Коуди Макфейдън
Тъмната страна (37)

37.

— Отец Стрейн беше много отзивчив — казва Алън. — Когато му обясних какво търся и защо, той веднага се сети. Инвалид. Някакъв тип в количка, който бил пияница и един ден излязъл на улицата, бил блъснат и парализиран от кръста надолу. Сприятелил се с Лиза Рийд.

— Хитро. Защо името му не изскочи, когато Лиза беше убита?

— Бил е умен. Измислил е някаква история, че отива да се сдобри с дъщеря си. Трябвало е да лети за Калифорния, за да се срещне с нея, няколко дни преди пътуването на Лиза. Предполагам, че вече е убил Амброуз, преди да напусне църквата. Вероятно е останал в къщата му, докато Лиза тръгне, и след това я е последвал до Тексас и обратно.

Във всичко това има логика и то подобрява представата ни за него: интелигентен, решителен, организиран. Във всички предишни убийства е изпращал Андреа при жертвите. Тя е била тяхното публично лице. С Лиза е можел да излезе под светлината на прожекторите. Сигурно това е било много задоволително за него.

— Алън, искам двамата с Кали да си размените местата и да провериш отпечатъка от „Спасителят“ в АСПО. Кали, искам да се обадиш на криминолозите в Западна Вирджиния. Нека отидат в църквата на Стрейн и да проверят дали там също има отпечатък.

— Мислиш ли, че ще е на потира?

— Той ще е първото нещо, което бих проверила.

Нашият човек не би устоял. Все пак вече не се крие, нали? Вероятно се е усмихвал, без дори да го съзнава, когато е оставил отпечатъка си за нас.

* * *

— Готово — провиква се Алън.

Отивам бързо до бюрото му. На монитора му има снимка на Андреа Тру. На нея е по-млада, с по-къса коса, но няма никакво съмнение, че е тя.

— Франсис Мърфи — прочитам аз. — Защо е в базата с данни?

— Има криминално досие. — Алън скролва надолу. — Виж това: арестувана е за нападение над католически свещеник. Същият този свещеник по-късно е бил арестуван за посегателство срещу дете и… нека видим… съдията не я е оневинил, защото не е била едно от децата, които духовникът е насилвал. Падал си е по момчета.

— Известни съучастници?

Алън натиска клавиш и на монитора се появяват три думи, които карат дъха ми да спре.

— Брат, Майкъл Мърфи — прочитам на глас. — Погледни го.

Снимката на Майкъл Мърфи се появява на екрана. Той е мъжка версия на сестра си и притежава същите големи тъжни очи. Симпатичен е, макар и не красавец. Лицето му е грубо, но симпатично; едва ли би имал проблеми с жените.

— Участвал е в нападението срещу свещеника — отбелязва Алън. — Преди двайсет години. Не е оневинен, тъй като също не е бил един от насилваните.

— Какво друго имаме за него?

Колегата ми натиска още няколко клавиша и на монитора се появяват криминалните досиета на двамата.

— Добре познатият модел — констатира той.

Списъкът с престъпленията им започва от времето, когато са били на осемнайсет и продължава още четири-пет години. Дребни кражби, измами, фалшифициране на чекове, нищо голямо. След това, когато и двамата са на двайсет и две, всичко приключва. Няма нищо друго освен нападението над свещеника.

— Виж рождените дати — казва Алън.

— Двайсет и втори януари и двайсет… и втори януари? — примигам. — Те са близнаци.

— Мислиш ли, че ще им ходят еднакви затворнически гащеризони?

Гласът на Кърби ме стряска. Промъкнала се е зад нас, без да я усетим. Бях толкова погълната от откритията ни, че не я забелязах.

— Близнаци, които работят в екип? — промърморвам аз. — Как ли се случват нещата?

— Той командва парада — казва Кърби. — Погледни я. Слаба е, личи си по очите й. — Гласът й е изпълнен с презрение. — Веднъж попаднах на екип убийци, които бяха брат и сестра в… е, някъде другаде. Цялото им семейството беше такова. Дори баща им го биваше в убиването на хора. Беше един вид сладко.

Хвърлям й раздразнен поглед. Тя ми се ухилва насреща.

— Разбирам от намеци. Ще поговоря по-късно с Кали. Забавлявайте се с Дик и Джейн.

Измърморвам нещо в отговор, докато Кърби си тръгва.

Слаба, а? Спомням си я как беше влязла в ролята на Андреа, как се беше отдала на тази личност. Не мога да се съглася с Кърби. Чудя се дали белезите на ръката й бяха фалшиви? Или се беше нарязала в миналото, за да може перфектно да изиграе ролята си на човек, опитал да се самоубие? Най-логичният отговор е също толкова тревожен, колкото тези двамата.

— Хайде да ги намерим, Алън.

Напът сме да те заловим, Проповеднико. Двамата със сестра си може и да споделяте всичко, но ще умрете разделени. Ще се погрижа за това.

* * *

— Тъкмо сканирам отпечатъка и ще ти го изпратя на имейла — казва Кали. — Дай ми секунда, за да го сравня с този на господин Мърфи, и ще разполагаме с потвърждението, от което се нуждаем.

