Коуди Макфейдън
Тъмната страна (20)

20.

Разглеждам списъка с покупки в колата, за да се уверя, че съм взела всичко. Двете с Бони винаги избираме седмичната рецепта заедно. Тази седмица амбициите ни са високи. Смятаме да пробваме пържоли със сос от „Мадейра“ и балсамов оцет. Самият факт, че рецептата изисква да се смесят нехарактерните вино, оцет и дижонска горчица, е малко плашещ, но решихме, че трябва да излезем от зоната си на комфорт.

Отново си промърморвам под носа списъка:

— Телешки пържоли „Делмонико“, крекиран черен пипер, зехтин, да, всичко е налице.

Доволна отивам да направя най-хубавото нещо в деня, седмицата, месеца и годината: да взема осиновената си дъщеря и да я отведа у дома с мен.

* * *

— Смоуки!

Това е вик на чиста наслада, последван от смазващото ме тяло на едно дванайсетгодишно. Отвръщам на прегръдката й и се учудвам — със смесица от изумление и съжаление — колко висока е станала Бони. Още на тази възраст е метър и петдесет и пет, което може да се стори напълно нормално за страничния наблюдател. Тя вече е по-висока от мен. Само преди две години можех да погледна надолу и да видя горната част на главата й. Израстването й подчертава още повече промените, през които минава.

Нямах възможност да изпитам това с Алекса, да я гледам как се превръща от момиче в млада дама. Бони е на ръба да стане тийнейджърка и определено е дъщеря на майка си. Ани беше красива блондинка, разцъфнала съвсем рано. Бони е наследила същата руса коса, същите удивителни сини очи и слаба фигура. Тя се превръща от непохватно дете в красиво момиче пред очите ми. Отново забелязвам — със смесица от тъга, безпокойство и безпомощност, че гърдите й вече не са плоски като дъска и че походката й не е толкова тромава, а доста по-грациозна.

Една мрачна мисъл се появява в главата ми: момчетата. Те ще започнат да те забелязват скоро. Няма да знаят защо, не точно, но ти ще си им по-интересна. Ще хващаш погледа на нормалните, но и на гладните, защото те ще те надушват, както куче надушва месо.

Изгонвам тази мисъл и я заравям много надълбоко. Имаш достатъчно време да се тревожиш по-късно. Сега просто я обичай.

— Здрасти, скъпа — поздравявам я аз и й се усмихвам. — Как беше училището?

Бони се отдръпва от мен и завърта очи.

— Скучно, но добре.

— Справя се чудесно — казва Елейна. — Може би е малко разсеяна, но определено е много напреднала за годините си.

Бони се усмихва на Елейна, доволна от похвалата. Не мога да я виня. Похвалите на Елейна са като почерпка с бисквитка или приятен слънчев лъч. Тя е една от тези искрени жени, които винаги казват това, което мислят, и мислят каквото казват, и са изключително мили. Тя е другата майка на Бони и мен. Обичаме я до полуда.

— По дяволите — промърморва Алън.

Той се е разположил на дивана пред телевизора и като че ли има проблеми с дистанционното.

— Внимавай с езика — скастря го Бони.

— Съжалявам — отвръща той. — Просто имаме „ТиВо“^[1], а не мога да го настроя.

Бони дарява мен и Елейна с поредното завъртане на очите и отива при Алън. Взема дистанционното от ръката му.

— Такъв си лудит^[2], Алън — казва тя. — Виж как се прави.

Обяснява му как да си избира програми, които иска да запише, как да ги гледа, когато вече са записани, и отговаря търпеливо на въпросите му. Двете с Елейна я гледаме втрещени.

— Това е всичко — довършва Бони.

— Благодаря ти, дечко. А сега се разкарай, за да мога да си гледам предаванията на спокойствие.

— Няма ли прегръдка? — смъмря го осиновената ми дъщеря.

Той й се усмихва.

— Само те пробвам — отвръща той и я прегръща с масивните си ръце.

