Коуди Макфейдън
Тъмната страна (35)

35.

Джезабел, Кали, Алън и Джеймс са в телефонната зала с тримата свещеници, които ни изпрати кардиналът. Наблюдавам работата им известно време. Хората на кардинала са изцяло погълнати от нея. Няма никакво съмнение, че това са изключително сериозни мъже, свикнали да се справят със сериозни задачи. Тук са, за да свършат възложената им работа.

Очевидно в йерархията на Църквата се забелязва добре познатият феномен „когато кажа скачай, ти питаш…“. Хората на кардинала се обаждат на някого и без много бавене му обясняват изключително сериозно, че ще го свържат с човек от ФБР, на чиито въпроси свещеникът от другата страна на линията трябва да отговори честно и открито. Някой от моите хора взема телефона и провежда разпита. След това го подава обратно на хората на кардинала, които дават ясно да се разбере, че нищо от тази дискусия не трябва да бъде споделяно някога. След това затварят. Всичко е съвсем простичко, без излишен шум, бавене и оплаквания.

Оставям ги да си вършат работата, и се връщам в изпразнения Офис на смъртта, където да си подредя мислите. Толкова много неща се промениха през изминалите няколко дни. Пречупих се и отново се взех в ръце. Проповедника разкри пред света своето съществуване и аз последвах следата му до мрака на изповедалните.

Нуждая се от малко време да отстъпя назад, за да видя дърветата, а не цялата гора. Опитвам се да зърна човека, когото преследваме.

Той е умен. Идеите му не са нови, но са изпипани внимателно, с необходимата отдаденост. Убиецът не крие друг мотив под думите, които изрича. Той вярва в тях, те са нещото, което го кара да продължава напред.

Какви са тези думи?

В крайна сметка те се свеждат до истината, лъжите и греховете, загърнати в религиозно значение. Той не говори за истината като философско понятие. За него тя се върти около покаянието. Какво ми подсказва това?

Отгледан е като католик.

Кимам вътрешно. Да. Израснал е заобиколен от божествени образи, вина, тревоги и надежда, примесени със самопрезрение и самоопрощение. Гледал е Христос на кръста и се е чувствал задължен да страда.

Добре. Но защо му е трябвало да каже на света за това?

Защото смята, че светът не слуша.

Светът? Не. Това е само онова, което виждаме. Тук си имаме работа със сериен убиец. Това не е човек със силна вяра, който се е посветил да разпространи божието слово. Това е човек, който е прекарал двайсет години, а може би и повече, в търсене на хора с ужасяващи тайни, за да може да ги убие пред камерата. Както и да го погледнеш, каквито и убеждения да потърсиш, убийството винаги е гневен акт. Възможно е да не е пряко насочен към жертвата гняв. В интерес на истината, в повечето случаи, свързани със серийни убийци, става въпрос за неправилно насочен гняв, предизвикан от майка или баща и довел до непрестанно убиване.

Някой или нещо не са го разбирали в живота му. Някой или нещо, които са му били много близки, важни и свързани с представата му за него самия. Последствията от това са го разгневили и сега иска посланието му да не бъде заметено отново под килима.

Какво е посланието?

Няколко прости думи. Вече ги каза по няколко различни начина. Чувам ги като камбана в главата си: Не лъжи Бог.

Има един недостатък в логиката му, осъзнавам едва сега, една огромна, зееща дупка в твърденията му: хората, които уби, вече бяха изповядали греховете си. Направиха това, което им казваше, че трябва да бъде сторено. Коленичиха в изповедалнята и дадоха всичко от себе си, за да намерят кураж и да изрекат тежките думи.

Може би убиецът не е смятал, че жертвите му са били грешници. Вероятно те не са пример какво не трябва да се прави, а какво трябва да бъде направено. Може би фактът, че вече се бяха изповядали и си бяха осигурили място в рая, му позволяваше да убива, без да чувства вина, осигуряваше му оправданието, от което се нуждаеше, за да наруши една от заповедите, с която, изглежда, всички сме съгласни: „Не убивай!“.

