Пиер Певел
Кралят (4)

2.

Старите арени се намираха в един от историческите квартали на Ориал. Това беше просторна постройка, където някога се бяха провеждали турнири — в епохата, когато царуваха първите крале на Лангър. Но времето на рицарските двубои беше отминало и Арените рядко се използваха, докато кралица Селиан не започна да организира там празненства, пиршества и големи конни представления, особено ценени от Двора. Няколко редици пейки бяха наредени около почетна трибуна и обграждаха по цялата й дължина една конна пътека от отъпкана пръст, покрита с дървени стърготини. Денем светлината влизаше откъм срещуположната страна, през редицата широки прозорци. Нощем се спускаше от безброй светилници, висящи от гредите на великолепно, изумително скеле. Десетки знамена с гербовете на Върховното кралство и неговите васали покриваха стените.

Тази сутрин принц Ирдел и десетина от неговите придворни се упражнява в бойни изкуства на пътеката — по риза, с ръкавица на дясната ръка, а подкованите им ботуши стържеха под насипаните стърготини замръзналата земя. Правеха физически упражнения или се биеха по двойки с тежки мечове, чието ясно звънтене отекваше под високия покрив. Бяха потънали в пот и не щадяха усилията си, въпреки студа, който царуваше в залата, въпреки ударите, получени с плоската страна на острието, въпреки опасните падания, въпреки порязванията. Ирдел не искаше по никакъв начин да го щадят: страдаше и се мъчеше както всички други. Примерът му караше неговите придворни да дадат най-доброто от себе си, а също и присъствието на няколко дами от Двора, които — увити в кожени палта — седяха на пейките и наблюдаваха спектакъла.

Лорн влезе на пътеката през вратата, от която се отиваше до почетната трибуна и нейния балдахин в лазурносиньо и сребърно. Логан вървеше на три крачки зад него, зорко оглеждаше всичко наоколо и бе готов да се намеси на мига и да извади двете остриета, кръстосани на гърба му. Най-напред ги забелязаха откъм пейките, като дамите с учудване познаха капитана на Ониксовата гвардия. Това привлече вниманието на благородниците, които един подир друг преустановиха упражненията си. Бяха задъхани, от устата им излизаше пара, докато гледаха Лорн да се приближава, и дебнеха реакцията на принц Ирдел. Очевидно не бяха известени за идването на Лорн. Дори Елвин д’Ералс — който при това бе най-близък на принца-регент — изглеждаше неподготвен.

Ирдел се приближи до Лорн и го поздрави непринудено.

— Добро утро, рицарю. Добре сте дошли.

Лорн сдържано присви очи.

Огледа придворните — познаваше повечето от тях. Разбира се, виконт Д’Ералс. Но също и граф Д’Алвейн, и херцог Дьо Мидхелт, които Ирдел бе направил свои генерали по време на обсадата на Арканте. Бароните Дьо Фурия и Д’Ирест също бяха тук. Граф Дьо Торганд и двамата му синове. Рицарят Дьо Дирион. Неколцина други. Повечето бяха висши благородници от Орвал — провинцията на Върховното кралство, на която Ирдел беше херцог. И всички ясно заявяваха своята подкрепа за принца-регент: ако Ирдел станеше крал, те щяха да са неговите министри и съветници. Но мястото, където се бяха събрали този ден, и бойните тренировки, които отрито провеждаха, означаваха и друго: при необходимост те щяха да бъдат и негови съюзници и стратези и нямаше да се поколебаят да се бият под неговото знаме.

— Благодаря ви, че приехте поканата ми — добави Ирдел.

Лорн се извърна към пейките и придворните дами, техните слугини и пажове. И се почувства хванат в капан: Ирдел току-що го бе принудил да се покаже публично заедно с него и новината много скоро щеше да обиколи целия Кралски град.

Досещайки се за мислите му, Ирдел го хвана за лакътя и му прошепна:

— Ще поговорим за нашата работа след малко. Засега нека ги заблудим.

Лорн усети как белегът на Тъмнината на лявата му ръка започва да го гложди. Потисна гнева, който го обземаше, и кимна, че е съгласен.

— Благодаря — каза Ирдел, после го представи на придворните си. — Поканих рицаря да се присъедини към нас — добави той. — Рицарю, ще ни окажете ли тази чест? — завърши, като посочи с ръка пътеката.

Лорн се поколеба.

— Срещу кого? — попита той.

— Срещу мен, разбира се! — отвърна Ирдел.

Лорн погледна принца-регент, очите му бяха непроницаеми.

— Добре.

— Принце! — възкликна Елвин, приближи се и каза тихо: — Сигурен ли сте?

После Елвин се обърна към придворните, за да ги призове като свидетели, и видя мълчаливата им подкрепа. На лицата им се четеше открита тревога при мисълта, че Лорн и Ирдел ще се изправят един срещу друг. Не бяха присъствали на почетния дуел, който бе противопоставил Лорн и наследника на Ансгарн предишната година. Но всички знаеха как Лорн — вече победител — безмилостно бе довършил своя противник. Разбира се, никой не си представяше, че Лорн — колкото и опасен и непредвидим да беше — наистина може да убие Ирдел тук и сега, по време на упражнение. Но притесненията на придворните се дължаха повече на интуицията им, отколкото на разума. Нямаше значение какви бяха обстоятелствата, моментът, мястото. Да се остави един принц на Върховното кралство на милостта на човек като Лорн, им се струваше противоестествено. Все едно да гледат как Ирдел влиза в клетката на лъв.

Лорн чакаше.

Даваше на придворните възможност да се намесят, а на принца-регент — да се откаже. Но Ирдел беше твърдо решен. Придворните му млъкнаха и дори разгневеният Елвин престана да протестира.