Двамата са много привързани един към друг. Ако Елейна е втора майка за Бони, то Алън й е втори баща.

— Добре, а сега се разкарай — нарежда й той.

— Хайде — намесвам се аз. — Имаме пържоли за горене.

Бони си взема раницата, прегръща Елейна и си тръгваме.

— Лудит, а? — учудвам се аз, когато стигаме до колата.

— Богат речник. Виждаш ли, че те слушам, като ми говориш? — отвръща ми тя и ми се изплезва насреща.

* * *

— „Мъжки наръчник за приготвяне на пържоли“ — оплаквам се аз. — Защо избрахме тази книга с рецепти? Ало, тук сме две жени.

— Защото е написана за готвачи инвалиди като нас — отвръща Бони. — Да се захващаме, можем да се справим. Какво пише в книгата?

Въздишам и почвам да чета на глас:

— „Натрийте пържолите със сол и пипер“.

— Направено е.

— Трябва да сложим половин лъжица зехтин в тигана.

— Направено е.

— Хм… след това трябва да загреем олиото до горещо. Каквото и да означава това.

Бони свива рамене и завърта копчето на котлона на най-високата степен.

— Предполагам, че трябва да изчакаме, докато стане горещо.

— Ще срежа месото през средата.

Това е нашата малка хитрост. Първите няколко пъти, в които се опитахме да приготвим пържоли, следвахме рецептите в готварската книга: „от 3 до 4 минути от всяка страна“ или каквото там пишеше и всеки път месото ставаше или прекалено сурово, или прекалено сухо. Тогава Бони предложи да го срязваме през средата, за да наблюдаваме как се променя цветът в центъра. Не беше красиво, но ни свърши работа.

— Мисля, че е готово — казва Бони.

Вземам двете пържоли и я поглеждам.

— Хвърляме се с главата напред. — Слагам месото и то започва да цвърчи.

Бони използва шпатулата, за да натисне пържолите.

— Засега мирише добре — казва тя.

— Купила съм макарони със сирене за микровълнова, ако прецакаме нещата — отвръщам аз.

Бони ми се усмихва и аз й отвръщам със същото. Наистина нямаме представа какво правим, но го правим заедно.

— Това как ти изглежда? — пита ме тя.

Навеждам се и виждам, че центърът е кафяв, но не прекалено. Съумяхме да постигнем това, без да превърнем външната част на пържолите във въглен. Чудо.

— Готови са — решавам аз.

Бони използва шпатулата, за да ги махне от тигана, и ги поставя в празните чинии.

— Добре, а сега идва страшната част — казвам аз. — Сосът.

— Можем да се справим.

— Поне можем да опитаме.

Бони вдига пакетчето с масло.

— Колко?

Съветвам се с книгата.

— Една супена лъжица. Но пише, че първо трябва да се редуцира на средна температура. Може би трябва да му дадем секунда да се отпусне. Мисля, че маслото може да загори.

Изчакваме известно време озадачени.

— Сега ли? — пита Бони.

— И аз нямам представа.

Тя загребва с лъжица от маслото и го слага в тигана. Наблюдаваме го как става на балони и се разтопява.

— Не знам — казва Бони, — но мисля, че маслото не е достатъчно.

— Смяташ, че трябва да добавим още ли?

Намръщва се.

— Е… това е просто масло. Предполагам, че е безопасно да го направим.

— Сложи още една лъжица.

Бони слага още една лъжица и тя бързо се присъединява към предната.

— А сега какво? — пита тя.

— Пише, че трябва да сложим шалот… о, по дяволите. — Поглеждам я. — Не си спомням нищо за никакъв шалот.

— Какво е това?

— Представа си нямам.

Отново насочваме вниманието си към тигана с бълбукащото масло. Споглеждаме се.

— Какво ще правим? — питам аз.

— Не знам — отвръща Бони. — Може би допълнителното масло ще свърши работа, какво мислиш?

— Приемам предположението ти. — Разсмивам се.

