Коуди Макфейдън
Тъмната страна (18)

18.

Лятото умира трудно на това място, то се е хванало за слънцето и не иска да го пусне. Въздухът тази сутрин е свеж и хладен, но не е студен и сега температурата наближава двайсет градуса.

Трафикът не е ужасен. Алън успява да шофира със сто и двайсет, което си е едно малко чудо на магистрала 405 по което и да е време на деня. Човек никога не е самотен на 405.

Централната част на Лос Анджелис преминава в Сан Фернандо Вали. Промяната е едва забележима, но е налице. Ако Ел Ей беше ябълка, щеше да гние отвътре навън, а именно от центъра навън. Долината също е попарена, но тук-там през пукнатините на строежите се забелязват поникнали цветя. Все още има повече пространство и по-малко мръсотия.

Спираме на паркинга на „Спасителят“.

— Няма много за гледане — отбелязва Алън.

Миналата вечер не успях да огледам добре църквата — беше тъмно, а и аз бях много изморена. Алън е прав. Тя е малка, вероятно не разполага с много финанси. Няма богати дарители, които да осигуряват истинско масло на отец Йейтс. Това място е по-скоро маргарин. Чешмяна вода, а не бутилирана.

— Едно такова място ми вдъхва по-голямо доверие — казвам аз.

Алън се усмихва.

— Разбирам те какво имаш предвид.

Нашата работа ни е научила, че не дрехите правят човека. Можеш да убиваш с тениска и скъп костюм, можеш да убиваш, ако си богат и ако си беден. Ножът си е нож във всички случаи. Нямам пълно доверие на коя да е църква, но нямам никаква вяра на позлатените и лъскавите. По мое мнение набожността е аскетична дейност.

— Обадих се предварително — казва Алън. — Отецът ни очаква.

* * *

Поглеждам вътрешността на църквата с нови очи. И с нов нос: усещам миризмата на белина. Пейките са дървени и доста изтъркани. Подът е от бетон, а не от мрамор. Олтарът в предната част е малък. Христос виси в обичайната си поза и гледа към всички нас. Спасителят ни има нужда от нова боя, тъй като неговата се лющи на места.

Образът му продължава да кара нещо вътре в мен да потрепва. Не знам дали още вярвам в него, но някога имах вяра. В него и в Дева Мария. Молех се, умолявах ги да спасят майка ми от рака. Мама почина. Това предателство сложи край на връзката ми с Бог. Как може да ми прости греховете, когато аз никога няма да му простя неговите?

Отец Йейтс ни забелязва и тръгва към нас с усмивка.

— Агент Барет, агент Уошингтън.

— Здравейте, отче — поздравявам го аз. — Доста е празно тук. Няма клиентела ли?

Потръпвам вътрешно. Явно не мога да овладея горчивината си, когато стъпя на това място. Алън ме поглежда странно. Отец Йейтс като че ли не е трогнат.

— Клиентелата в „Спасителят“ всеки ден е слаба, агент Барет. Не спасяваме души на конвейер. Правим го една по една.

— Съжалявам, отче. Това беше ненужно от моя страна.

Свещеникът маха с ръка.

— Сърдите се на Бог, разбирам ви. Щом той може да го приеме — а сигурен съм, че може, значи мога и аз. Да оставим това настрана. Има един човек, с когото искам да ви запозная. Агент Уошингтън ми сподели причината за посещението ви и жената, с която ще ви срещна, е единствената, за която се сетих. Доколкото ми е известно, тя беше едничката приятелка на Розмари. Споминалата се няма живи членове на семейството си. Но тази жена може да ви помогне.

— Защо мислите така?

— Защото е била полицейски служител. По-точно детектив. В Охайо.

— Наистина?

— Честен кръст. — Отец Йейтс се усмихва. Свещенически хумор. — Тя ви очаква в ризницата^[1].

* * *

Като всичко друго в църквата ризницата е малка, но много чиста. Един обикновен рафт осигурява място за потира^[2], когато не се използва. Там са също виното и нафората.

— Прави се от монахините — беше ми обяснила майка ми, когато я попитах.