Или може би, мисля си аз, тук нещата отиват по дяволите. Може би това е мястото, на което спира да действа логично и започва да се държи като луд. Създал е църква от идеи, но я е построил от убийства, с костите на жертвите си.

Може би, мисля си аз, въпреки всичките му речи за истината той е този, който лъже най-много.

Усмихвам се на тази мисъл. Харесва ми идеята, че изневерява на себе си и принципите си. Много ми харесва.

Ти не си различен. Поглеждам всички тези имена и виждам точно това. Също като останалите чудовища и ти не говориш с Бог, не говориш с мен; в крайна сметка говориш на някого, когото си познавал, и независимо колко много пищиш, той вероятно няма да те чуе.

* * *

Часът е десет. Всички сме се събрали в Офиса на смъртта и слушаме Джеймс, който обяснява какви са резултатите от телефонните обаждания.

— Успяхме да потвърдим точните църкви за около деветдесет процента от жертвите, убити през последните пет години. По-назад от тези пет години процентът е доста по-малък, защото свещениците са се сменяли.

Не се бях замисляла за това, но има логика. Католическата църква сменя персонала си също като всяка друга институция.

— Искам да отбележа, че свещениците от църквите, които жертвите са посещавали, си спомниха за тях без особено напомняне. Почти винаги става въпрос за жени в тежки моменти от живота им, които са се променили към добро. Има и някои изключения, разбира се, но в общи линии е така.

— Това съвпада с начина му на работа — съгласявам се аз. — Онези, които са се пречиствали, са променяли посоката в живота си.

— Подбирал е добре църквите. Повечето от тях, с няколко изключения, много приличат на „Спасителят“. Управлявани са от свещеници, които се опитват да помогнат на изпадналите в тежко положение.

— В тези църкви е била най-голяма вероятността да попадне на изключително проблемни хора — отбелязва Алън. — Такива, които няма да липсват на никого.

— Ето ги и лошите новини. Никой от свещениците, с които разговаряхме — нито един — не си спомня някой съмнителен индивид по времето, когато жертвите са изчезнали.

— Съвсем нищо ли не помнят? — питам аз.

— Не. Бяхме пределно ясни какво търсим. „Спомняте ли си някого, който е напуснал горе-долу по същото време, когато тази жертва е изчезнала?“ Нито един положителен отговор на този въпрос.

Изумена съм. Не съм изненадана, че повечето не са забелязали нищо. Бил е внимателен, а хората не са особено наблюдателни… но никой да не си спомня нищо? Това е много странно.

— Имало ли е някакви чистачи?

— Попитахме и това, разбира се. Повечето от тези църкви са прекалено бедни, за да плащат на някого да чисти. Сами вършат тази работа.

Поклащам глава.

— Да опростим малко нещата. Нуждаел се е от достъп и е трябвало да се впише. Особено в подобна среда. Тези църкви са малки, а енориашите са задружни. Ще е много трудно някой непознат да се присъедини към тях и да не изпъкне.

— Може да се преструва на един от тях — предполага Кали. — На отхвърлена душа като всички останали.

— Тогава защо свещениците не си спомнят нищо? Той е щял да си тръгва, след като си е свършил работата. Освен това, ако съдим по отец Йейтс, си имаме работа със свещеници, които са свикнали да си държат очите широко отворени. Наясно са, че не проповядват пред паство от невинни овчици.

— Всичко това е много разочароващо — отбелязва Джезабел.

Мобилният на Джеймс иззвънява.

— Да? Какво? Добре. Благодаря. — Затваря. — Това бяха „Компютърни престъпления“. Имаме нов опит от страна Проповедника да качи клип на User-tube. Прихванали са го и сега ми го изпращат на имейла. Казаха, че е различен.

— В какъв смисъл? — питам аз.

— В този няма жертва, но ни съобщава, че съвсем скоро ще има такава.