Бони ме посочва с шпатулата.

— Овладей се, Смоуки — нарежда ми със сериозен глас тя, след което също се разсмива.

Това, разбира се, ме кара да се разсмея още повече и сега наистина настъпва опасност влакът да излезе от релсите си.

— О, Господи — съумявам да промърморя, — по-добре да приключваме или маслото ще загори.

Бони се засмива отново.

— Защото маслото загаря.

— И аз така съм чувала. — Отново поглеждам готварската книга. — Трябва да засилим котлона.

Тя завърта копчето.

— Сега трябва да сложим една чаша „Мадейра“ и 1/3 балсамов оцет.

Добавяме съставките и сме дарени с остра и силна миризма от оцетните изпарения.

— Уха! — изригва Бони. — Това вони ужасно! Сигурна ли си, че така пише в книгата?

Примигам, за да прочистя очи и се посъветвам с настоящата ни библия.

— Аха.

— Колко време трябва да го готвим?

— Бърка се докато… чакай да видя… докато не се редуцира наполовина.

За наше изумление само след три минути смесицата е станала точно както е предвидено в готварската книга.

— Сега трябва да добавим три лъжици дижонска горчица — казвам аз.

Слагаме новата съставка в сместа, която е започнала да прилича на помия. Бони продължава да бърка. Миризмата не е толкова силна, колкото преди малко, но също така не е приятна.

— Сигурна ли си, че тази книга не е някаква шега или нещо подобно? — пита тя.

— О, я виж, оказва се, че в крайна сметка трябва да използваме три лъжици масло. Двете, които вече сложихме, и още една сега.

Маслото не прави вещерския ни буламач по-апетитен. Минават няколко секунди и Бони се намръщва насреща ми.

— Мислиш ли, че сосът е готов?

Надниквам в отварата. Цветът й е жълтеникавосив. Мирише на масло, горчица и оцет.

— Прекалено късно е да кажем някоя молитва.

Махаме тигана от котлона и изливаме соса върху пържолите, каквито са инструкциите от готварската книга. Бони отнася чиниите ни на масата, а аз наливам на двете ни по чаша вода.

Надвесваме се над пържолите си с вилица и нож.

— Готова ли си? — пита ме тя.

— Аха.

Двете си отрязваме по парче от месото и го лапаме. Настъпва мълчание и дъвкане.

— Уха — обажда се първа Бони, изумена е, — това всъщност е…

— … много добро — довършвам вместо нея.

— Да, ама наистина добро.

— Много е вкусно.

Тя ми се ухилва с лукав поглед.

— Шалот? — казва ми. — Не се нуждаем от някакъв миризлив шалот.

В този момент отпивам от водата и се задавям от смях.

* * *

— Мисля, че следващия път трябва да опитаме да добавим и малко зеленчуци — казвам аз.

Тъкмо се навечеряхме с пържолите и с малките хлебчета.

— Може би и шалот — шегува се Бони.

Усмихвам се. Седим на дивана и почти не гледаме пуснатото на телевизора риалити предаване за таланти. Вечерята беше чудесна, а вечерта — прекрасна. Това е нормален живот. Много копнея за такъв, но рядко имам възможността да му се наслаждавам.

— Искам да поговорим за училището — заявява осиновената ми дъщеря.

Скастрям се заради последната си мисъл. Какво по-нормално нещо от това едно дете да иска да ходи на училище с други деца? От изписаното на лицето й безпокойство разбирам, че е изключително притеснена как ще приема молбата й.

О, по дяволите.

Опитвам се да й осигуря цялото си внимание.

— Слушам те, скъпа.

Бони свива крака под тялото си и прибира един немирен кичур коса зад ухото си, докато търси правилните думи. Този жест е като странно дежавю и много ми напомня за майка й. Генетично наследство.

— Напоследък мисля доста. — Тя ме поглежда и ми се усмихва срамежливо. — Май мисля доста през по-голямата част от времето.