Лорн погледна Ирдел.

— Пригответе се — каза Ирдел.

Лорн съблече китела си, остана по риза, извади сканда и откачи ножница си. Даде ги на Логан, който нямаше нужда да говори, за да му покаже какво мисли за този дуел:

„Не е добра идея.“

Лорн не му обърна внимание и бързо започна да се загрява: разкърши раменете си, направи няколко движения с ръцете и краката, за да раздвижи мускулите си. През това време придворните мълчаливо застанаха в широк кръг около тях, а дамите се приближиха до оградата покрай пътеката. Накрая Лорн направи няколко движения с меча срещу въображаем противник.

— Готов? — попита Ирдел.

Лорн се обърна към него и кимна.

— Готов.

* * *

На пътеката в Старите арени Лорн остави преимуществото в първата атака на Ирдел. На няколко пъти парира, после премина в защита. Противниците отново застанаха един срещу друг и Ирдел отново нападна. Лорн отби удара, извъртя се и отвърна с нов удар, като принуди принца-регент да отстъпи. И реши да приключи размяната на удари, без да се възползва от предимството си.

Напрегнат, Ирдел се приготви за трета атака.

Гледаше мрачно и бързането да поднови битката издаваше началото на изнервяне, което Елвин забеляза и бързо се досети за причината. Лорн контролираше дуела и щадеше Ирдел, което беше поведение на учител по фехтовка, а не на противник. Дали Лорн грешеше поради излишна предпазливост, от страх да не рани принц на Върховното кралство? Или напротив, искаше — от каприз или по сметка — да вземе надмощие над Ирдел? И то пред всички?

Но какво можеше да се надява, че ще спечели?

Едно беше сигурно: Ирдел нямаше да изтърпи дълго това положение. Той беше принц по кръв и беше разумен. Затова рядко се ядосваше, но напълно съзнаваше ранга си и не му липсваше гордост.

Ирдел нападна с неочаквана сила.

Опита се да наложи своя ритъм, като се надяваше да увлече Лорн в равностойна размяна. Но усилията му се оказаха напразни. Лорн оставаше все така спокоен и тази трета атака завърши като предишните: без истински победител, но с един губещ.

Придворните дебнеха реакцията на техния принц.

— Една дума, рицарю.

Тонът беше спокоен.

Лорн вече беше заел отбранителна позиция, но свали оръжието, докато Ирдел се приближаваше към него, добавяйки:

— Вие ме щадите, рицарю. Моля ви, престанете. Бийте се с мен така, сякаш се биете с някой от моите капитани. Забравете кой съм.

— Невъзможно.

— Тогава, ако не можете да забравите, че скоро ще бъда ваш крал, подчинете ми се. Бийте се.

— Добре.

— Гордостта ми ще понесе една загуба, но само ако не ме щадите. Покажете целия си талант на боец, рицарю. Аз желая това.

Лорн кимна.

Тревогата на придворните нарасна, когато Лорн и Ирдел застанаха един срещу друг с меч в ръка. И стана двойно по-голяма, когато видяха с каква енергия двамата мъже се нахвърлиха един срещу друг. Ударът на оръжията беше страшен. Той отекна в тишината и беше последван от бърз боен ритъм. Ирдел беше с няколко години по-възрастен от Лорн, но на ръст и сила бяха равни. Атаките станаха по-продължителни, като всяка завършваше с отчетлива победа. Най-често решаващият удар биваше задържан на косъм от смъртта. Понякога биваше нанасян с плоската страна на острието и отекваше — звучен и болезнен — в хълбок, ръка, бедро.

Един от тези удари шибна Ирдел по китката, принцът-регент извика и бе принуден да пусне меча си. Лорн веднага прекрати битката. Неколцина придворни искаха да се приближат, но Ирдел им направи знак да се отдръпнат.

— Не се безпокойте, господа. Рицарят бе достатъчно умел да удари с плоската страна.

— С плоската страна, но силно — възрази херцог Дьо Мидхелт.

Погледна укоризнено Лорн, но той сякаш нямаше никакво намерение да се извинява.

— Не толкова болката, колкото изненадата ме обезоръжи — каза принцът-регент, докато си разтриваше ръката. — Продължаваме.

— Принце — опита се да се намеси Елвин. — Позволете да прегледат ръката ви…

— Не, виконте. Добре съм — прекъсна го Ирдел спокойно, но твърдо.

После вдигна меча си, почисти го от полепналите по него стърготини и се приготви за атака.

— Рицарю, когато обичате.

Двубоят продължи.

Ирдел беше добър боец. Като наследник на трона на Върховното кралство, той беше обучаван от най-добрите майстори на оръжието в света, които и сега продължаваха да поддържат уменията му. Освен това беше участвал в много битки, беше водил атаки и се беше бил тяло в тяло в много ожесточени сблъсъци. Военният му опит обаче не можеше да се сравнява с опита на Лорн. Нито издръжливостта му. И макар да изглеждаше, че двамата мъже са равностойни, Лорн пестеше силите си, докато Ирдел вече бе дал всичко от себе си.

Постепенно Ирдел започна все по-малко да напада и вече не отговаряше на удара с удар.

Защитаваше се, парираше и отклоняваше ударите, без Лорн да му даде време да си поеме дъх. Скоро стана ясно, че този сблъсък ще е последен и че няма да завърши в полза на принца-регент. Придворните се напрегнаха, което накара Логан да застане нащрек. Дамите на пейките се смълчаха. Лорн продължаваше да нанася все нови и нови удари, а Ирдел отстъпваше и отстъпваше, съперниците разкъсаха кръга на придворните, които трябваше да се дръпнат и да ги последват покрай пътеката. Ирдел губеше сили, но отказваше да се предаде. Знаеше, че търпи поражение, но не се решаваше да се признае за победен. Двамата мъже бяха задъхани и плувнали в пот. Дишаха трудно. Ризите им бяха залепнали за гърба, а от тях в студения въздух се извиваха бледи облачета пара.

