

— Какво имаш предвид? — питам аз.

— Кръста. Той е неговият символ и поставянето му е ритуално. А ритуалите са всичко. Ако наистина е убил повече от сто души, как е успял да се въздържи до момента да не сложи кръст в никой от тях? Иначе щяхме да чуем за трупове, в които са намерени кръстове. А не сме.

Доводът му е много добър. Убийството винаги е акт, изпълнен със значение за организирания сериен убиец. Начинът на извършването му е специфичен, важен, свещен дори. Тя трябва да е руса, гърдите й да са толкова големи, ноктите на краката й да са лакирани в червено, когато умре — това е подпис, който веднъж установен, никога не се променя. Нашият убиец ги намушква в дясната страна и поставя сребърни кръстове в раните им. Ако наистина убива от години, поведението му не следва да е ново.

— Съществуват само няколко вероятности в този случай — отбелязва Алън. — Променил е модела си на действие, числата са просто блъф или се е отървал от телата на старите си жертви и те никога не са били открити.

— Мисля, че правилният отговор е последната възможност — заявява Джеймс.

— Чудесна мисъл — намесва се Кали.

Поглеждам към написаното на дъската и се надявам нещо друго да ми се разкрие. Каквото и да е. Няма такова.

— Е, всичко това е вярно и много хубаво, но все още сме в задънена улица — признавам аз.

— Приключихме ли? — пита Алън.

— Засега. Ще отида да се отчета на заместник-директора. Възползвайте се от възможността да поработите върху документацията и стискайте палци да намерим нещо съществено, което да не включва поредния труп.

* * *

— Остави нещата така за известно време — казва ми заместник-директорът. — Понякога трябва да направиш точно това, да се отдръпнеш за малко.

— Знам, сър, просто…

— Да, да, той не почива. Трудно е, но понякога е така. — Джоунс ме оглежда замислен. — Разглезила си се през последните няколко години.

Гневът направо изригва в мен при тази забележка. Едва успявам да го скрия.

— Какво имате предвид, сър?

— Не ме гледай лошо. Искам да кажа, че разреши бързо много случаи. Постигна чудесни резултати. Но невинаги е така. Всеки си има своя Зодиак, Смоуки. Такъв, който никога не може да залови. Не казвам, че този е твоят, просто искам да си наясно, че няма как да ги заловиш всичките.

Поглеждам го, като се опитвам да не се мръщя.

— Сър, не желая да звуча неуважително, но не ми се слуша това.

Заместник-директорът свива рамене.

— Никой никога не иска да го чува, Смоуки. Залозите са прекалено високи. По-добре е да си готова за деня, в който ще се провалиш, защото този ден ще дойде, гарантирам ти го.

— Уха. Много окуражителна реч, сър.

Джоунс направо излайва от смях.

— Добре, добре. Ще продължа да поддържам връзка с директора Ратбън. Прави каквото трябва.

— Благодаря ви, сър.

* * *

Оглеждам офиса. Кали говори с дъщеря си Мерилин за сватбата. Фактът, че моята колежка и приятелка има дъщеря, а също така и внук, все още е малко объркващ. Тя винаги е била пример за мома, която се наслаждава на мъжете като вкусно гурме. Единствената й сериозна връзка беше с нас и работата й.

Кали беше заровила миналото си заедно с болката, която й беше причинило, докато един случай и убиецът в него не я събраха отново с дъщеря й.

От време на време ме спохожда мисълта, че един сериен убиец беше причината за нещо толкова хубаво.

Алън го няма в офиса, а Джеймс се е заровил в някаква папка.

Взирам се в бялата дъска, докато очите ми започват да парят.

— Имаме едно голямо нищо — промърморвам си под носа. — О, добре, де, само засега.

Да оставиш един случай настрана, не е като да отложиш правенето на нещо за по-късно. Разтваряш ръце, затваряш очи и го мяташ колкото се може по-надалече. Той отплава и ти се връщаш на бегом към нормалния си живот и се преструваш, че него го няма и не кръжи над теб като прилеп.

Но той е там. Окачен е на китката ти с лепкава връв, дрънка и ти се присмива и чака вятърът да задуха в друга посока. Понякога се събуждам посред нощ и го намирам там, кацнал на гърдите ми. Той се взира с големите си черни очи и ми се усмихва с прекалено голяма за лицето му уста. Обича ме. Ужасно е, че ме обича.

На път съм да отида при Бони, затова разтварям очи и го мятам. Силата на волята сработва, поне засега.