— Това е едно от най-хубавите ти качества, зайче. Не се мисли достатъчно в нашия свят. Кажи ми какво те тревожи.

— Мисля каква искам да стана, когато порасна. Когато… вече съм възрастна, имам предвид.

Интересно разяснение.

— И?

— Искам да съм като теб.

Опулвам се насреща й безмълвна. От всичко, което можеше да каже, и от всички професии, които можеше да си избере, тази ми харесва най-малко.

— Защо? — съумявам да я попитам най-накрая. — Какво стана с рисуването?

Бони ме дарява с усмивка, която ми заявява, че съм заблудена, но очарователна.

— Не съм чак толкова добра, мамче Смоуки. Рисуването е нещо, което винаги ще ми доставя удоволствие. Носи ми покой, но не съм предназначена за него.

— Миличка, ти си на дванайсет. Как може да си предназначена за нещо?

Тя бързо ме поглежда с поглед, който е хладен и ме кара да млъкна. Точно сега въобще не прилича на дванайсетгодишна.

— Знаеш ли какво виждам всеки път, когато затворя очи? — Гласът й е спокоен, равен, почти напевен. — Виждам мъртвото лице на майка си. Точно както го виждах през онези три дни, докато бях завързана за нея. — Бони се взира в нищото. — Сякаш искаше да изпищи. Много плаках през първия ден. Спомням си, че се чувствах зле заради това, защото някои от сълзите влизаха в очите й и си мислех, че не е правилно, тъй като тя не можеше да ги избърше. След това спрях да плача и се опитах да спя. Представях си, че не е мъртва и че просто ме е прегърнала. За известно време сработи. Докато не започна да мирише. След това всичко беше в сиво, синьо и черно. Понякога рисувам с тези цветове и си мисля за последния ден, защото той не беше истински, но в същото време беше най-истинският ден от всички. Сънищата ми за последния ден са изпълнени с писъци и дъжд.

Думите й ме хипнотизират. Когато най-накрая съумявам да проговоря, гласът ми е наситен с тъга:

— Съжалявам, Бони. Много, много, много съжалявам.

Тя се завръща обратно в настоящето. Онази мъртвешка хладина в очите й е заменена от безпокойство за мен.

— Хей, слушай, мамче Смоуки, всичко е наред. Е, не че е наред, не, не е, но аз съм добре. Можех наистина да съм много зле, нали разбираш? Не знаех дали ще успея да проговоря отново и дали нямаше да имам кошмари до края на живота си. Дори обмислях самоубийство. Но сега харесвам живота си. Обичам Елейна, Алън и най-вече наистина обичам теб. — Ухилва се. — Като тази вечер. Все пак направихме пържоли.

— Да — съгласявам се аз. — Много добри пържоли.

— Аха, това е нещо малко, но в същото време е всичко, нали разбираш?

— Да, миличка.

— Случилото се с майка ми е истинско, Смоуки. Случи се. То винаги е с мен и ще продължава да бъде. Знам, че разбираш какво имам предвид, защото на теб също ти се случиха много лоши неща. Но знаеш ли какво? Не искам да забравям. Мисля, че денят, в който няма да мога да си спомня как изглеждаше майка ми в онази стая, ще е денят, в който наистина ще загазя.

Простата зряла мъдрост на думите й кара тежкото острие да спре да атакува сърцето ми. Права е. Аз също смятам, че ако спра да тъгувам за Мат и Алекса, ще ги убия отново. С времето осъзнах, че страданието не е задължително, нито пък вината. Най-важно е да помниш. Защото да помниш, е задължително.

— Разбирам те — отговарям аз.

Бони ми се усмихва.

— Знам. Затова трябва да разбереш защо искам да правя това, което и ти.

— Заради случилото се с майка ти.

Онзи хладен мъртвешки поглед се завръща отново. Дванайсетгодишното дете изчезва.

— Не само заради мама, а и заради случилото се с мен. Заради случилото се с теб. Заради случилото се със Сара.