После дойде поредицата от удари, срещу които Ирдел не можа да направи нищо. Без Ирдел да разбере как, Лорн се плъзна под гарда му и го хвана. Принцът-регент почувства как го повдигат от земята, после падна, преметнат през рамото на противника си. Тупна по гръб. Силно. Тежко. Ударът го зашемети и той изстена. За малко Лорн не му счупи ръката, като я извиваше. Откъм пейките прокънтяха викове — от страх и ужас. И изведнъж Лорн стъпи с ботуша си на гърдите на Ирдел и като обърна меча си, го прикова към земята.

За миг победителят и победеният останаха неподвижни, но веднага след това придворните се втурнаха към тях.

— Принце!

Елвин се спусна към принца-регент, а младият, импулсивен рицар Дьо Дирион беше насочил оръжието си към Лорн. Без всякакво усилие Лорн го изби от ръката му и го хвърли да се търкаля в стърготините. После с меч в ръка отстъпи пред граф Дьо Торганд и синовете му, които се приближаваха — бесни и застрашителни. В техните очи, а и според всички, които бяха присъствали на сцената, Лорн беше отишъл твърде далеч.

— Да не сте полудял, рицарю? — изкрещя графът.

Ирдел беше принц по кръв. Личността му беше свещена. Нямаше никакво значение дали беше поискал от Лорн да не го щади. Да го хвърли на земята и да се направи, че му нанася смъртоносния удар, беше светотатство.

— Значи ли това, че не уважавате нищо и никого? — упрекна го херцог Дьо Мидхелт.

Също като Елвин и неколцина други, и той се беше надвесил над Ирдел, който бавно идваше на себе си.

Лорн видя Дирион, който, побеснял от ярост, се изправи и вдигна оръжието си от земята. Със сканда в ръка Лорн чакаше. В стойката му нямаше нищо враждебно, но решителният му поглед ясно говореше, че е готов да се защитава, ако го нападнат. Графът и синовете му го разбраха. Знаеха с кого си имат работа и макар да бяха трима срещу един, размислиха.

Дирион обаче, изглежда, искаше да се бие.

— Не го правете — посъветва го Лорн.

Спокойствието на Лорн смути Дирион и той се поколеба. Това му спаси живота.

— Достатъчно, господа! — обади се Ирдел, като напрегна силите, които му бяха останали.

3.

Принц Ирдел се изправи с помощта на Елвин, но ушите му още бучаха.

— Добре съм — каза той и отстрани виконта от себе си. — Ето, вижте, държа се на крака.

И разпери ръце, за да е още по-убедителен, първо към придворните си, а после и към дамите на пейките.

— Нищо счупено? — попита граф Дьо Торганд. Синовете му продължаваха да гледат Лорн накриво. — Сигурен ли сте?

— Убеден съм — отвърна Ирдел, като разтриваше ръцете и раменете си. — Но дори и да бях ранен, рицарят в нищо не може да бъде упрекнат — и той се приближи до Лорн с усмивка. — Рицарю, позволете ми да ви стисна ръката. А вие, господа, забравете това начало на разпра. Благодаря ви за загрижеността, но рицарят само се подчиняваше на моите заповеди.

Придворните почтително отстъпиха, някои неохотно, като се поклониха на Ирдел. Ирдел стисна ръката на Лорн, който прие това ръкостискане, макар и все така нащрек. Защото ръкостискането изглеждаше дружеско, но дали принцът-регент беше искрен? Лорн не можа да потисне мисълта си за Алан и за това каква щеше да бъде неговата реакция, ако му бе нанесено толкова сурово поражение като това, което Ирдел току-що бе претърпял, отгоре на всичкото публично. Нямаше никакво съмнение, че — засегнат в честолюбието си — Алан щеше да побеснее и някой — който и да е — щеше да стане жертва на яростта му.

— Този ден и моето поражение трябва да бъдат запомнени — каза Ирдел гръмко, като продължаваше да държи ръката на Лорн с двете си ръце. — Ето какво става, когато някой се изправи срещу най-добрия рицар на кралството и го призове да не жали ударите си. Супата ми беше поднесена толкова гореща и лютива, колкото си я поисках. Мога да се сърдя единствено на себе си. Да се знае, че не изпитвам никаква злоба и ненавист към рицаря! И че никога, още по-малко утре, отколкото днес, няма да упрекна никого за грешките, които аз самият мога да допусна, когато стана крал!

Придворните отново се поклониха. Дамите от Двора изръкопляскаха и Ирдел каза:

— Господа, струва ми се че за днес това беше достатъчно — и като хвана Лорн за лакътя, му каза: — Елате. Трябва да поговорим.

* * *

Маса, отрупана с храни и напитки, беше наредена под балдахина на почетната трибуна. Придворните дами и господа се наредиха около нея и започнаха да разговарят, а в това време Ирдел дръпна Лорн настрана. По знак на принца един слуга им донесе поднос с калаени чаши и кана вино. Лорн забеляза, че слугата само чакаше да бъде повикан. Значи всичко беше подготвено за този разговор — едновременно поверителен и публичен — и изглеждаше така, сякаш Ирдел беше нагласил и най-малката подробност. Лорн дори се запита дали принцът наистина бе импровизирал, като обеща да поема вината за грешките си, когато стане крал…

Ирдел взе чашите и каната, после отпрати слугата и седна.