— Алън, докъде стигнахме с установяването на вероятните местоположения на тези двамата?

— Все още работим по въпроса.

Вратата на офиса се отваря и вътре влизат Джеймс и Джезабел. Физиономиите и на двамата не са особено лъчезарни.

— Имаме ново съобщение от Проповедника. Гледах само началото, но той ни показва лицето си и ни поздравява, че сме разбрали кой е.

— Мамка му — казваме в унисон двамата с Алън и се споглеждаме.

— Някак си е държал под око „Спасителят“ — казвам аз. — Знаел е, че има само една причина да се появим там — онова, което ни е оставил.

— Мислиш ли, че ще се опита да избяга? — пита Алън.

— Не знам. Мисля, че иска да бъде заловен, но сега, след като това наистина ще се случи… — Свивам рамене. — Може да са си променили решението. Пусни клипа, Джеймс.

Той сяда на компютъра и всички го заобикаляме с изключение на Кали.

Няма никакви букви в началото на клипа, нито пък някакъв монтаж. Той комуникира с нас в реално време, доколкото тази медия го позволява. Другата разлика е, че сега виждаме лицето му.

Разглеждам го внимателно и установявам, че Майкъл Мърфи е смирен човек. Той е сигурен. Той прави това, което трябва да направи, и вечер си ляга, без да има съмнения дали е добро, или лошо човешко същество. Той спокоен, сдържан, щастлив. Гласът му е почти приятелски.

— Разбрах, че служителите на реда, отговорни за намирането ми, най-накрая са разбрали кой съм аз. Не мога да ви опиша колко съм щастлив от този факт. Двамата със сестра ми се подготвяхме за този момент от двайсет години. Двайсет години се крихме, планирахме и правехме саможертви. Мнозина ще попитат: „Защо? Ако имаш нещо за казване, защо просто не го кажеш?“. Мисля, че отговорът на този въпрос е повече от ясен. Погледнете какво е днешното общество. Живеем в един свят, в който идеята за душата все повече и повече се потъпква, докато в един момент не изчезне напълно. Човечеството е подвластно на плътта, а плътта, страхувам се, вярва само на това, което вижда. Говорете на плътта за истината и тя ще подсмръкне и ще отговори: „Истина ли? Каква истина? Не виждам никаква истина. Виждам само секс, наркотици, забавления“.

Знаех, че ако искаме да докажем гледната си точка — продължава Проповедника — и да върнем хората обратно при Бог, трябваше да им покажем. Трябваше да видят с очите си и да чуят с ушите си. Едва тогава щяха да разберат със сърцата си. И това сработи, слава на Бога. Резултатите от опуса вече са налице. Започнаха дискусии по целия свят. — Той взима някакъв лист от масата и чете: — „Проповедника ми отвори очите и сега знам, че мога да премахна това пространство, което поставих между мен и Бог, пространство, създадено от лъжите, от които не исках да се отърва. Изслушах думите му, отидох в местната църква и се изповядах за първи път от десет години насам“.

— Отвратително — казва Кали и захапва устна. — Изповяда ли се също така, че си се съгласил с убиец?

Обзема ме неудобство. Аз също бях подтикната към изповедалнята от Проповедника.

Ще се реванширам, като го заловя.

— Това е един от много примери. Не всички са съгласни с мен, разбира се, но важното е, че говорят за това. Обсъждат темата за истината, лъжата, греха, Бог, изповедта и спасението. Пламъкът е запален отново, слава на Бога. Опитите да се попречи на посланието ми, са безнадеждни в наши дни. Копия на този и всичките ми останали клипове са записани на дискове и изпратени на медии, автори, религиозни учени и скептици по целия свят. Посланието може да бъде забавено, но не и спряно.

— Прав е за това — съгласява се Джеймс.

— Сигурен съм, че двамата със сестра ми ще бъдем заловени съвсем скоро.

— Прав е и за това — изръмжавам аз.

— Приветстваме подобна развръзка. Тя е следващата крачка по пътя, който сме избрали. Време е да започнем да проповядваме в затвора, да бъдем на разположение за дискусии, въпроси и интервюта. Преди това да се случи, сметнах, че е важно да покажа, че можем да практикуваме това, което проповядваме. Ела тук, Франсис.

Франсис, която срещнах като Андреа, се появява пред камерата. Тя също изглежда смирена. Почти сияе. Двамата са по-привлекателни заедно, отколкото поотделно — светлина и огледала, които се отразяват едни в други. Тя се усмихва на брат си и се обръща към камерата. Той продължава да говори.

— Двамата с Франсис сме близнаци. Бяхме родени и живяхме здрави и това, както съвсем скоро ще разберете, беше първият дар на Бог към нас. Можеше да бъде много, много по-различно. Водихме труден живот, който не беше лишен от грехове и лъжи. Отклонявали сме се от Божията пътека повече от веднъж. Време е да направим онова, което караме другите да правят: да се изповядаме.

— Това ми се иска да го чуя — промърморва Алън.

— Баща ни — започва Проповедника — беше католически свещеник.