Сара беше жива жертва на случай, по който работих преди известно време. Макар тя да е с шест години по-голяма от Бони, трагедиите на двете създадоха много близко приятелство между тях.

— Хората, които обичам най-много, са наясно, че чудовищата са истински, мамче Смоуки. Когато знаеш това, повече не можеш да се преструваш и трябва да направиш нещо.

Поглеждам я с ококорени очи. Не желая да чувам тези думи от нейната уста.

Господи, този разговор никак не ми харесва. Знаеш ли защо? Защото ще изгубя спора. Защото всичко това започна да се случва още в момента, в който Бони беше завързана за изкормената си майка и оставена да се превърне в това, което е сега.

Този факт ме натъжава. Самата аз живях в измислен свят, в който се надявах, че Бони ще има нормален живот, нормална работа, хубава къща с бяла ограда и куче. Кого заблуждавах?

Не и нея, това е сигурно.

Въздишам.

— Разбирам, скъпа. — Може и да не ми харесва, но наистина е така.

— Ходенето в нормално училище е част от това. Няма да мога да разбирам чудовищата, ако не разбера нормалните хора.

Ти не си ли от тези нормални хора, скъпа? — мисля си аз, но не я питам. Не желая да чуя отговора й.

— Мислех си, че просто искаш да създадеш нови приятели на твоята възраст.

— Аз не съм на моята възраст, мамче Смоуки.

Най-накрая се случва против волята ми. Последните й думи са достатъчни, за да предизвикат сълза. Само една. Тя потича по бузата ми право надолу. Бони се намръщва обезпокоена и се пресята, за да я избърше.

— Съжалявам, не исках да те разстройвам.

Прочиствам си гърлото.

— Никога не ми спестявай истината. Независимо как се чувствам заради нея.

— Но ти не трябва да се чувстваш зле. Можех да съм мъртва. Можех да съм в психиатрична клиника. Все още можех да се събуждам посред нощ с писъци, нали помниш?

— Да.

Двете го правехме, понякога едновременно. Кошмарите ни отвеждаха отново в миналото и направо си продирахме гърлата от пищене.

— Сега нещата са много по-добре, нали виждаш? Не искам да си мислиш, че не съм щастлива.

Бони успява да намери правилните думи, за да потуши най-големите ми майчини страхове.

— Наистина ли, скъпа? Наистина ли си щастлива?

Малко съм шокирана от жалкия си и отчаян глас.

Тя ме дарява с нова усмивка — неподправена, искрена, чиста; усмивка, в която няма мъгла, писъци и дъжд, няма го и онзи хладен и студен поглед, а само ясното синьо небе с най-красивото слънце на света, каквото е това дванайсетгодишно дете.

— В осем от десет дни, мамче Смоуки.

Спомням си какво каза по-рано Алън и разбирам, че е бил прав. Приказката, че човек трябва да е благодарен за това, което има, е клише, но пък е самата истина. Бони е тук, тя е красива, интелигентна, талантлива, говори, не се страхува от живота и не се буди посред нощ с писъци. Да, онова, което й се случи, я промени, но то не я пречупи и в крайна сметка трябва да съм изключително благодарна за това. Защото е истинско чудо.

Прегръщам я силно.

— Добре, добре. Ще изчакаш ли обаче до следващата есен? Ще довършиш ли тази година с Елейна?

— Да, да, да, благодаря ти, благодаря ти!

Знам, че това е правилното решение, защото тези радостни викове отново принадлежат на дванайсетгодишно момиче.

Прекарваме останалата част от нощта съвсем нормално, като не правим нищо особено, а просто се наслаждаваме на компанията една на друга. За известно време не се тревожа, че някой може да умре.

Някак си светът се движи без мен в този момент.

* * *

Събуждам се от настоятелното звънене на телефона си. Поглеждам дисплея с премрежен поглед. Алън.

— Пет сутринта е — казвам аз. — Едва ли ще е нещо хубаво.

— Не е — отговаря той. — Затънали сме до шията в лайна.