Лицето му се изкриви от болка.

— Мисля, че дълго ще помня нашия дуел — каза той, като раздвижи рамото, което го болеше. И понеже Лорн продължаваше да стои прав, добави: — Моля ви, рицарю, седнете.

Докато сядаше до принца, Лорн срещна погледа на Логан, който стоеше настрана. Направи му знак, че всичко е наред, но бившият наемник остана все така нащрек.

Ирдел подаде на Лорн чаша вино. Двамата се чукнаха, после жадно изпиха чашите си на един дъх. Сетне Ирдел ги наля отново и от разстояние вдигна чаша към своите благородници, които му отвърнаха със същото.

— Искам да ви възложа една поверителна мисия — рече Ирдел, като продължаваше да се усмихва спокойно. — Отнася се за рицаря Дьо Гатлис.

Заинтригуван, Лорн повдигна едната си вежда.

Рицарят Лукас дьо Гатлис беше единственият син на граф Теожен д’Аргор.

— Вчера споделих с вас, че желая мир с Арканте — продължи Ирдел. — Дори ви казах, че вече работя по този въпрос — Лорн кимна. — Истината е, че водя с Арканте преговори, за които силно се надявам скоро да приключат успешно. Разбира се, кралицата не знае нищо за тези преговори. И не се съмнявам, че би ги провалила, ако можеше, но на това ще се върна след малко… — Ирдел отпи глътка вино и любезно се усмихна на една придворна дама. — Реших да освободя рицаря Дьо Гатлис.

— Искане на аркантците?

— Молба. Но молба, която искам да удовлетворя.

— За доброто на мирните преговори.

— Да.

Лорн дебнешком погледна Ирдел с крайчеца на окото си.

Ирдел продължи:

— Важно е рицарят Дьо Гатлис да си върне свободата възможно най-бързо, да бъде ескортиран на сигурно място и след това да може да се върне в Арканте. Без това…

— Без това преговорите с Арканте няма завършат успешно. Или ще се проточат.

— Страхувам се, че е така.

„Не се страхуваш — помисли си Лорн. — Сигурен си в това.“

— Кое ви притеснява? — попита той.

Ирдел въздъхна.

— Все още съм само принц-регент. Смятам, че имам властта да освободя рицаря Дьо Гатлис, но кралицата може да я оспори. Както и да е, но тя, именно тя има властта да провали това освобождаване. Дори да го възпрепятства със скандал или процес, знам ли? Дори и да е само за да оспори властта ми, тя няма да се поколебае. И това без да броим, че кралицата никога няма да се съгласи на честен мир с Арканте. За нея старият враг може да бъде само победен и унижен, но не и да бъде враг, с когото да се е помирила.

Лорн се замисли.

Нямаше никакво съмнение, че кралица Селиан беше предизвикала войната срещу Арканте. Официалната версия беше, че един непокорен и твърде горделив град трябва да бъде върнат в лоното на Върховното кралство. Говореше се също, че тази война е била улеснена — ако не и породена — от омразата на кралицата към Исандра Аркантска, бившата любовница на Върховния крал. Но макар тази омраза да беше съвършено истинска, Лорн знаеше, че Селиан беше пожелала обсадата на Арканте, за да може провалът на тази крайно непопулярна военна операция да е по вина на този, който я ръководеше: принц Ирдел. Клопката беше страшна и жестока. Дългът принуждаваше Ирдел да води обсада, която не одобряваше, при това единствено той трябваше да поеме отговорността за нагласения провал.

— Ако кралицата не знае нищо за вашите преговори с Арканте, тя не може да прецени важността на освобождаването на Лукас — каза Лорн.

— Въпреки това ще се противопостави. Освен това Естеверис много бързо ще разбере. Ако научи, че искам да освободя рицаря Дьо Гатлис, ще се запита защо и защо сега. И отговорът ще се наложи от само себе си, при това с достатъчно сигурност, за да убеди кралицата да действа.

— Сигурен ли сте, че кралицата не знае нищо за тези преговори?

— Убеден съм — категорично каза Ирдел. Убедеността му беше такава, че направо порази Лорн. — Но времето играе против мен. Против плановете ми. Против мира… Трябва кралицата и Естеверис да бъдат поставени пред свършен факт, рицарю. Рицарят Дьо Гатлис трябва да бъде освободен и отведен на сигурно място, преди те да могат да реагират. А това означава, че освобождаването му трябва да стане много бързо и много дискретно.

— Нелегално?

— В известен смисъл. Дори и да имате надлежно изготвена заповед за освобождаване. Която аз ще подпиша. Искам вие да ескортирате Дьо Гатлис на сигурно място, рицарю.

Лорн замълча.

Разглеждаше почетната трибуна и придворните на принца-регент. Видя, че Дирион го гледа враждебно, но не му обърна особено внимание.

— Защо аз? — попита той. — Не ви липсват способни мъже, на които при това със сигурност имате много повече доверие, отколкото на мен…

— Вярно е.

— Тогава защо?

— Защото аркантците твърдят, че до тях са стигнали слухове за заговор. За планове за убийство. За момента смятат, че най-сигурното място за рицаря Дьо Гатлис в цялото Върховно кралство е килията му. Но настояват, когато я напусне, вие да гарантирате сигурността му. Всъщност аркантците не се доверяват нито на мен, нито на някого другиго във Върховното кралство. С изключение на вас — Ирдел изпи чашата си на един дъх някак със съжаление. Напълни я отново и искаше да долее и на Лорн, но той отказа. — Преди да ви кажа всички подробности за мисията ви, очаквам от вас отговор. Помислете и ми отговорете тази вечер. Ако приемате, когато се стъмни, прекарайте три пъти пламъка на свещ на прозореца си.

