Коуди Макфейдън
Тъмната страна (22)

22.

Грехът на Декстър Рийд

Беше прекрасен летен ден. Горещ, но не прекалено задушен, изпълнен с обещания за всичко друго, само не и училище. Декстър стоеше на верандата на къщата и оглеждаше квартала, в който живееха. Беше хубав, не изпитваше съмнение в това. Нямаше нови къщи, а само удобни и стари постройки, които придаваха целия чар на мястото.

Небето беше синьо и ясно и мама обичаше да го нарича „тексаско небе“. Като цяло Тексас беше съставен от равнини и хълмове и Остин не беше от градовете, които си падаха по небостъргачите, така че на много места можеше да се види хоризонтът. Всичко беше чудесно тук.

Декстър се събуди в този съботен ден и се зае с обичайните си занимания. Те бяха много важни за него и ставаха все по-важни с напредването на възрастта му и осъзнаването, че времената се менят. Беше на единайсет години и вече можеше да разбере различията между половете, които някога му бяха много мъгливи. Момчетата, които бяха само с година по-големи от него, вече доста по-често говореха за неща като „путка“ и при това с искрен интерес и копнеж. Подобни приказки бяха смущаващи.

Декстър се будеше в съботите в 5:30 часа без никаква аларма още откакто беше на шест години. Някои от най-хубавите анимационни филмчета, а именно онези стари черно-бели произведения на изкуството, се излъчваха в тези ранни часове.

Ставаше и отиваше долу в кухнята, за да похапне препечена филийка от домашно направен хляб с канела. Неговата версия включваше огромни парчета масло, нездравословни порции захар и достатъчно канела, която да придаде допълнителен аромат. Вкарваше филийката във фурната и я вадеше с бълбукащо върху нея масло. Гледаше как се пече и как реотаните почервеняват от температурата.

Декстър обичаше тези сутрини, харесваше му, че само той е буден и цялата къща е само негова, поне в илюзиите му. Чувстваше се свободен и в безопасност, макар да му беше ясно, че нищо не можеше да спре лошите неща, ако решаха да се случат… но беше сигурен, че нищо лошо няма да се случи сега, в този момент. Времето между 5:30 и 8:00 часа беше истинско блаженство за него.

Грабваше препечената филийка, когато изстинеше достатъчно (но не прекалено много), слагаше я в хартиена салфетка и отиваше в дневната, където беше телевизорът. Включваше го на правилния канал и се пльосваше в барбарона си. Мама го мразеше, а татко не беше особено възхитен от него — наричаше го отживелица от седемдесетте, но Декстър настоя да го задържи. Той беше неговият талисман, част от ритуала.

Понякога в ранните сутрешни часове даваха „Инки и птицата мина“, но в повечето случаи беше „Шоуто на Хъкълбери Хрътката“ или някое не толкова известно анимационно. След това пускаха „Том и Джери“, а след него „Шоуто на Шантави рисунки“. Гледаше всичките и по време на рекламите се опитваше да запомни за кои нови играчки да уговаря мама и татко.

Първата част от магията приключваше около 8:00 часа. Тогава ставаха мама и татко. Обичаше и двамата, но ритуалът включваше усамотение; тяхното присъствие нарушаваше спокойствието му. Влизаше под душа, след което се обличаше, докато те пиеха първото си кафе. Целуваше мама по бузата, чуваше измърмореното „Добро утро“ от страна на татко и към 8:30 излизаше.

Днес не беше по-различно — анимационните и препечената филийка с канела вече бяха изпълнени и целият ден беше пред него. Замисли се какво да прави. Разполагаше с няколко долара в джоба си, получени в резултат от участието му в индустрията за косене на трева. Можеше да отиде в „Съркъл Кей“ и да си купи няколко нови комикса. Или да се качи на колелото и да намине край басейна. Да му се не види, можеше да прави каквото му беше на сърце!

