Коуди Макфейдън
Тъмната страна (39)

39.

— Майка ми и баща ми бяха брат и сестра, близнаци като мен и сестра ми. Те бяха легнали в едно ложе и в резултат на това се бяхме появили ние. — Лицето му е тъжно, мрачно, изключително сериозно. — Решили да скрият бременността на майка ми. Не било трудно. Все пак и двамата били на осемнайсет. Напили се и се оставили дяволът да ги води. Как мога да опиша как ни се отрази това? Хората, които обичахме най-много, ни бяха лъгали. Бяхме се родили от кръвосмешение. Бяхме резултат на забранено съвкупление. Онази вечер попитах баща ми дали някога е изповядвал този грях. Той ми отговори, че не е. На лицето на Мърфи е изписано недоумение.

— Можете ли да си представите? Държал е този грях в себе си и по този начин си е осигурил място в ада. Защо? За да ни предпази? Не. Всеки свещеник, изслушал изповедта му, щеше да пази тайната. Направил го е, защото се е чувствал засрамен. Това беше непростимо. Не кръвосмешението, макар че и то беше достатъчно лошо. Не лъжите, които говореше на сестра ми и мен, тях можех да ги разбера. Не можех да простя обаче измамата му пред Бог. Баща ми и леля ми ни казаха, че са отдали живота си на Бог и че са ни научили да се страхуваме от него като изкупление за греха си. Не можех да разбера думите им, не можех да прогледна през тази измама. Двамата със сестра ми отидохме на църква на сутринта. Баща ни се опита да ни спре, но аз го покосих. — Майкъл се усмихва. — Не, не съм го убил. Той почина от рак десет години по-късно. Нямам представа дали някога е изповядал греха си. Ще ми се да мисля, че го е сторил.

— Тя въобще не говори — отбелязва Алън.

— Той е начело — отговарям аз. — Това е неговото шоу.

Това е често срещано при серийните убийци. Единият от тях е водещ, решава каква ще е играта, и рационализира действията им. В крайна сметка Кърби не беше далеч от истината.

— Трябва да призная, че се тревожехме много години след това. Изгубихме пътя си. Единственото, което не ни напусна нито за миг, беше обичта ни един към друг. — Сестра му слага ръка на рамото му. Той я хваща и продължава да говори: — Отне ни известно време, за да се завърнем обратно при Бог. Няма да ви занимавам с подробностите точно сега. По-късно ще има време да разкажем цялата си история. В момента важното е само едно: че се завърнахме при Бог. С времето осъзнах, че животът ни беше разклатен в резултат на една лъжа, на един отказ от страна на баща ни да се разкрие пред Бог и да изповяда греха си, за да получи опрощение.

Оттогава си налагаме това без никаква милост — продължава Майкъл. — Признах си сексуалните копнежи към сестра ми. Тя стори същото. Покаяхме се за действията си и за това, че едва не тръгнахме по същия греховен път като този на родителите си. Така за пореден път осъзнахме какво ни е предопределил Бог.

Майкъл поглежда Франсис, тя поглежда него и двамата се усмихват един на друг. Картината е ужасна, защото изглежда блажена. Чудовища с ореоли и кръв по зъбите. Отново се обръщат към камерата.

— Бог ни изпитва от момента на зачатието ни. Даде ни всяка една възможна причина да се откажем от него. Показа ни предателството, съмнението и страданието. Искаше да се увери, че сме достатъчно силни. Бог изпитва всичките си пророци по този начин. Осъзнах, че лицето на баща ми е лицето на прекалено много други. Свят човек, отдал живота си на Бог и хората. Възхитителна душа, готова да се обрече на вечни мъки, защото можеше да разкрие само част от тайните си, но не всичките. Баща ми беше признал, че има извънбрачни деца, но не и голямата истина — че е спал със сестра си. С времето разбрах, че е наш дълг да покажем на другите цялата светлина на Бог и да ги накараме да разберат, че Бог приема само цялата истина. Бъдете откровени за всичко, покайте се искрено, помолете го за прошка и той ще изчисти греха ви. Признайте девет от десет гряха, запазете последния за вас и ще горите вечно. Посветихме живота си на неговото дело. Беше ни трудно. Не убивай, гласи една от Божиите заповеди. Но всички, които убихме, признаха греховете си и всички без един се покаяха искрено. Така научихме за тях. Ние избираме само души, които са признали греховете си на свещеник по време на изповед. Всички те, с изключение на един, са мъченици, пронизани в телата като Исус на кръста. Покаялите се вече седят от дясната страна на Бог.

Майкъл млъква за известно време.

— Детето е изключението, разбира се. Нямам никакво съмнение, че в този момент гори в ада. То умря, за да освети другата половина от светото дело: покаянието. Заради смъртта на тези хора милиони други ще разберат, че не са сами, че всички ние имаме срамни грехове в душите си. Всички имаме тъмна страна, която трябва да признаем, ако желаем да изпитаме Божията любов в цялата й прелест. Ах, колко прекрасна е тази любов! Бог е много неща, но най-вече Бог е любов.

Първият видим намек за лудост е налице. Едва забележим е. Лек блясък в очите, повишаване на гласа. Но е там. Зад всичко това се крие причината за действията му. Срам относно обстоятелствата около раждането им, предателство от онези, на които са имали най-голямо доверие, и всичко това опаковано в религията, с която са отгледани. Не ми пука колко цветисто разказва и колко умело оправдава действията си; серийните убийци винаги са водени от ярост. Без изключения.