— Разбрано.

— Няма нужда да го казвам, но очаквам от вас пълна дискретност, каквото и да бъде решението ви.

— Разбира се.

Лорн понечи да стане, но Ирдел го спря, като го хвана за китката.

— Бих искал да ми дадете думата си, рицарю.

Лорн погледна принца-регент в очите, после бавно сведе очи към ръката, която го задържаше.

Ирдел го пусна.

— Довиждане — каза Лорн.

4.

Когато се върна в Черната кула, Лорн хапна сам, седнал на края на една маса в кухнята. После се прибра в покоите си, където го чакаше Исарис, и цял час размишлява на спокойствие. Мисията, която принцът-регент му предлагаше, го тревожеше. Не заради политическите или другите опасности, които криеше. А с въпросите, които повдигаше. Защото макар да разбираше, че Ирдел иска да освободи Лукас дьо Гатлис, докато траят преговорите с аркантците, нетърпеливото му бързане го учудваше.

— Защо толкова бързо? — прошепна Лорн, докато чешеше с пръст главата на Исарис. — Защо държи толкова много преговорите да приключат преди края на Примирието на сълзите?

Лорн размишляваше.

Ирдел не знаеше, че няма да наследи трона. Но благодарение на пепелния дъжд, изпратен от Червения дракон, знаеше, че следващото царуване — за което вярваше, че ще е неговото — ще бъде белязано от война. Следователно искаше да започне царуването си с траен мир с Арканте — колкото за да сложи възможно по-бързо край на един ненужен конфликт, толкова и за да може да свика войските си на друго място веднага щом се наложи. И му беше необходимо да успее, преди кралица Селиан да бъде в състояние да попречи на преговорите.

Лорн се усмихна, като си помисли за гнева на кралицата, ако бъдеше поставена пред свършения факт на подписан мир с Арканте. Освен че имаше претенциите да управлява всичко, тя ненавиждаше Исандра — господарката на Арканте. Исандра не само беше красива и образована, обичана и уважавана, но навремето — любовница и последната голяма любов на покойния Върховен крал. Кралицата изпитваше яростна ревност към нея и толкова я мразеше, че мечтаеше да я убие.

Следователно Ирдел поемаше риск, като водеше преговорите зад гърба на кралицата и нейния министър Естеверис. Той все още беше само принц-регент и с връщането на Лукас дьо Гатлис на аркантците рискуваше да му се наложи да дава сметка за постъпките си. А дали изобщо имаше правото да води мирни преговори, преди да е станал Върховен крал? Лорн се съмняваше. Освен това освобождаването на Лукас много скоро щеше да бъде разкрито и Ирдел със сигурност щеше да бъде обвинен. При това положение защо не изчакаше да бъде коронясан? Защо не изчакаше да бъде в позиция на силата, тъй като не знаеше, че щеше да му се наложи да се бие, за да си възвърне династичните права — ако изобщо някога успееше.

С голямото си желание да ускори нещата Ирдел застрашаваше мирните преговори с Арканте. А той искаше този мир — Лорн беше убеден в това.

Лорн наистина не можеше да си обясни припряността на Ирдел.

— Освен ако…

Освен ако фактите не потвърждаваха едно интуитивно предположение, което му бе хрумнало на Старите арени: противно на това, в което Ирдел го бе уверявал, освобождаването на Лукас не беше молба, а изискване от страна на аркантците — изискване, пред което Ирдел се оказваше принуден да отстъпи, ако искаше преговорите да успеят на време. Значи не Ирдел бързаше да освободи сина на граф Д’Аргор, а аркантците.

Но защо?

* * *

Малко след това Лорн повери командването на Йерас и Логан. Каза им къде отива и излезе от Черната кула, без никой да го види. Дългото му наметало скриваше скандския му меч и нараменника с резбована на него вълча глава; качулката скриваше горната част на лицето му и очилата с опушени стъкла, които — след безкрайния мрак в Далрот — трябваше да носи, когато светлината беше много ярка. Навел глава, той разблъска тълпата, струпала се под свода на голямата укрепена порта. След това потъна в оживлението на столичните улици и реши, че се е слял с хората.

Грешка.

Лорн си проправяше път през струпаното множество на един пазар, когато инстинктът му се обади тревожно. Той не намали ход, не погледна през рамо, не направи нищо, което би могло да го издаде. Интуицията му скоро се превърна в убеждение: следяха го.

Лорн изруга наум.

Въпреки предпазните мерки, които бе взел, някой го бе забелязал, когато напускаше Черната кула. Само по себе си това не беше някаква драма. Нито пък изненада. При необходимост това доказваше, че Лорн е следен, в което нямаше нищо чудно, като се има предвид през какъв период преминаваше Върховното кралство и позицията, която Лорн заемаше на политическата шахматна дъска. В този момент в Ориал всеки шпионираше всеки: съюзници или врагове, партньори или противници. Всъщност Лорн щеше да се изненада, ако се окажеше, че от него се интересуват само две-три фракции, които се възползват от Примирието на сълзите, за да плетат интриги.

Колко ли шпиони наблюдаваха Черната кула денем и нощем?

И в услуга на кого? На кралицата? На Естеверис? На принца-регент? На принца-кардинал? На аркантците? На маговете от Валмир? На Черния дракон и Иргаард? На Вестфалдската империя? На кралство Алгера? На Великата църква?

Или и на други?