Не бях голяма почитателка на монахините тогава, но трябва да призная, че нафората ми стана още по-неприятна. Този осветен хляб трябваше да бъде наградата за оцеляването след цяла литургия, а всъщност имаше вкус на стиропор.

Виждам килер без врати, в който дървото е боядисано в бяло. Одеждите на отец Йейтс висят вътре.

Няма бюро в малката стаичка, а само прозорец и три очукани стола. Една жена е седнала в единия и ни чака.

— Това е Андреа — представя я свещеникът. — Андреа, това са агент Смоуки Барет и агент Алън Уошингтън.

Жената кима, но не проговаря.

— Ще ви оставя насаме засега — казва отец Йейтс и излиза.

Разглеждам Андреа. Тя не е дребна жена, но не е и едра, висока е около метър и шейсет и пет и вероятно тежи шейсет килограма. Лицето й нямаше да е нищо особено, ако не бяха косата и очите й. Косата й е дълга, лъскава и толкова черна, че направо синее. Очите й са големи, кристално ясни и по-тъмни от косата й.

Това са интелигентни очи. Виждам ченгето в тях. Погледът й е честен, прям, предпазлив, той е смесица от противоречия, които могат да се срещнат единствено при служителите на реда и закоравелите престъпници. Андреа оглежда белезите ми, без да реагира по някакъв начин.

Облечена е в жълта тениска, която вероятно е с половин размер по-голяма за нея, сини дънки и гуменки.

Протягам ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Андреа — казвам аз.

Хватката й е здрава и по-силна, отколкото очаквах. Дланите й са сухи. Съумявам да скрия собствената си изненада от белезите по китката и ръката й. Два прореза — един хоризонтален и един вертикален. Знакът на едно наистина отдадено самоубийство.

— На мен също. — Гласът й е нисък и гърлен като на телефонен секс оператор. — И да, опитах се да се самоубия. — Тя обръща другата си китка и там има още белези. — Едни и същи са.

— Самата аз бях на косъм — бързам да споделя, макар да не знам защо.

Андреа ме поглежда с нежен поглед и ни кима да седнем.

— Защо убийството на Розмари привлече интереса на федералните? — пита тя.

Право на въпроса. Опитвам се да й пробутам стандартния отговор:

— Нямам право да ти кажа.

Тя ме дарява с най-безрадостната усмивка, която съм виждала някога, последвана от ухилване, което ни казва, че сме доста забавни, ако смятаме, че ще е толкова лесно.

— В такъв случай аз нямам право да ви помогна. Казвайте или си вървете.

Поглеждам Алън. Той свива рамене.

— Добре — съгласявам се аз. — Розмари не е единствената жертва на този убиец. Ако ти трябва да знаеш още, тогава наистина приключихме.

— Не, това е достатъчно. И се радвам, че ми го сподели.

— Че е убил и други ли?

— Разбира се. По-лесно е да разгадаеш случай с повече убийства, отколкото такъв с едно-единствено.

Андреа не се тревожи за по-голямата картина. Ако смъртта на други ще помогне да се намери убиецът на приятелката й, така да бъде.

— Искаш ли да ни разкажеш какво се е случило? — пита Алън.

Хвърлям му поглед. Изцяло се е съсредоточил върху Андреа. Той е най-добрият, що се отнася до разпити, така че си държа устата затворена и се възползвам от отворилата ми се възможност да я огледам по-внимателно.

Отнема ми повече време да го видя, отколкото на Алън, но в крайна сметка успявам. Изписано е в очите, на лицето и навсякъде в нея. Тя е тъжна. Това не е кратката тъга на някого, който е имал лош ден. Това не е отчаяние. Това е нещо по средата, изтощение от носеното бреме. Андреа има история за разказване, лоша история, която трябва да изслушаш, преди да я накараш да ти каже онова, което искаш да знаеш.

Тя не реагира веднага, а продължава да ме изпива с тези свои големи тъмни очи, преди да се обърне към Алън.

— Някога бях полицайка — започва тя. — В Охайо.

Колегата ми кима.

— Отец Йейтс ни каза.

— Бях добро ченге. Имах талант. Можех да надуша лъжите от километри и правех връзки, където останалите не успяваха. След пет години бях прехвърлена в отдел „Убийства“.

