Коуди Макфейдън
Тъмната страна (2)

2.

Колата приближава задния вход на моргата. Черна е, разбира се, предпочитаният цвят на правителството и служителите му. Тази приемственост действа почти успокоително. Задните прозорци са затъмнени, за да не може никой да види кой е вътре.

Часът е четири и половина следобед и започва леко да се смрачава. Тази част от Вирджиния е много близо до Вашингтон, но въпреки това е запазила идентичността си. Тук е по-спокойно, отколкото в столицата, и независимо дали е така, или не, се създава усещането, че е по-безопасно. Съществуват тихи местенца, които втълпяват илюзия за удобство. Като много места на изток и Вирджиния носи в себе си свой собствен характер и история.

Късният септември тук е коренно различен от онзи, с който сме свикнали на западния бряг. Въздухът като че ли има зъби, чиято захапка обещава зима със сняг. Тази зима няма да е толкова зле, колкото например в Бъфало, Ню Йорк, но няма и да е толкова смехотворна, колкото в Калифорния.

Навсякъде има дървета — млади и стари. Самото им количество ми подсказва, че са високо ценени от града, и разбирам защо. Есента е основният сезон в Александрия, Вирджиния. Листата са започнали да пожълтяват и всичко е много красиво.

Колата спира, задната врата се отваря и аз влизам вътре. Време е да се съсредоточа върху работата, заради която съм тук. Директорът ме запозна с основните факти за Розарио Рийд.

— Тя е на четиресет и осем години. Родила е Декстър на двайсет и шест, година след като се е омъжила за конгресмена. Двамата се познават още от гимназията, но са изчакали няколко години след колежа, за да сключат брак. Прадядо й дошъл в САЩ от Мексико и създал малка империя за добитък във времена, когато това било трудно за постигане от един мексиканец в Тексас. Явно прадядото е предал предприемчивостта си и на децата, защото госпожа Рийд е доста корава жена. Тя е адвокатка, възпитаничка на „Харвард“, и знае как да ти изпие кръвчицата. Докато господин Рийд се издигаше в политическата си кариера, тя правеше същото в своята област. Спечели много сериозни дела, за никое от което не разполагам с подробности, но всички са свързани с големи корпоративни представители. Когато господин Рийд реши да се кандидатира за Конгреса, тя се отказа от кариерата си на адвокат и се зае с кампанията му. — Директорът поклати глава в знак на възхищение. — Много хора във Вашингтон се страхуват от нея, Смоуки. Госпожа Рийд е една от най-приятните жени, които познавам, но може да бъде много безскрупулна, ако се изправиш срещу съпруга й.

Всичко това ми се струва много интригуващо, дори заслужаващо възхищение, но високопоставените хора бързо могат да се превърнат в митологични същества, ако им бъде позволено. Искам сама да преценя Розарио Рийд, защото, ако успея да разбера майката, ще ми е по-лесно да разбера и детето й. Важно е да усетя дали и доколко ще ме излъже, и ако го стори, поради каква причина ще го направи? От обич към него? Политическа съобразителност? Просто за спорта?

Госпожа Рийд ме посреща с кимане, когато затварям вратата на колата. Почуква по разделящата преграда, за да даде знак на шофьора да потегля, и натиска бутон, който според мен изключва интеркома. Автомобилът тръгва и известно време двете се преценяваме.

Розарио Рийд безспорно е много привлекателна жена. Притежава класическите черти на интелигентна латинска красавица — изтънчени, но в същото време и чувствени. Като жена мога да кажа, че е взела мерки, за да намали красотата си. Косата й е късо подстригана като на бизнес дама, а сивите косми не са докоснати. Миглите й не са подчертани със спирала. Синът й е наследил месестите си устни от нея, но тя използва молив, за да изглеждат по-скромни. Облечена е в обикновена бяла блуза и тъмносини сако и панталон, които са перфектно ушити, но са лишени от всякакъв сексапил.

Тези изкуствени атрибути подчертават политическата й съобразителност и ми говорят достатъчно за нейната лоялност към съпруга й. Розарио постъпва различно от повечето жени. Тя потиска своята естествена чувственост и прикрива красотата си с огромен професионализъм. Използва туид, а не коприна.

Защо? За да се понрави на женската част от избирателките на конгресмена. На властните жени им е позволено да бъдат привлекателни, но не и чувствени и сексапилни. Нямам представа защо трябва да е така, но дори аз съм подвластна на това влияние. Бих се доверила повече на властна жена, която прилича на Розарио, отколкото на някоя манекенка на „Виктория Сикрет“.