На Лорн му беше все едно. Обаче се ядосваше на себе си, че бе сгрешил, понеже се бе предоверил, като мислеше, че едно наметало и една качулка ще са достатъчни да заблудят шпионите, натоварени да го следят. За в бъдеще трябваше да е по-предпазлив.

Лорн още не беше обядвал.

Приближи се до сергията на един продавач на супа, поръча два големи черпака тлъст, горещ бульон, добави му черен пипер и започна да го пие внимателно, прав, като държеше димящата купа с две ръце, а погледът му шареше по пазара, както всеки би направил на негово място.

И го видя.

Човекът не се отличаваше по нищо, беше увит в дебело палто, носеше ръкавици, шал стягаше яката на качулката му. Правеше се, че се интересува от коланите на сергията на един обущар, но се издаде, като погледна няколко пъти поред към Лорн.

Лорн си допи бульона и остави купата на тезгяха.

— Благодаря — каза той на продавача.

— На вашите услуги.

После вдигна качулката си и тръгна към шпионина, без да го изпуска от поглед, като разблъскваше хората, които се изпречваха на пътя му, и не обръщаше внимание на онези, които негодуваха, без да смеят да му се противопоставят.

Мъжът разбра късно.

И когато разбра, отначало се поколеба, но накрая реши да побегне. Какво можеше да направи? Беше разкрит и със сигурно не му стигаха силите да окаже съпротива на капитана на Ониксовата гвардия, който вървеше право срещу него. Лорн не ускори крачка. Знаеше, че няма да хване шпионина и нямаше намерение да го хваща. Обаче искаше да му даде да се разбере, като го уплаши здравата.

Така и стана.

Докато Лорн вървеше към него с равна, но решителна походка, мъжът се забърза. После тревожно взе да подтичва. Накрая се затича и изчезна, без да се обръща.

Лорн спря и продължи да го гледа как бяга.

Доволен, той се изплю в снега и продължи.

5.

Когато стигна до Кралските архиви, Лорн видя една прясно изписана червена руна върху вратата на старата сграда. Беше начертана с няколко бързи удара на четката и изглежда, някой се беше опитал да я изтрие, но неуспешно. Тъй като напоследък често я бе виждал, Лорн лесно я разпозна. Това беше драконовата руна на силата, смелостта и чистотата — тази, с която отличаваха себе си Добродетелните, която носеха като медальон на сърцето си.

Разтревожен, Лорн почука на вратата — пет силни удара, защото се боеше, че може да не го чуят. Почака и щеше да почука отново, когато чу един познат глас да пита от другата страна на тежката порта:

— Кой е?

— Аз съм — отвърна Лорн. — Отворете, Сибелиус.

— Рицарю? Момент.

Вратата, на която беше издълбан гербът на Върховното кралство, имаше три ключалки. И трите изщракаха, преди главният архивар да отвори.

— Влезте, рицарю. Влезте — Сибелиус се дръпна и пусна Лорн да мине, после огледа улицата — наляво и надясно — и затвори. — Извинете ме за това недотам топло посрещане — каза той, докато превърташе ключа във всяка една от ключалките.

Главният архивар на Върховното кралство беше на около шейсет години. Среден на ръст, той беше леко прегърбен, но погледът му беше жив и ясен, а грижливо подстриганата му брада преминаваше на слепоочията в корона от къси бели коси. На главата си носеше кръгла кожена шапка. Вълнен шал бе увит два пъти около врата му. От ръкавиците без пръсти се подаваха пръстите му, изцапани с мастило.

— Неприятности с Добродетелните? — попита Лорн.

— Нищо чак толкова сериозно.

— Обяснете ми — настоя Лорн и тръгна подир Сибелиус по един леденостуден коридор.

— Няма нищо за обясняване — отвърна архиварят, без да се обръща.

Навред се носеше мирис на хартия, мастило и прах. Във всички помещения и покрай стените на всички коридори стените бяха скрити под рафтове с книги, свитъци, карти и документи. Тук-там купчини с ръкописи се бяха съборили и под мебелите се бяха търколили пергаменти. Ракли и шкафове бяха претъпкани с обикновени и луксозни листа хартия. За да се мине, понякога човек трябваше да повдигне крак високо или да се извърти с едното рамо напред.

— Подреждаме — обясни Сибелиус. — Знаете ли, че се смилиха над мен и ми дадоха петима архивари и шестима чираци?

— Трябват ви двойно повече.

— Трябват ми десет пъти повече. Но тъй като досега нямах и една четвърт от това, с ваше позволение ще се зарадвам и на толкова.

— И с какво сте заслужили това подкрепление?

— Нямам представа. Може би искат да ме примамят…

Изкачиха се по една паянтова дървена стълба и влязоха в личния кабинет на Сибелиус. Стаята беше добре подредена, макар и потънала в прах. От един матов фенер се излъчваше слаба светлина. Печката гореше и затопляше помещението. Зад една завеса беше сгънато тясно легло от преплетени ремъци.

— Е, рицарю. Какво ви води насам? — попита Сибелиус, докато сваляше шала си.

Протегна ръцете си към печката и ги разтри.

— Най-напред ми обяснете руната върху вратата си — настоя Лорн.

Архиварят въздъхна.

— Няма да се откажете, нали?

— Не.

— Добре — примирен, Сибелиус закачи шала и шапката си на един пирон. — Не ви излъгах, като ви казах, че няма нищо за обясняване. Варлиите показват мускули, това е. Трудно е да се изненадаш, понеже нямат мозък…

— Варлиите?

— Мародерите на Добродетелните.

Лорн разбра: варл беше името на драконовата руна, която Добродетелните си бяха присвоили.