Сещам се отново за факта, че всичките му жертви са жени, и осъзнавам, че Кали е била права, когато спомена Мадоната и курвата. Майкъл Мърфи вини повече леля си/майка си, отколкото баща си, и жените, които е убил, плащаха цената.

— Този етап от работата ни е завършен. Готови сме да продължим напред, да направим следващата крачка по пътя, който Бог ни е отредил. Намерете ни. Готови сме. Ще дойдем доброволно и няма да се съпротивляваме.

Екранът потъмнява.

* * *

— Не е ли мило от тяхна страна? — пита Кали с презрителен глас. — Горките бебчета, хайде да поплачем за нещастието им. Татенцето е бил задник, добре дошли в клуба.

Съгласна съм с думите й, както и всички останали. Животът е труден, дори жесток и несправедлив. Това не е оправдание да се обърнеш срещу останалите хора. От много години се водят и ще продължат да се водят спорове каква е причината за подобно поведение — средата или ни е заложено да сме такива още при раждането. Мисля, че добрата среда е важна. Бъдещето ни се определя от детството ни. Статистиката ни тика в лицата този факт прекалено често, за да не му обръщаме внимание.

Приблизително една трета от малтретираните също се превръщат в малтретиращи. Но какво се случва с останалите две трети? С всички онези малтретирани, тормозени, бити и предадени, които водят нормален живот? Те са преследвани от спомените си, наранени са и не могат никога да се отърсят от миналото си, но което е най-важното — стават почтени хора. За всяка жертва на малтретиране, която също ще малтретира деца, когато стане възрастен, можем да намерим примери на жертви, които ще се превърнат в мили и любящи родители. Каква е разликата между тях? Дали някои от нас просто не са родени способни да носят по-голямо бреме от други?

Майкъл и Франсис бяха изтеглили лоши карти, няма съмнение, но съвсем не бяха от най-отвратителните. Чувала съм за много, много по-лошо. Самият факт, че бяха превърнали лошия си късмет в оправдание да убиват двайсет години, беше доказателство за слабостта и вината им, а не причина да им съчувствам.

— Не ми пука защо са такива — казвам аз. — Просто искам да ги вкарам в затвора.

— Напълно те разбирам — отвръща Алън.

В крайна сметка това е мотивацията, която ни движи напред. Да търсим причини и да се опитваме да стигнем до мрачното дъно на нещата, е като змия, която яде собствената си опашка. В края на краищата няма да намерим истината, а просто ще се погълнем. По някое време трябва да спрем да се опитваме да разберем защо го правят, и да приемем, че единствената ни работа е да ги махнем от обществото. С някои е по-лесно, отколкото с други.

— Да намерим настоящия им адрес — казвам аз — и да изпълним желанието им.

* * *

Мина час, откакто започнаха да валят открития. Заместник-директорът е в офиса ни заедно с хората ми и екип на SWAT.

Шефът на нашия SWAT е Сам Брейди, годеникът на Кали. Брейди е в средата на четиресетте, висок, даже много висок, около метър и деветдесет и пет, с късо подстригана коса и с недружелюбно лице, което пасва чудесно на професията му. Виждала съм и другата му страна и мога да заявя, че е един много спокоен човек. Той обича Кали с цялото си сърце и се отнася с всичко в живота си така отдадено. Брейди е сериозен мъж, истински мъжкар, който не се страхува от Кали.

След като приключва с гледането на видеоклиповете на Проповедника, казва:

— Не препоръчвам да нахлуваме там. Не съм експерт, но ми се струва, че искат да бъдат арестувани. Нуждаят се дори от това.

— Съгласна съм — отвръщам аз, — но не мисля, че е препоръчително просто да почукаме на предната врата. Трябва да обградим къщата и да говорим с тях чрез телефон или мегафон. Ако искат да се предадат спокойно, ще го направят. Ако ли не… — свивам рамене. — Ще ги поглезим със сълзотворен газ.

Брейди обмисля предложението ми и кима.

— Ще подготвя екипа си. Дай ми двайсет минути.

— Ще ви чакаме на паркинга.

* * *

Проверявам си оръжието и се подготвям психически. Всички сме така.

— Хей — казва Алън и издърпва плъзгача на пистолета си, — ако си наясно, че те чака смъртно наказание, и пледираш виновен… това не е ли самоубийство?

— Мисля, че според тях е мъченичество.

Алън прибира оръжието в кобура си и въздиша.

— Да. Какво мислиш, дали наистина ще се предадат кротко?

— Така смятам, но човек никога не може да е сигурен.

Самоубийството, дали от собствена ръка, или от полицейска, е често предпочитано решение за престъпниците, когато картите са разкрити. Повечето от тях приемат от самото начало, че ще умрат, ако бъдат открити.

— Странно ми е, че имат къща в Сими Вали — размишлява на глас Алън. — Вероятно сме минали покрай нея един-два пъти, без да знаем, че е тяхна.

Мобилният на Джеймс иззвънява. Той отговаря, слуша и се намръщва.

— Какво? — пита и лицето му става бяло като платно. — Веднага ми го прати.

— Какво има? — питам аз.

— Кучка — изсъсква Джеймс, но звучи някак си странно. По-скоро е отчаян, отколкото ядосан.

— Джеймс?

Поглежда ме.

— Кърби е стигнала първа там. Пипнали са я.