Реши да повърви, необичаен избор, но денят беше толкова хубав, че му се прииска да почувства земята под гуменките си. Насочи се към Т-образното кръстовище, където улицата му се срещаше с друга след знака „Стоп“. Ако завиеше вдясно, щеше да стигне до парка и басейна, а вляво до Рамблинг Оукс, който децата наричаха „гората“.

Не беше точно гора, а по-скоро развихрил се гъстак. Все още не беше унищожен от тракторите, които съвсем скоро щяха да подготвят земята за нови постройки.

В повечето случаи не обичаше да ходи сам в гората, но днес беше различно. Декстър беше общително момче, но точно сега не желаеше компания. Затова зави наляво, а не надясно. Това просто решение щеше да промени живота му завинаги, както се случваше често.

Улицата свършваше в пръстта, а пръстта водеше до дърветата. След като ги прекосеше, щеше да излезе на трева, която щеше да го отведе до още асфалт и нови къщи. Гората беше място, в което човек можеше да се скрие, и какво ли не се случваше в нея.

Безброй деца изпушваха първите си цигари тук. За първи път се изпробваха целувки, а и се носеха слухове за първи свирки и подобни, но Декстър не беше сигурен за това. Той не беше брилянтен, но беше малко по-умен от повечето от връстниците си и подозираше, че ако искаш някое момиче от квартала да ти посмуче Джонито, трябва да я заведеш на някое по-приятно местенце от гората. Поне в колата си.

Тук се четяха мръсни списания и Декстър беше гледал няколко през последните години. Те предизвикваха смесени чувства в него, които като че ли не съвпадаха с тези на приятелите му. Затова се хилеше и шегуваше с тях и подмяташе с необходимите увереност и апломб някое и друго вербално бижу като „космата мида“ и „рошав бургер“. В това нямаше никакъв смисъл, тъй като момичетата на снимките бяха обръснати там долу, а и какво общо имаха бургерите с тях?

Много хора бяха плакали в тези гори. Декстър знаеше това. Независимо че кварталът им беше хубав, децата пак си го отнасяха от време на време. Тормозът също не беше нещо нечувано, макар че не се говореше особено много за него. Гората беше убежище и светилище, място за обикновени игри, забранени грехове и мъка. Едва на единайсет Декстър разбираше, че гората щеше да е едно от онези места, които никога нямаше да забрави. Тя винаги щеше да притежава определена сила, дори и само в спомените му.

Вървеше бавно по улицата. Наслаждаваше се на слънцето и на околните звуци. Никой не беше толкова луд, че да излезе да си коси ливадата толкова рано, но двама мъже си миеха колите, което според Декстър беше чудесна идея. Напъха ръце в джобовете си и намери бял камък за подритване в една от канавките. Денят щеше да е страшно хубав!

Асфалтът свърши и започна пръстта. Съществуваха два вида тексаска пръст. Едната беше черна, суха и сплескана; в нея растеше тревата и се вадеше на чимове. Другата беше кафява, почти на гранули и пълна с детрит, камъни и подобни. Тази беше от втория вид.

Дърветата не бяха много далеч, затова Декстър реши да се поразходи. Смяташе да мине през гората и да отиде в съседния квартал. След това щеше да заобиколи и да се прибере навреме, за да хапне малко болонезе или фъстъчено масло с желе и вероятно да пийне сода. После можеше да отиде до магазина за комикси или басейна.

Защо не? Денят беше изцяло негов.

Забърза крачка към дърветата, развълнуван от отворилите се пред него възможности.

Тогава ги чу.

— Целуни го, шибан малоумнико — каза гласът.

Декстър знаеше на кого принадлежи. Всяко хлапе в квартала можеше да го разпознае. На вездесъщия Марк Филипс, побойник и зла напаст. Историята на Марк беше също толкова скучна, колкото пръстта под гуменките му: той много бързо беше пораснал на височина и широчина и се радваше на преимуществото, което му осигуряваше това.