Върви, та разбери.

Госпожа Рийд също така е силна. Държи се на положение, макар че мъката й е изписана в очите й. Не би се разплакала на публично място. Скръбта е нещо лично за тази жена — поредното, което двете с нея споделяме, освен мъртвите ни деца.

Тя първа нарушава мълчанието:

— Благодаря ви, че се отзовахте, агент Барет. — Гласът й е премерен, тих, нито силен, нито слаб. — Наясно съм, че това е необичайно. През всичките тези години си налагах правилото, че няма да използвам политическото положение на семейството си за лични цели. — Розарио свива рамене и тъгата й придава ужасна елегантност на този жест. — Детето ми е мъртво. Затова направих изключение.

— Бих сторила същото на ваше място, госпожо Рийд. Съжалявам за загубата ви. Знам, че звучи много изтъркано и няма да намали болката ви, но наистина съжалявам. Декстър… — млъквам и се намръщвам. — Не съм запозната с етикета в този случай, госпожо. В мъжки или в женски род да говоря за детето ви? Декстър или Лиза да го наричам?

— Лиза прекара целия си живот с желанието да стане жена. Най-малкото, което можем да направим сега, когато е мъртва, е да се държим с нея като с такава.

— Да, госпожо.

— Хайде да престанем с титлите, когато сме насаме, какво ще кажеш, Смоуки? Ние сме просто две майки на мъртви деца. Наоколо няма мъже, които да се тревожат за самочувствието и егото си. — Розарио млъква и ме поглежда с пронизващите си очи. — Трябва да се обединим и да свършим мръсната работа, а това изисква малки имена и никакви любезности, не си ли съгласна?

Ние, жените, сме тези, които погребват децата, ние сме тези, които влачат краищата на роклите си в пръстта на гробовете, това се опитва да ми каже.

— Добре, Розарио.

— Чудесно. — Погледът й се спира на белезите ми. — Четох за това във вестниците и къде ли още не. Знам какво си преживяла. Възхищавам ти се от години.

Погледът й не се отмества нито за миг, докато изрича думите. Очите й не прескачат върху белезите на лицето ми. Дори да се чувства неудобно в мое присъствие, прикрива го по-добре даже от директора.

Кимам й.

— Благодаря ти, но няма нищо за възхищение да бъдеш единственият, който не е бил убит.

Розарио се намръщва.

— Много си сурова със себе си. Ти успя да продължиш напред. Отново се върна на работа и всеки ден рискуваш живота си. Изключително си добра в това, което правиш. Не се махна от къщата, в която се случи всичко — трябва да вметна, че те разбирам защо не го направи. Сигурна съм, че мнозина няма да те разберат, но не и аз. — Тя ме дарява с тъжна усмивка. — Твоят дом е твоето дърво, мястото, на което са заровени корените ти. Там е родена дъщеря ти и този хубав спомен е много по-силен от всички други, колкото и болезнени да са те, нали?

— Точно така — отговарям тихичко аз.

Тази жена ми влиза под кожата. Харесвам я. Честна е. Проницателността й говори достатъчно за характера й. Тя разбира: семейството е дом, семейството е покрив, който да те пази от света. Любовта може да е лепилото, но споделените моменти са душата на всичко.

Движим се с лежерна скорост в голям кръг, в чийто център се намира моргата. Погледът ми отново е привлечен от пожълтяващите листа; създават впечатлението, че дърветата са пламнали.

— Също като теб — започва Розарио и продължава да гледа през прозореца — се ожених за мъжа, когото целунах в гимназията. Виждала ли си снимки на моя Дилън?

— Да. Красив е.

— Тогава също беше. И млад. Той беше първата ми любов. — Тя ме поглежда и ми се ухилва. За момент прилича на осемнайсетгодишна и имам чувството, че сме се върнали в миналото. — Той беше първото ми всичко.

Усмихвам й се в отговор.

— За мен това беше Мат.

— Ние сме умиращ вид, Смоуки. Жените, които се омъжват за училищната си любов, които могат да преброят любовниците си на няколко пръста. Мислиш ли, че сме по-добри, или сме по-лоши?

Свивам рамене.

— Мисля, че щастието е най-личното нещо. Не се омъжих за Мат, за да покажа, че съм много честна. Омъжих се за него, защото го обичах.