— Идват маскирани, заплашват, държат се грубо и събират това, което наричат данъка на Пожертвания — продължи Сибелиус. — Животни. Просто едни подли, неискрени животни… Както изглежда, стават все по-многобройни и безчинстват около Ориал.

— Но какво искат от вас?

— Наскоро се възпротивих на неколцина от тях. Те ме познаха и не посмяха да ми се нахвърлят веднага. Отидоха си доста посрамени, но аз и без това се съмнявах, че няма да се примирят просто ей така. Това, което видяхте на вратата ми, е предупреждение и в същото време доста посредствено отмъщение.

— Кои са тези хора?

Сибелиус вдигна рамене.

— Обичайната смесица от простаци, негодници и подлеци, които се възбуждат от насилието. А освен тях сигурно в цялата сбирщина има и няколко истински фанатици…

— Трябва да внимавате.

— Само това правя.

— Наистина да внимавате, Сибелиус.

— Не се бойте.

— Ще изпратя няколко души при…

— Не. Това само ще влоши положението.

— Знам как да се справя с тези мъже. Познавам единствения език, който те разбират, и го говоря по-добре от тях. Спомнете си милицията на Червените павета. Разреших проблема, нали?

— Не и без да пролеете кръв.

— Понякога насилието е единственото решение.

— Насилието никога не е единственото решение. Затова пък винаги трябва да е последното. Оставете ме сам да се справя с този проблем.

Двамата мъже се погледнаха продължително, после Лорн отстъпи.

— Добре.

— Чудесно. Сега ще ми кажете ли най-сетне на какво дължа посещението ви?

* * *

Лорн свали ръкавиците си.

— Пълна дискретност? — попита той.

— Разбира се.

— Ирдел преговаря с Арканте. Иска клаузите на мира да бъдат уточнени преди коронясването му и да остава единствено договорът да бъде подписан. За тази цел иска да освободи Лукас дьо Гатлис и да го върне на аркантците.

Сибелиус се сепна.

— Преди края на Примирието на сълзите?

— Да.

— Кралицата и нейните привърженици няма да бъдат доволни. Защо Ирдел не изчака да стане крал? Мислите ли, че…?

— Не. Не знае. Щеше да се държи съвсем различно, ако знаеше, че Алан е наследник на трона.

— Тогава защо е това бързане? — Сибелиус разсъждаваше на глас и крачеше из стаята. — Ако Ирдел преговаря тайно с аркантците, то е за да не може кралицата да се противопостави на мира. В това отношение постъпва добре… Но ако освободи Лукас, това ще се разбере много скоро. Преговорите с Арканте ще излязат наяве. И не само че Ирдел ще трябва да дава обяснения, но това ще даде възможност на кралицата да попречи на договора с Арканте… — той престана да крачи и се извърна към Лорн. — Защо принцът-регент ще поставя под заплаха договор, който желае?

— Точно същия въпрос си задавам и аз — каза Лорн. — Това няма никакъв смисъл, освен ако…

Сибелиус го прекъсна:

— Освен ако не принцът-регент е този, който бърза, а аркантците.

— Именно.

— Но те не може да не са наясно с рисковете, които поемат. Следователно или са готови да поемат риска мирните преговори да бъдат прекратени…

— Или знаят, че никога няма да завършат — заключи Лорн.

Сибелиус отвори широко очи и рече:

— Искате да кажете, че те знаят, че Ирдел не е наследник на трона?

— Така мисля. Струва ми се, че в началото на преговорите аркантците не са го знаели. После са го разбрали и са решили да действат възможно най-бързо.

— Мислите ли, че Исандра Аркантска иска да ускори освобождаването на своя любовник? Големи лудости и друг път са били вършени от любов.

Лорн завъртя глава отрицателно.

— Досега Исандра позволявала ли е на чувствата си да надделеят над разума? Някога да не е изпълнила задълженията си към своя град?

— Не. Имате право.

— Аркантците знаят, че скоро Ирдел няма да е в състояние да върне свободата на Лукас.

Главният архивар кимна и — без да иска — снижи глас:

— Което означава, че те са открили, че принцът-регент няма да е следващият, който ще се възкачи на трона на Върховното кралство — каза той, но продължаваше да не му се вярва. — Но как?

— И аз се питам същото. И се надявах вие да имате някаква представа — призна Лорн.

Сибелиус се замисли.

— Не виждам как аркантците биха могли да научат съдържанието на завещанието на Ерклант II — каза той. — Ако знаят, че Ирдел няма да е следващият Върховен крал, научили са го по друг начин.

— Как? От кого?

— Валмирците — прошепна Сибелиус след кратък размисъл.

Валмир беше — заедно с Върховното кралство, Алгера, Иргаард и Вестфалд — едно от петте Велики кралства в Имелория. Богато и влиятелно, то дължеше могъществото си на търговския си флот, на своите магове и на своите занаятчии, които умееха да обработват аркана. Беше съюзник на Върховното кралство, което от векове простираше над него своето военно и дипломатическо покровителство.

— Съмнявам се, че Валмир е прекратил всякакви взаимоотношения с Арканте — добави архиварят. — Дори мисля, че е тъкмо обратното.

По ред исторически и културни причини Арканте беше най-валмирският от Свободните градове. Между Белия град и Кралството на маговете връзките бяха стародавни и когато Върховното кралство обяви война на Арканте, Валмир беше принуден да избира между двамата си съюзници. Разбира се, валмирците бяха взели страната на Върховното кралство и официално бяха скъсали с Арканте, както в дипломатическо и военно, така и в търговско отношение.

— А валмирците как са разбрали? — попита Лорн. — Маговете им?

— Да. Техните магове-астролози. Знаете също като мен, че най-добрите астролози са валмирските.