Човек можеше да се спаси от него чрез обичайните за побойниците подкупи: парите ти за обяд, комикси, процент от джобните. Онези, които не се подчиняваха, биваха възнаграждавани с наказания, а Марк много си го биваше в тези работи. Той беше готов да стори всичко, за да си поддържа славата, и се раздаваше от сърце.

Повечето побойници щяха да те понабият, да те щипят за зърната на гърдите и да те съборят, за да ти се изплюят в устата. Марк също използваше тези прийоми, но разликата между него и „колегите“ му беше голяма — той беше готов да се постарае много повече. Сълзите обикновено бяха знак, че тормозеният е схванал картинката. Не и при Марк.

Веднъж и Декстър пострада от него. Поради някаква причина — до ден-днешен не знаеше каква — отказа да даде на побойника един комикс, който му поиска. Отговорът на другото момче беше мигновен и много жесток. То го удари толкова силно по лицето, че имаше чувството, че очите му са се разклатили в орбитите си. Това беше последвано от удар в слънчевия сплит, който накара Декстър да падне на колене и да се опита да си поеме въздух.

Марк му се беше нахвърлил на мига, събори го на земята и му притисна ръцете с коленете си.

— На педерастчето са му пораснали топки, а? Лоша идея, педал. Сега ще трябва да си платиш.

Декстър имаше чувството, че вече беше започнал да го прави. Невъзможността му да диша беше предизвикала надигащата се паника в гърдите му. Като че ли умираше. Знаеше, че няма да умре, но така се чувстваше.

— Ще ти покажа една хватка, която научих от предаванията за бойни изкуства, педал — каза Марк. Гласът му звучеше почти радостен. Декстър го погледна и разбра, че „почти“ е напълно излишно.

Побойникът сложи палци на лицето му и ги заби над скулите му. Натисна. Не особено силно, което правеше случващото се още по-ужасяващо, защото дори лекият натиск болеше.

— Тук се намират някакви точки на натиск или както там им викат. Боли повече, отколкото ако те ритнат в топките.

След това натисна наистина здраво. Палците му като че ли се бяха превърнали в стоманени колове, които се забиваха с огромна сила.

Декстър нямаше какво да направи — очите му се ококориха и той не просто започна да крещи, а направо да пищи. Агонията беше мигновена, ужасна и се разстилаше навсякъде. Имаше чувството, че Марк забива копия в челюстта му.

Дори през болката можеше да види побойника и ухилената му физиономия. Очите му блестяха и Декстър усети, че момчето се беше възбудило. Писъците му го бяха надървили.

Всичко трябваше да приключи тук. При другите побойници ставаше така, но това беше денят, в който Декстър разбра, че Марк даваше всичко от себе си и беше готов на какво ли не, за да поддържа славата си; раздаваше се, ако можеше така да се каже.

Просто не спря. Натисна още по-силно. Натисна и се ухили още повече, докато Декстър пищеше. Продължи да натиска, докато по-малкото момче не се подмокри. Накрая молеше побойника да спре.

— Мамчето ти курва ли е? — попита Марк.

— Да, да, да! — изпищя в отговор Декстър.

— Кажи го тогава. Кажи ми, че майка ти е мръсна стара мастия, която обича да смуче и да й го слагат в задника.

Отново усети надървения член на Марк, който пулсираше.

На Декстър трябваше да му се признае, че не отговори веднага, но тогава побойникът натисна още по-силно.

— Добре, добре, добре! Тя е мръсна стара мастия, която обича да смуче! — изпищя в отговор той.

— Мръсна стара мастия, която обича да смуче и да й го слагат в задника.

— Мръсна стара мастия, която обича да смуче и да й го слагат в задника! Моля те спри моля те спри моля те спри моля те спри моля те…

И тогава Марк наистина го пусна. Махна си палците. Но не слезе веднага от него. Остана отгоре му. Погледът му не се отлепяше от Декстър — очите му бяха наполовина затворени като на хищник, а надървеният му член пулсираше върху корема му. Беше опиянен от силата си; сила, която му позволяваше да прави каквото си поиска, и да причинява болка.