Думите ми я докосват по някакъв начин. Очите й се навлажняват, макар че от тях не потичат сълзи.

— Какъв прекрасен начин да го кажеш. Да. Щастието е нещо лично. Това определено беше в сила за дъщеря ми. — Розарио се обръща на седалката си към мен. — Знаеш ли, че е по-опасно да си транссексуален, отколкото да бъдеш от някое от другите дискриминирани малцинства? Вероятността да станеш жертва на жестоко престъпление от омраза, е по-голяма, отколкото при гейовете, мюсюлманите, евреите или афроамериканците.

— Да, знам.

— Те също са наясно с това, Смоуки. Момчетата и мъжете, които стават жени, и момичетата и жените, които стават мъже — те са наясно, че ще бъдат отбягвани и ругани, бити и дори понякога убивани. Въпреки това го правят. Знаеш ли защо? — Ръцете на Розарио треперят и тя ги стиска върху скута си. — Правят го, защото няма друг начин да бъдат щастливи.

— Разкажи ми за Лиза — приканвам я аз.

Защото точно това иска да направи. Затова съм тук. Иска да видя Лиза през нейните очи, да започне да ми пука за нея. Иска да разбера какво е изгубила, и да го почувствам.

Розарио затваря очи за момент. Когато ги отваря, виждам любовта в тях. Тази жена е силна и е обичала детето си с цялата тази сила.

— В началото ще използвам името Декстър, защото с него беше роден. Декстър беше мило и красиво момче. Наясно съм, че всички родители мислят, че децата им са ангелчета, но момчето ми наистина беше голяма душичка. Беше дребничко и слабо същество, но не и крехко. Мило, но не и наивно. Разбираш ли ме?

— Да.

— Смятам, че според стереотипа е бил мамино синче, и до известна степен наистина беше такова, но не се криеше зад полата ми. Прекарваше времето си като всяко друго момче — навън, в игра, където постоянно се забъркваше в неприятности. Играеше в малката лига, започна да се учи да свири на китара на десет години, един-два пъти се сби с различни побойници. Не ми беше дал причина да си мисля, че няма да порасне и да стане един прекрасен мъж. Рядко ми се налагаше да използвам името, презимето и фамилията му по едно и също време.

Розарио предполага, че знам какво има предвид, и наистина е така. Това е универсален майчин език. Всяко дете знае, че когато майка му използва името и фамилията му заедно, значи е сгазило лука. Името, презимето и фамилията обаче образуват специален триумвират, който е запазен за най-лошите случаи, за най-гневните моменти. Залегни, прикрий се и не се показвай.

Розарио ме поглежда.

— На колко години беше дъщеря ти, когато умря?

— На десет.

— Това е чудесна възраст. Още не са започнали да пазят тайни от теб. — Розарио въздиша — по-скоро е изпълнена с хубави спомени, отколкото с тъга. — Мислех си, че познавам Декстър много добре, но едва ли някоя майка познава добре сина си, когато навлезе в пубертета. Започват да се отдръпват. Ужасени са от вероятността майка им да научи, че мастурбират с мисълта за други жени — все пак майката е жена. Бях подготвена за това, защото знаех, че така стоят нещата, но тайните на Декстър бяха различни от предположенията ми.

— Как се случи? Как разбра, че има проблем? — Млъквам, макар да е късно. — Съжалявам. Не е правилно да го наричам „проблем“.

— Зависи. За онези, които се противопоставят на цялата концепция за транссексуалността, самата промяна е проблем. За транссексуалните пък проблемът е, че тялото им не отговаря на вътрешната им сексуална идентичност. Във всеки от случаите мисля, че „проблем“ е правилното определение. В отговор на въпроса ти: вероятно Декстър се е чувствал неудобно като момче доста дълго време. За първи път започна… да експериментира, когато беше на четиринайсет.

— По какъв начин?

Ръцете на Розарио отново започват да треперят една върху друга в скута й. За известно време остава мълчалива. Усещам вътрешната й борба.

— Съжалявам — казва тя. — Просто… личността на Декстър — нещата, които толкова много обичах в него, беше изключително очевидна в начина, по който започна да изследва половата си идентичност. Със сутиен и бикини.

— Носеше ли ги?