— Доста бързо — отбелязва Алън. — Всичко благодарение на способностите ти ли се случи, или си имала чичо владика?

Пита я дали е имало някой висшестоящ, който й е помогнал да се издигне в кариерата си.

— И двете. Бях добра, наистина добра. Но баща ми също беше ченге, така че имаше хора, които се грижеха за мен. Така стават нещата там.

— Както и тук — отбелязва Алън. — Работих десет години в отдел „Убийства“ на лосанджелиската полиция. Способностите невинаги бяха достатъчни.

— Да. Е, справях се доста добре. Бързо ме повишиха, омъжих се за страхотен мъж — не беше полицай — и скоро ни се роди бебе. Красиво момченце, което кръстихме Джаред. Животът беше прекрасен. Тогава всичко се промени.

Андреа млъква и се вторачва в нищото.

— Какво имаш предвид? — приканва я Алън.

— Появи се един тип. Набелязваше семейства. Безразборно. Отиваше в някой краен квартал и разузнаваше, докато не попаднеше на правилното. Задължителните му изисквания бяха няколко деца на десет години или повече, за предпочитане момчета и момичета в тийнейджърска възраст и поне един родител. Самотните майки му бяха най на сърце, но винаги гледаше да има момче в уравнението. Нападаше ги, когато се стъмнеше. Караше ги да се събличат и цяла вечер издевателстваше над тях. Принуждаваше ги да правят секс едни с други. Сестри със сестри, майки със синове, бащи с дъщери. Схващате картинката. След това чукаше любимеца си или няколко от любимците си. Когато приключеше, оставяше всички живи с изключение на един, когото удушаваше, докато останалите гледат.

Андреа преглъща при спомена на всичко това.

— Беше сформиран екип, който да го залови. Бях втора в йерархията. Смятах да сторя всичко, на което съм способна. Този случай ми беше влязъл под кожата. Все още нямам представа защо. Беше лош, но бях виждала много по-лоши.

— Понякога е по-лесно да си имаш работа с мъртви жертви, отколкото с живи — казвам й аз.

Тя ме поглежда с подновен интерес.

— Странно е, че го споменаваш. Тези семейства бяха прецакани завинаги. Повечето се разведоха. Някои от бащите и децата се самоубиха. Но никоя от майките. Не знам защо.

— Заради децата — отговаря Алън.

— Какво? — учудва се Андреа.

— Майките не са се самоубили, защото е трябвало да бъдат до децата си.

Тя поглежда Алън за момент, след което продължава:

— Целта му беше да унищожи животите на тези хора. Това беше неговата фикс идея. Веднъж разбрала това, осъзнах защо ги оставя живи. Искаше да се връща и да се наслаждава на нещастието им. Изпратихме наблюдателни екипи пред домовете на жертвите, уверени, че шибанякът ще се появи. В Охайо има смъртна присъда, така че извършителят лапна капсула с цианид преди няколко години.

— Добра работа — казвам аз.

— Хванахме го — съгласява се Андреа, — но това не помогна. Не можех да изгоня историите на жертвите от главата си. Нещата, които ги беше накарал да направят. Как им се бяха отразили. Започнах да имам проблеми със съня и по стара полицейска традиция пазех всичко вътре в себе си. Накрая се обърнах към същия терапевт, към когото се обръщаше баща ми в тежки моменти. Доктор Джони Уокър. — Поредната безрадостна усмивка. — Доктор Уокър беше евтин, пазеше тайни и винаги успяваше да се справи с проблемите.

— Самият аз съм се обръщал към него много пъти — казва Алън.

— Наистина? — пита Андреа.

— Да. Много ченгета го правят.

На лицето й като спазъм се появява горчивината от всичко преживяно.

— Проблемът е, че не излиза никак евтино. Началото е приятно, но краят е истинска кучка.

— На мен едва не ми коства брака — казва Алън. — Какво ти струваше на теб?

Тези нейни очи се затварят и когато се отварят отново, поглеждат мен, Алън, тавана. Виждам бурята в тях, вятър, дъжд и гръмотевици, болка, ярост и нещо по-ужасно, но трудно за разпознаване.