* * *

— Виждам, че служителите на реда продължават да работят усърдно, за да премахват видеоклиповете ми от уебсайта, на който реших да ги публикувам. Това е разбираемо и определено не е неочаквано. Вече няма чак толкова голямо значение. Онези клипове, които качих, намериха своя път до хард драйвове по целия свят. Споделят се чрез новинарски групи, имейли и други сайтове за видеоклипове. Такова е естеството на интернет и причината да го избера като своя медия. Осъзнавам обаче, че това става все по-трудно. Силите на реда ще се опитват да спират посланията ми. Но и това не е неочаквано. Поради тази причина този видеоклип е изпратен директно на вас, онези, които ме преследвате. Осигурих ви всичко необходимо, за да ме намерите. Ако не го сторите, в следващите четиресет и осем часа ще убия отново. — Проповедника млъква за миг. Палецът му спира да се движи върху броеницата. — Ще го кажа пак: дадох ви всичко, от което имате нужда, за да ме откриете. Досега трябва да ви е станало ясно, че никога не лъжа и спазвам обещанията си. Намерете ме.

Клипът свършва.

— Защо иска да бъде заловен? — пита Кали.

— Това е следващата крачка — отвръщам аз. — Сега си мислите, че има публика. Почакайте да влезе в затвора. Ще се превърне в истинска знаменитост. Идеите му ще се разпространяват свободно, докато не забият иглата на смъртта в ръката му.

— Това ще го превърне в мъченик. Едва ли ще има нещо против подобна съдба — отбелязва Джеймс.

— Да се върнем на дъската — казвам аз и отново започвам да крача напред-назад. — Каза ни, че можем да го намерим с информацията, с която разполагаме. Също така ни увери, че никога не лъже. Съмнявам се наистина да е така, но в този случай му вярвам, защото той иска да го заловим. Пропускаме нещо. Какво е то?

Алън въздиша.

— Никога не съм бил особено добър в логическите задачи. Дай ми списък с хора за разпит и ще се радвам да работя, докато краката ми се подбият. Това е твоя територия, Смоуки. Твоя и на Джеймс.

— Трябва да е нещо просто — казва Джеймс и разглежда написаните на дъската имена. — Пропускаме го, защото е очевидно. Както пропуснахме, че изповедалните са източникът на информацията му. Те бяха пред очите ни през цялото време, затова не ги видяхме; бяха част от пейзажа.

— Прекалено очевидни — изрича Джезабел.

— Точно. Крие го пред погледа ни чрез съвсем лека дегизировка. Това нещо си е на правилното място, а ние неправилно търсим друго.

Спомням си какво казах в началото на заместник-директора относно Проповедника. Казах му, че е бил дегизиран на самолета с нещо простичко и вероятно с една-единствена отличаваща се особеност.

Нещо вътре в мен щраква.

Опитвала съм се да описвам този феномен на други хора, момента, в който внезапно осъзнавам нещо. Имам чувството, че губя време, сякаш част от съзнанието ми се изключва за милисекунда. Винаги съм се чудила какво се случва в тази милисекунда. Какво пропускам? Отговорът е прост: нещото, което трябва да видя, е пред мен, но все още не съм готова да го разбера. Възвръщам си изгубеното време, когато това се случва.

Току-що се случи точно това и се чудя: какво трябва да разбера? Какво е това нещо, което трябва да видя?

— Говори ми, Джеймс — промърморвам аз. — Изброй ми частите на проблема една по една.

Той не ме пита защо; вървели сме по този път и преди.

— Избира жертвите си според изповедите им. Способен е на това, защото поставя подслушвателни устройства в изповедалните в църквите, които се опитват да помагат на по-проблемните хора от обществото. Паствата на тези църкви обикновено са малки задружни общности.

— Спри. Защо са толкова задружни?

— Заради общо минало?

— По-просто е от това — отговарям аз. — Те имат само самите себе си. Никой друг не ги приема такива, каквито са, с всичките им проблеми и недостатъци.

— Така е… което ни връща обратно на същия път: хората са гледани под лупа, когато се присъединят към подобна група, и се забелязва, когато си тръгнат. Никой не си спомня мъж, който е напуснал по същото време, когато жертвите са изчезвали.