— Да. Един следобед ги намерих в чекмеджето с бельото му. Бяха добре скрити. В началото си помислих, че са мои, но не бяха. Точно това имах предвид за личността му. Декстър разполагаше с джобни и вършеше разни дребни услуги в квартала. Косеше ливади и подобни. Беше взел от собствените си пари, за да си купи дамско бельо. Разбираш ли? Беше на четиринайсет, нямаше представа какво точно се случва с него, но от по-късни разговори разбрах, че е изпитвал вина, чувствал се е мръсен… и не му се е струвало правилно да краде от мен. Сметнал, че ще постъпи почтено, като вземе от своите пари, отиде в „Кмарт“ или някъде другаде и си купи желаното сам. Много се срамуваше от стореното, сподели ми по-късно, но беше истински инат, когато станеше въпрос за правилно и грешно.

Виждам го в главата си. Дребно, слабо хлапе със зачервени от срам бузи, което си купува бикини и сутиен, защото смята, че не е правилно да ги открадне от майка си.

Представям си се на четиринайсет. Щях ли да бъда толкова почтена, ако бях на мястото на Декстър? Дали щях да предпочета срама пред безчестието?

Тцъ. По дяволите, не. Мама щеше да се прости с бельото си.

— Разбирам — казвам на Розарио. — Какво се случи след това?

Тя се намръщва.

— О, Господи. Три ужасни години, точно това се случи. Трябва да си наясно, че произлизам от мексиканско-американско семейство, много консервативни католици. От друга страна, бях адвокатка, свикнала с правила и закони… и пазенето на тайни. Никой друг не разбра за случилото се.

— Разбираемо.

— Да. Отне ми известно време, за да изтръгна признание от него, и ако трябва да бъда честна, Декстър не беше много наясно със ситуацията. Беше объркан и все още се опитваше да разбере какво се случва с него. Сподели ми, че се чувства „странно“ понякога, че когато се погледне в огледалото, иска да види женско, а не мъжко тяло. Шокирах се. Конфискувах бельото и веднага изпратих сина си на психолог.

— Но нещата са продължили да се променят.

— Психологът каза, че Декстър има дисфория на пола, известна още като дисфория на половата идентичност. Сложни думи, които означават, че синът ми се определя с другия пол.

— Запозната съм с темата. Възможно е да варира от лека обсесия до увереност, че индивидът е от другия пол, хванат в капана на грешното тяло.

— Точно така. Психологът започна да „лекува“ Декстър. Искаше да използва психотропни лекарства като част от терапията си, но аз забраних. Синът ми беше умно, съобразително и любезно дете, пълен отличник, и никога не беше имал проблеми със закона. Защо трябваше да бъде упояван? — Розарио маха с ръка. — Всичко това се оказа безполезно. Лечението не му помогна в опитите да „се противопоставя на вътрешните си импулси“. Нищо не се промени.

— Декстър кога взе решението да поеме по пътя на сексуално преориентиране?

— О, каза ми за намеренията си, когато беше на деветнайсет, но предполагам, че го беше решил по-рано. Просто се опитваше да измисли по какъв начин да го направи, за да не нарани баща си и мен. Не че и ние го приехме спокойно. — Розарио поклаща глава. — Дилън избухна. Бяхме крили всичко от него през годините, в които той така се наслаждаваше на политическата си игра. Нямаше никаква представа за сина ни.

— Как се справи Декстър с това?

Тя се усмихва.

— Държа се много спокойно. Спокойно и сдържано. През цялото време беше изпълнен с онази своя увереност. — Розарио свива рамене. — Беше го решил и точка. Не мога да отрека, че беше наследил силата на баща си.

Както и твоята, казвам си наум.

— Продължавай.

— Каза ни, че разбира, че това ще е проблем за нас, особено за баща му, и че решението е да се откажем публично от него. Обясни ни, че е много важно да не ни навреди по никакъв начин. Можеш ли да си представиш? — Гласът на Розарио е изпълнен с тъга и изумление. — Помня, че каза: „Татко, онова, което правиш, е от изключителна важност. Помагаш на много хора. Не искам да се отказваш заради мен. Но аз също няма да се откажа от своята цел заради теб. Мисля, че най-доброто решение е да направим този компромис“. Според мен точно това пречупи Дилън. Мисълта, че синът му е готов да бъде публично линчуван, за да може той да продължи да прави онова, което обича. Не казвам, че беше спокойно плаване, но…

— Декстър е продължил напред.

— Да. — Розарио ме поглежда и единственото, което виждам сега, е една дълбока, изключително дълбока болка, примесена със съжаление и може би с малко самопрезрение. — Подробностите не са важни. Важното е, че като едно добро политическо семейство направихме точно онова, което предложи Декстър. Създадохме тръст и той се изнесе. Когато наистина започна да живее като жена… запозната ли си с процеса?