— Всичко — отвръща Андреа. — Коства ми всичко. — Гласът й е монотонен. — Може би, ако бях признала проблема си и бях потърсила помощ, щях да променя нещата. Но ченгетата не са много добри в това, а и при мен съществуваше допълнителното напрежение, че съм жена. Някой постоянно чакаше да покажа слабост. Скрих всичко в себе си, при това доста добре. Едно от нещата, които ченгетата правят много добре, човече, е да лъжат. — Поглежда Алън. — Шофирах пияна с Джаред в колата. Катастрофирахме и той умря.

Мълчание. Вече не ни гледа.

Имам неприятен вкус в устата си, подобен на кръв. Това е поредната ужасна история, която да добавя към каталога си от безполезни и ужасни истории. Случилото се с нея не е било причинено от това, че е лош човек, лошо ченге или лоша майка. Нещо в този случай я е покосило и я е накарало да посегне към бутилката. Един ден е била в колата със сина си и заради алкохола е реагирала неправилно. Това е бил нейният край, поне за известно време. Фактът, че е заловила чудовището, не е бил от значение. Тя се е оказала последната му жертва.

— Опитах се да се самоубия на два пъти. Веднъж с хапчета и веднъж с бръснач. Определиха ме като негодна за служба. Съпругът ми ме напусна. Бях напът да дам трети шанс на самоубийството, когато осъзнах истината: смъртта беше прекалено добра за мен. Нуждаех се от страдание. — Андреа продължава да говори с монотонен глас. — Затова се преместих в Ел Ей и станах курва.

Потръпвам при това откровение.

— Защо? — питам аз.

Големите й очи не просто се спират на мен, а направо ме приковават.

— Покаяние. Убих сина си. Заслужавах да страдам. Смятах, че ще е добро начало, ако позволя на непознати да ме чукат четири-пет години за пари. — Андреа избухва в смях. — Знаете ли кое е най-смешното? Един тип, когото бях арестувала в Охайо, беше излязъл на свобода и се беше преместил да живее в Лос Анджелис. Съдбата го изпрати при мен. Наистина си умря от кеф полицайката, която го беше арестувала, да му прави свирка, паднала на колене.

Отвратена съм. Не мога да намеря думи, за да опиша как се чувствам.

— Вече не се занимаваш с това — отбелязва Алън. — Как се озова тук?

— Времето е добро в едно нещо, агент Уошингтън. Продължава напред. Светът не спира да се върти. Човек се променя, независимо дали го желае, или не. Няма значение колко голяма е болката или колко много се мразиш. Рано или късно душата ти продължава напред. Радвам се, че страдах заради стореното на Джаред. Това беше правилно решение. Но един ден се събудих и си казах, че може би е достатъчно. — Андреа свива рамене. — Нуждаех се от място, на което да отида. Бях отгледана като католичка, затова дойдох тук. Отец Йейтс ми помогна да се откажа от проституирането.

Осъзнавам, че това е възможно най-съкратената версия. Празнината между продаването на тялото й като покаяние за мъртвия й син и превръщането й в тази, която е в момента, е огромна, но тази жена ще сподели само онова, което желае. Тя няма да плаче, да се разчувства или да гледа небесата с блажен блясък в очите. Вероятно някога е била нежно цвете… кой знае? Тази роза обаче отдавна се е превърнала в камък.

— Колко добре познаваше Розмари? — пита Алън.

Хладната й фасада се пропуква едва.

— Познавах я много добре. Бяхме най-добри приятелки.

— Съжалявам.

— Животът е гаден понякога.

— Тук ли се запознахте?

— Да. Двете бяхме доброволки в неделите. Помагахме на други пропаднали хора. Не бях много разговорлива. Розмари ме промени. Имаше нещо в нея, едно вътрешно щастие, на което човек не може да устои. Сякаш знаеше, че всичко е прецакано, но това не й пречеше да продължава да се смее. Това ме привлече в нея. Никога не спря да си търси причини да бъде щастлива.

Нещо в начина, по който говори, ме кара да задам този въпрос:

— Бяхте ли любовници?

Андреа присвива очи, но накрая просто въздиша.