— Слушай, педал. Ако някога кажеш на някого, че съм направил това, ще те намеря и ще ти откъсна пишката. Да не мислиш, че се бъзикам?

Декстър не можеше да отговори. Целият трепереше, а туптенето в бузите му не спираше, сякаш Марк не беше махнал палците си оттам. Поклати глава и започна да плаче. Издаваше дълги и протяжни хлипания. Побойникът го погледна отвратен.

— Шибана путка педалска.

Марк стана от Декстър. Малкото момче се извърна настрани и повърна в добрата стара тексаска пръст. Бузите му горяха. Туптенето продължи почти два дни и през цялото време не можеше да се храни нормално.

Това беше първият сблъсък на Декстър с тормоза и той определено остави своята следа в него. Въобще не се съмняваше, че Марк ще изпълни заканата си. На него му харесваше да причинява болка. Причиняването на болка помпеше гумата на побойника, надървяше хотдогчето.

Марк беше зъл. Декстър разбираше много добре това. Децата не познаваха нюансите на сивото. Моралните дилеми се появяваха по-късно, когато започваха да оправдават собствените си злодеяния. Черно на бяло, Марк беше чудовище и Декстър беше разбрал това от първа ръка.

Така че когато чу „Целуни го, шибан малоумнико“, знаеше, че това не е на добре, ама никак не е на добре.

По-късно през годините Декстър щеше да се пита защо, предвид че знаеше какво щеше да последва, просто не се беше обърнал върху тази кафява тексаска почва и не се беше върнал обратно на кръстовището, където да завие към парка и басейна и да продължи да бъде единайсетгодишен.

Вместо това продължи напред към гласа. Много се страхуваше, но беше неспособен да се обърне.

След първата редица дървета пред него се отвори малко пространство и Марк, който се беше надвесил над Джейкъб Литълфилд.

Джейкъб беше по-голям от Марк и Декстър, почти на седемнайсет години, но беше по-дребен от Марк и много по-бавен в главата от двама им. На Декстър му стана ясно, че думата „малоумник“ не беше използвана метафорично. Колкото и грубо да звучеше, едва ли Джейкъб чуваше тази обида за първи път и вероятно разбираше значението й.

Момчето беше паднало на ръце и колене и плачеше като изгубено дете. Лицето му беше голямо и обло с късо подстригана руса коса. Кожата му беше млечнобяла. Декстър винаги беше смятал, че Джейкъб има най-красивата кожа, която някога беше виждал в друго момче. Джейк беше сладко хлапе, винаги се усмихваше и беше много доверчив. Обикновено майка му не го изпускаше от поглед. Декстър се чудеше какво, по дяволите, се беше случило.

Марк посочи десния си крак, който беше бос. Той изглеждаше грозен, с мръсотия между пръстите и много неприятен.

— Казах ти да го целунеш, глупав олигофрен такъв. Полигави се достатъчно, така че не трябва да имаш проблем да почистиш между пръстите ми.

— Не искам — проплака Джейкъб. — Моля те, не ме карай.

Марк зашлеви момчето. Много силно. Декстър потръпна при звука.

— Прави каквото ти казвам, или ще те спукам от бой, шибан малоумнико! Чуваш ли ме?

Побойникът зашлеви отново момчето и сега то направо се късаше да реве с пълно гърло като някакво бебе. Декстър наблюдаваше случващото се със смесица от ужас и изумление. Джейкъб се наведе напред и започна да целува и лиже мръсния крак на Марк.

Шибаняк беше единственото, което му дойде на ума. Декстър не ругаеше често, но шибаняк беше гъвкава дума, която пасваше чудесно на много места. Това беше едно от тях.

— Точно така, малоумнико, изчисти ги хубавичко.