— Да, това е част от процедурата, за да получиш одобрение за операция. Една година трябва да живееш с пола, в който искаш да се превърнеш… беше нещо такова, нали?

— Да. Не ти позволяват да се подлагаш на операция, докато не живееш като мъж или жена цяла година. За Декстър това означаваше да ходи на работа, облечен в женски дрехи, да излиза навън по този начин и така нататък. Направено е с цел да разбереш дали си сигурен.

— Има логика.

— Така е. Декстър също беше съгласен с процеса. Както и да е, когато това се случи, направихме своето перфектно изявление. В него казахме колко много обичаме сина си, но изразихме несъгласието си с избора му. Същински шедьовър на заблудата. — Розарио млъква в търсене на правилните думи. — Не си от Юга, Смоуки, така че не мисля, че разбираш колко сериозно се приемат различията тук. Не ме разбирай погрешно, има много либерални интелектуалци в Тексас, но не бих казала, че са мнозинство.

— Наясно съм.

Тя поклаща глава.

— Не мисля, че наистина си. Имаш само бегла представа, вероятно някакъв стереотип. Няма начин да си наясно с положението, освен ако не си израснала тук. Навярно си представяш дъвчещи тютюн селяндури с пушки в багажниците. Имаме си и такива, не го оспорвам, но по-често срещаната картина са добре образованите, много интелигентни и приятни индивиди, които проповядват, че хомосексуалността е абоминация, без да им мигне окото. Тези хора имат приятели, даже много добри приятели, които смятат, че гейовете заслужават повече права. Те могат да запазят приятелството си с тях въпреки тази бездна, могат да продължат да бъдат най-добри приятели. — Розарио повдига вежда. — Но ако тези либерални приятели всъщност са гейове? О, не. Или пък транссексуални? О, Боже. Ще ги приемат за изроди и ще бъдат такива дори за онези, които искат повече права за гейовете. Постигнахме изключително добри резултати в Юга и не мога да скрия, че обичам това място. То е моят дом. Но той си е такъв от много отдавна и не е особено податлив на големи промени.

— Картината ми се изясни.

— Междувременно — продължава Розарио, — както вече знаеш, Декстър продължаваше да идва за Коледа, но тайно. — Тя млъква за миг. — Това е ужасно, не мислиш ли? Да се откажем от детето си заради професионална амбиция?

Обмислям въпроса. Тази жена заслужава честен отговор, а не нещо банално и умно.

— Мисля — отвръщам внимателно, — че всичко друго би наранило Декстър. Той е искал да го направи, но се е тревожел как това е щяло да се отрази на кариерата на съпруга ти. Все пак е предложил „публично отричане“. Дали е смятал, че някой от вас наистина ще се отрече от него?

Розарио е изненадана от тази концепция.

— Не, не мисля.

— Значи е знаел, че сте го обичали. Не казвам, че това ви оправдава, но определено е нещо, Розарио.

Понякога тъгата е проста, но често се случва да е сложна. Тя ни налага съмнения и ни кара да си задаваме въпроси, които започват с „Какво щеше да стане, ако…?“. Тя прилича на съжалението, но е много по-силна от него. Може да изчезне за секунда или да остане до смъртта. Различни версии на всичко това прибягват по лицето на Розарио. Подобна реакция ме радва, защото означава, че съм й отговорила честно. Лъжите могат да нараняват, но нищо не те удря по-силно от истината.

На Розарио й е необходимо известно време, за да се вземе в ръце. Все още не е проляла нито една сълза.

— Пробната година мина, а с края й настъпи краят на Декстър. Един син умря и се роди дъщеря. Красива дъщеря при това. Лиза разцъфна, както отвън, така и отвътре. Винаги е била щастливо дете, но сега направо сияеше. Тя беше… доволна. Доволството е нещо много трудно за постигане, Смоуки.

Забелязвам колко лесно премина на „Лиза“, „тя“ и „нея“. Декстър се беше превърнал в Лиза не само за себе си, но и за майка си.

— Конгресменът успя ли да се нагоди към ситуацията?

— Така и не прие напълно промяната, но не искам да оставаш с впечатление, че е онзи добре познат нетолерантен стереотип, Смоуки. Дилън обичаше Декстър и наистина даваше всичко от себе си, за да обикне Лиза. Приемаше неуспешните си опити да го стори като своя грешка, а не нейна.