— За кратко. За мен не беше важен сексът. Просто исках да съм с някого. А и харесвах Розмари. Приключихме връзката си по възможно най-добрия начин. Не си падам по жени, нито пък тя. Зарязахме секса и запазихме любовта. При нас сработи.

— Разбирам — казва Алън. Той пипа много нежно и задава въпроса, от чийто отговор наистина се нуждаем. — Андреа, има ли нещо, което смяташ, че може да ни помогне? Някой да е проявявал прекомерен интерес към Розмари? Да са се появявали нови хора в църквата? Каквото и да е.

Тя поклаща раздразнена глава.

— Много мислих върху тези въпроси, повярвайте ми. Когато чух, че Розмари е била убита, направо полудях. Вече не плача, но счупих разни неща. Оттогава не съм мислила по темата. Трябва обаче да разберете, че Розмари внимаваше изключително много. Тя беше пристрастена към чукането. Не казвам, че беше пристрастена към секса, това не би било правилно. Тя обичаше чукането. Колкото по-извратено, толкова по-добре. Единственият начин да държи нещата под контрол, беше да си създаде рутина и да не я нарушава. Сутрин ставаше, тренираше, работеше и после идваше тук. Двете прекарвахме известно време заедно. Това беше всичко.

— И е нямало нарушения или промени в тази рутина преди смъртта й? — пита Алън.

Андреа разперва безпомощно ръце.

— Не. Нищо.

— Какво ще кажеш за положението тук? — притиска я той. — Да са идвали нови мъже?

— Помислих и над това, повярвай ми. Но не се сетих за нищо. Съжалявам, ще ми се да ви бях по-полезна, но единственото, което мога да заявя със сигурност, е, че не е бил някой от миналото й.

— Защо мислиш така? — питам аз.

— Розмари ми сподели, че всички, които някога е познавала, вече са мъртви. Убити от възраст, болести или наркотици.

* * *

Двамата с Алън пътуваме обратно към Бюрото. Неспокойна и разстроена съм.

— Всичко това е много сбъркано, Алън — заявявам аз.

— Защо?

— Доникъде не сме. Доникъде. Имаме три жертви — и то само защото той ни ги даде, — а не разполагаме с никакво негово описание, отпечатъци или каквото и да било. Смятам, че знам каква е мотивацията му, но не съм сигурна. Няма нищо ясно, нищо, което да се откроява.

Колегата ми ме поглежда.

— Какво? — питам аз.

— Понякога е така. Работим върху случаите, докато не се появи нещо, което да ни помогне да ги разрешим. Наясно си с това. Защо си толкова напрегната, след като са минали само два дни?

— Защото е лично.

— Какво имаш предвид?

— Смятаме, че този тип се разхожда наоколо и убива хора от години, нали? Мислим, че числата на тези кръстове са броят на жертвите му. Ако наистина е така, този човек ще се окаже един от най-трудолюбивите убийци на всички времена. И прави всичко точно под носовете ни. Всички жени като Лиза и Розмари в света капят като мухи и той се смее през цялото време.

Алън кима.

— Жертвите са ти влезли под кожата.

Забележката е остра и реже като нож.

— Винаги ми пука за жертвите.

— Да, разбира се. Но понякога за едни ти пука повече, отколкото за други. Това е един от тези моменти, нали?

Спирам да се възпротивявам.

— Да.

— Защо?

— Поради същата причина, поради която Аткинс беше разстроен заради Розмари. Повечето хора се оставят на течението на живота. Приемат онова, което получават. Лиза Рийд и Розмари Зоненфелд са плували срещу течението. Макар да са знаели, че ще е трудно, може би дори безсмислено, те са плували срещу течението. И когато са стигнали до плажа, този тип се е появил зад тях, прерязал им е гърлата и е хвърлил телата им в реката.

Алън мълчи известно време и просто шофира. Накрая си прочиства гърлото.

— Да, на мен също ми влизат под кожата. В тези моменти се сещам за теб.

Поглеждам го изненадана.

— Наистина?

Той се усмихва и ме поглежда настрани.

— Що се отнася до плуване срещу течението, ти, Смоуки, си златна медалистка в категория „Без ръце“.