Декстър разпозна изражението на лицето на побойника. Дивашка радост. Напълно сигурен беше, че Марк вече е изпънал палатката, както обичаха да казват по време на преспиванията в къща на приятел. Това така забавно остроумие не беше много уместно тук. Гърлото му беше сухо и имаше чувството, че устата му е прашасала. Ставаше свидетел на най-лошото нещо, което някога беше виждал в живота си. Сигурен беше в това.

Както беше сигурен, че колкото се може по-бързо трябва да се изпарява оттук. Трябваше да се изпарява шибаняшки бързо. Иначе щеше да се озове на ръце и колене до Джейкъб и двамата щяха да лижат мръсотията от краката на Марк, докато не ги лъснеха.

Ами Джейкъб?

Разбира се, нямаше как да не го споходи тази мисъл. Все пак Декстър беше добро момче. Отговорът веднага се появи — бърз и срамен.

Съжалявам, Джейкъб, но ще се наложи да го отнесеш.

Подобна постъпка не беше особено благородна, но все още помнеше добре какво му беше сторил Марк, и при самата мисъл пикочният му мехур заплаши отново да се изпусне. Джейкъб трябваше да се оправя сам, което си беше шибаняшко, но така стояха нещата.

Декстър се обърна да си ходи и тогава се случи. Най-старото клише. Като в някакъв лош филм. Настъпи пръчка. Лятото беше сухо, така че пръчката изпука като фишек.

По-късно Декстър щеше да размишлява над факта, че хлапетата като Марк въобще не се двоумяха и нямаха никакъв морален кодекс. Пръчката изпука и побойникът му се нахвърли само след няколко секунди. Първо чу как по-голямото момче се размърда и миг по-късно огромните му и месести ръце го сграбчиха за врата. Много преди Декстър да успее да разгадае появилата се мисъл „Бягай!“ и да я приложи на практика.

— О, я виж какво си имаме тук — изкиска се Марк. — Явно се събира конвенцията на малоумниците.

— Пусни ме — настоя Декстър повече по навик, отколкото изпълнен с надежда, че побойникът ще го послуша. — Просто се разхождам. Не ми пука какво се случва. Обещавам да не казвам на никого.

Марк го стисна малко по-силно и той се затърчи. Не беше точно болка, а по-скоро обещание за такава.

— Не мисля, педал — каза по-голямото момче. — Организирам малко парти тук и смятам, че трябва да се присъединиш към него.

Марк се обърна без повече приказки, като все още държеше Декстър за врата, и тръгна обратно към празното пространство. Джейкъб продължаваше да е на ръце и колене. Трепереше и ревеше. Декстър не се чудеше защо момчето не е избягало. Навярно Марк му беше обещал да го убие, ако го стори. По-добре да лижеш мръсния му крак, отколкото постоянно да се оглеждаш зад рамо. Всички малки деца, които някога са били тормозени от побойници, разбираха тази логика.

Марк го блъсна напред и го пусна. Декстър се спъна и се приземи под лош ъгъл върху китката си. Не успя да предотврати падането, а само го омекоти. Също така си удари брадичката в земята. Зъбите му изтракаха толкова силно, че чак черепът му изтръпна, сякаш някой го беше фраснал с голяма дървена лъжица.

— Почвай да лижеш отново, малоумнико — нареди на Джейкъб Марк.

Момчето продължи да плаче, но съпротивата му би била излишна. То се зае да чисти с език мръсотията между пръстите на побойника. Декстър се изправи до седнало положение и си избърса устата. Зъбите го боляха.

Слънцето беше горещо, но не и по онзи приятен начин отпреди малко, сега беше някак си сюрреалистично. Имаше чувството, че се пече жив. Чуваше някак забавено насекомите и птичките около себе си.

Сякаш съм в кошмарния сироп, който е навсякъде…

Така наричаше баба му онези кошмари, в които трябва да бягаш, но имаш чувството, че си попаднал в някаква каша — кошмарен сироп. Тя му беше казала, че на моменти се появява и когато си напълно буден.