— Сигурна съм, че Лиза е разбирала това.

Розарио кима и се усмихва.

— Така е. Беше много… щастлива. Хормоните й действаха добре. Уголемяването на гърдите също беше успешно и подходящо за тялото й — нито станаха прекалено големи, нито прекалено малки. Служеше си с гримовете като риба с водата, вървеше като жена, без да си дава голям зор, и имаше много добър вкус за мода. Дори уроците й как да говори, които се оказват най-трудни за някои, минаха леко при нея.

Мъжете имат по-ниски гласове заради удължаването на гласните струни по време на пубертета. Това удължаване не е обратимо, затова е необходимо онези мъже, които стават жени, да се научат как да говорят с по-писклив глас.

— Тя планираше ли да… измине целия път?

Не всички транссексуални си сменят половите органи.

— Не беше решила.

— Какво е правела Лиза в Тексас? — питам аз. — Доколкото разбрах, е живяла тук, във Вирджиния. На гости ли ви беше?

— Дойде за погребението на баба си. Майката на Дилън.

— Двамата с конгресмена присъствахте ли?

— Да. Службата беше скромна, само с най-близките. Точно сега не сме в кампания, затова нямаше медийно присъствие. Почетохме паметта на баба й и на сутринта Лиза тръгна за летището. На следващия ден щеше да е на работа.

— Какво работеше?

— Имаше собствена туристическа агенция. Сама движеше всичко, но се справяше много добре. Попадна в много печеливша ниша. Организираше ваканции специално за гейове, лесбийки и транссексуални.

— Да е имала някакви врагове? Да е споменавала някого, който я притеснява?

— Не. — Категорична е Розарио. — Не се отнасям несериозно към въпроса ти, Смоуки, нито пък се опитвам да си затварям очите пред фактите. Това беше първото нещо, което обмислих, но нищо не ми дойде наум.

Но може да останеш изненадана, мисля си аз.

Всички онези нощни тайни, малки и големи, които почукват на вратата ти, когато луната се скрие зад някой облак — децата също ги имат и обикновено родителите ги разбират последни.

— Какво ще кажеш за теб и конгресмена? И вие като повечето високопоставени хора имате врагове, но да се сещаш за нещо по-особено, случило се наскоро или в близкото минало?

— Ще ми се да имах отговор на въпроса ти. Дилън получава дежурните писма от смахнати, които първо прочитам, преди да ги изпратя на тайните служби. Последното пристигна преди около шест-седем месеца. Някакъв ненормалник заплашваше да убие Дилън с ума си или нещо подобно. В момента не се възползваме от някакви наболели теми на моралния фронт. Рядко го правим, ако трябва да бъда честна. Чрез избягване на подобни конфронтации Дилън успя да запази поста си на представител на демократите в Тексас.

Опитвам се да измисля още въпроси, но не се сещам за такива в момента.

Подбирам следващите си думи много внимателно:

— Розарио, искам да те уверя, че ще направя всичко по силите си, за да открия човека, отговорен за смъртта на детето ти. Не мога да ти обещая, че ще го хвана — преди много време се научих да не давам подобни надежди, — но екипът ми и аз сме много, много добри. Ще се нуждаем от достъп до определени неща, за да си свършим работата. Ще се съобразя с политическата дискретност, но в крайна сметка не работя за теб или за съпруга ти, а за Лиза.

— Само тя е от значение.

— Не се опитвам да бъда безчувствена. Просто искам да си наясно с приоритетите ми.

— Приоритетите ти вдъхват увереност. — Розарио бърка в джоба на сакото си и изважда малко картонче. — Тук са всичките ми номера. Обади ми се по всяко време на денонощието, независимо дали е за нещо дребно, или не.

Вземам визитката. Тя отново почуква по преградата — сигнал към шофьора да ни върне обратно в моргата. Слънцето залязва и кръвта в небето се смесва с огнените дървета на есента.

Зимата наближава. Тя е мълчалива тук, също като смъртта.

— Мога ли да те попитам нещо, Смоуки?

— Можеш да ме питаш каквото поискаш.

Розарио ме поглежда и най-накрая виждам сълзи в очите й. Те не са от мъка или истерия, а просто две малки поточета, доказателство за огромната й болка.

— Успя ли да го преживееш?

Истината, истината и само истината, това заслужава тази жена. Осигурявам й я.

— Никога няма да мога.