Точно пред очите ти е, точно пред очите ти е, точно пред очите ти е…

Думите се надигат в мен като безспирни вълни, които никога не стигат брега. Подлудяващо е. Опитвам се да бъда Луната и да ги привлека към мен с гравитацията си. Приближават се, но изчезват, преди да се разбият.

— Продължавай — казвам аз.

— Нуждаел се от достъп, затова е трябвало да бъде там, но никой не си го спомня.

Насилвам се.

Вълните стигат брега.

Точно пред очите ти е…

— Защото той не е бил там — отвръщам развълнувана аз. — Разбирал е как действат групите, в които е трябвало да се внедри.

Разбирал е създаваната интимност, когато признаеш, че си отрепка, но хората, пред които го признаваш, те приемат, защото, хей, те също са отрепки.

— Искаш да кажеш, че някой работи с него — казва Джеймс. — С какво това е по-различно? Пак ще направи впечатление, ако си тръгне по време на изчезването на жертвите?

— Точно така. Но той не си е тръгвал, когато са изчезвали жертвите. Изчаквал е малко, може би няколко седмици, дори месец, и след това се е измъквал. Не се е нуждаел от алиби, защото е бил заедно с паството, когато жертвата е била отвлечена и убита.

Джеймс се намръщва.

— Теорията ти се базира на много предположения.

— Обаче логични, не мислиш ли?

— Да, така е — съгласява се той. — Трябва отново да се обадим на същите хора, но този път ще разширим обсега на въпросите си. Ще питаме за мъже, които са си тръгнали скоро след изчезването на жертвите, но не веднага.

— Питайте също кой е бил близък с жертвите — добавям аз. — Бил е до тях. Събирал е информация, запознавал се е с живота им.

— Знаеш ли, най-логично би било, ако са били последователни в действията си — намесва се Алън.

— Не те разбирам — казвам аз.

— Жертвите им са били нестабилни и непостоянни хора. Трябвало е да поставят бръмбара, да намерят жертва и да направят своя ход. Не са можели да си позволят да напуснат и да се върнат обратно, защото по този начин са рискували избраната жертва да се премести. Трябвало е да останат на същото място, докато не изпълнят задачата си.

— Е, и?

— Това означава, че е минавало много време между убийствата, нали? Избирал е жертва, хващал я е, снимал я е, убивал я е и се е местел на ново място. Това е сериозна логистика. Ние обаче разполагаме с три трупа за две седмици. Лиза Рийд, Розмари Зоненфелд и Валъри Кавано. Струва ми се, че е трябвало да стреля направо с поне една от жертвите, що се отнася до събирането на информация, не мислите ли?

— Доста добро предположение — съгласява се Кали, — но с коя?

— Лиза Рийд. — Джеймс го изрича в момента, в който си го помислям. — Трябва да е с нея. Тя е единствената различна жертва, единствената, която не е родена жена.

В мен отново се надига вълнение. Вълните се събират, тръгват напред и заплашват да стигнат заедно брега.

— Точно сега трябва да се съсредоточим върху Лиза и Розмари. Как е избрал Лиза? Как е попаднала в полезрението му? Тя не е ходела в обичайните му свърталища. Той е тръгнал след нея, не тя е отишла при него. Как въобще е разбрал за нея? Розмари е една от последните му жертви и има голяма вероятност отец Йейтс да си спомни нещо, някого, който е бил близък…

Спирам да говоря, когато една голяма вълна, една огромна вълна се разбива в брега, а грохотът й не иска да стихне.

Точно пред очите ти е…

— Той вече ми го каза — прошепвам аз.

— Какво ти е казал? — пита Кали.

— Йейтс ми каза кой й е бил близък, когато поискахме да говорим с приятелите на Розмари. Тя имаше само една. Андреа. — Преглъщам и поглеждам Алън. — Обади се на Йейтс. Разбери каква е фамилията на Андреа и провери миналото й. Имам чувството, че ще разберем, че всичко е измама и тя отдавна си е заминала.