Марк се обърна към Декстър. На лицето му се беше появила усмивка като на влечуго, а погледът му беше замъглен. Определено беше изключително доволен. Всичко това тук беше само за него. Покорство, деградация, власт. Марк знаеше какво иска, и правеше каквото е необходимо, за да го получи.

— Слушай, педал, ще ти позволя да си избереш какво да правя с теб. Можеш да ми се подчиниш или ще получиш още от лечението, което ти приложих преди няколко месеца.

Думите на побойника накараха Декстър да потръпне. На челото му изби пот. Устата му пресъхна.

Ще направя каквото поиска, едва ли ще е толкова лошо.

Нищо не може да е чак толкова лошо.

— Ето каква е сделката. Ще си извадиш малката тънка пишка и ще накараш малоумника да я налапа. Искам да се задави с кренвиршчето ти. — Марк се усмихна лениво и радостно. — Той ще го посмуче, а ти ще се изпразниш в устата му, ебчо. Не го ли направиш, отново ще заиграят палците. — Побойникът размърда споменатите пръсти и се ухили още по-широко.

По-късно през годините Декстър се питаше откъде типове като Марк знаеха точно къде да забият ножа, за да боли най-много. Това беше почти свръхестествен талант, сравним единствено с акулите, които надушваха кръвта във водата.

Декстър не беше перфектен, но се опитваше да е добро момче. Имаше своите моменти на гняв и егоизъм, но досега не беше правил нещо наистина грозно. Никога не си беше изкарвал яда на някой по-слаб от него, никога не беше наранявал беззащитно животно, а лъжите му бяха дребни. Някак си Марк знаеше всичко това и искаше да го промени, защото беше наясно, че така ще го нарани много повече, отколкото ако го накараше да му излиже краката или забиеше палци в лицето му.

— А ако не го направя?

— Продължавай да ближеш, малоумник! — изкрещя Марк на Джейкъб и отново се обърна с онзи сънен поглед и усмивка на влечуго към Декстър. — Ще те накарам да пищиш, педалче. Ще те накарам да пищиш, докато не си изгубиш шибания акъл.

Декстър се опита да се бори със страха си. Не можеше да отрече това през годините, в които си спомняше този случай. Опита се. Само че в този ден разбра, че куражът е запазен за героите от комиксите, а не за единайсетгодишните момчета.

Стана и отиде при Марк. Погледна падналия на земята Джейкъб — той вече не се късаше от реване, но продължаваше да ближе крака на побойника, който беше станал доста чист.

Добра работа!, помисли си Декстър на ръба на истерията.

Джейкъб спря за момент и го погледна. Момчето наистина имаше красива кожа. Очите му бяха като на дете — големи и доверчиви. От носа му течаха сополи, а бузите му бяха мокри от сълзите.

— Преди да го накараш да ти налапа кренвирша, искам да го зашлевиш — нареди провлечено и лениво Марк.

Не го прави, провикна се един глас в главата на Декстър. Това е нещо, което няма как да поправиш после.

Декстър не можеше да отлепи очи от лицето на Джейкъб. От облото му, глупаво лице. В него започна да се надига гняв, ирационален гняв, който твърдеше, че вината да се озове в това положение, е изцяло на умствено изостаналото момче, че заради него трябва да направи нещо толкова ужасно.

Ако не беше такъв шибан малоумник, нямаше да сме тук и аз просто щях да си направя разходката в тази чудесна съботна сутрин.

Гневът на Декстър се засили. По-късно осъзна, че гневът му е бил породен от страх и срам.

Вдигна ръка и я задържа във въздуха. Трепереше.

— Направи го, педал — прикани го Марк и се ухили като жабок.

Декстър имаше чувството, че е попаднал в ада.

Затвори очи, за да не вижда лицето на Джейкъб. Отдаде се на гнева си и замахна.