— Вярно е. Значи според вас астролозите на Валмир са разчели по звездите, че Ирдел няма да е този, който ще царува?

— Това е само хипотеза.

— Привлекателна.

— Може би валмирците знаят само толкова — рече Сибелиус бавно.

— Но това е достатъчно — каза Лорн. — Няма значение защо и как. Да знаят, че Ирдел няма да бъде коронясан, когато свърши Примирието на сълзите, означава, че знаят твърде много — той взе палтото си. — Благодаря, Сибелиус.

— Не мисля, че ви помогнах кой знае колко.

— Сега ми е малко по-ясно.

— Е, щом е така, добре.

— И съм ви признателен, че не ме попитахте откъде знам толкова много за преговорите на Ирдел с Арканте.

Сибелиус се усмихна скромно.

— Обзалагам се, че принцът-регент е поискал помощта ви, несъмнено с намерението да се възползва от вашите услуги.

Лорн замълча за миг, после взе палтото си. Обличаше се, когато Сибелиус каза тихо:

— Какво направихте със завещанието, рицарю? — за миг Лорн спря, надянал единия ръкав. Без да отговори, той облече палтото си и взе ръкавиците си. — Моля ви, рицарю. Мисля, че имам правото да зная…

Лорн се поколеба.

Когато Върховен крал направеше завещанието си, обичаят повеляваше да бъдат написани пет екземпляра: единият пазен на сигурно място, а другите четири поверени на видни личности от Върховното кралство. Смяташе се, че по този начин може да се избегне всякакво фалшифициране, но кралицата бе доказала, че тези предпазни мерки не гарантират нищо. Без да отстъпва пред нищо, за да постигне целта си, тя бе унищожила екземплярите на последното кралско завещание и ги бе заменила с екземплярите на предишното завещание, което посочваше Алан за наследник на трона. Тя обаче не знаеше, че съпругът й бе наредил да бъде направен — тайно — шести екземпляр на завещанието му, който да бъде поверен на Лорн — неговия Първи рицар на Кралството. И именно Сибелиус — един от съставителите на последното кралско завещание — беше натоварен от Върховния крал да връчи този шести екземпляр на Лорн.

И разбира се, той се бе подчинил.

— Какво направихте със завещанието? — повтори Сибелиус.

— По-добре е да не знаете.

— Унищожихте ли го?

Лорн си сложи ръкавиците.

— Един съвет, Сибелиус: забравете дори, че това завещание е съществувало.

— Знаете какво може да бъде направено благодарение на него, нали?

Лорн не отговори. Един дълъг миг очите му останаха втренчени в главния архивар, после си тръгна. Спускаше се бледа вечерна мъгла, когато излезе от Кралските архиви. Поколеба се, после не пое към Черната кула.

6.

Беше се свечерило.

Гробището бе потънало в сиви сенки и бяла мъгла и се виждаха само неясни очертания — статуи и паметници, гробници, голи дървета. Оттатък стените му Ориал се простираше притихнал и някак далечен.

Наерис Вард стоеше сама в гробницата на баща си. Чу, че някой приближава и позна стъпките му. Беше Лорн. Той застана до младата жена и свали кожената си качулка.

— Добър вечер, Нае.

Нае не помръдна, стоеше със сведен поглед и ръце, събрани пред гърдите си. Лорн замълча и направи като нея.

— Не те питам как си разбрал къде съм — рече тя след известно време.

— Ти всеки ден идваш тук и оставаш дълго.

— Добре си осведомен. Следиш ли ме?

— Загрижен съм за теб.

— Няма нужда.

— Това щеше…

— Не! Изобщо не ми казвай, че точно това баща ми е щял да поиска…

Лорн не настоя повече и настъпи дълго мълчание.

Облечена в панталон до коленете и кител, Нае носеше палто, което й беше доста голямо, но беше на баща й.

— Той умря по твоя вина — каза Нае безизразно.

— Той умря, за да ми спаси живота.

— Заради един меч.

— Заради Мечът на кралете.

— И заради тебе.

Лорн не възрази, но Нае беше права: именно заради него той беше тръгнал да търси Меча на кралете. Заради него или заради неговата Ониксова гвардия, което беше едно и също. Тогава той бе изгубил всичко: славата, честта, властта. Дори Черните гвардейци му бяха отнети. Бяха му останали само неколцина верни мъже… и яростта да възтържествува отново. Хрумна му, че трябва да успее там, където всички се бяха провалили, и да върне легендарния Меч на кралете във Върховното кралство. Беше успял, но с цената на няколко погубени живота. Единият беше на Рейк Вард.

Застанал пред гроба му, Лорн стисна юмруци.

След като изрече последната обредна формула, с която поверяваше душата на Вард на неговите скандски предци, Нае вдигна глава, сложи си качулката и се обърна към Лорн. Погледът й беше помръкнал, чертите на лицето й бяха изопнати от умората и тъгата. Кичур черна коса галеше грозния белег на лявата й буза.

— Какво искаш? — попита тя.

— Да говоря с тебе.

— За какво?

— Получи ли Дарбата?

Въпросът изненада Нае и тя се смути.

— Не — отвърна тя, след като почти на мига се съвзе.

Понечи да се обърне, но Лорн хвана китката й с едната си ръка, а с другата вдигна ръкава на китела й. Нае ядосано се дръпна.

— Остави ме!

Беше ядосана, но Лорн бе имал достатъчно време да види зараждащите се татуировки, които не оставяха никакво съмнение. След като някой скандски майстор-ковач умреше, Дарбата, която му позволяваше да обработва аркана, можеше да се изгуби или — ако пожелаеше — да премине в някой от неговата кръв. Обикновено предаването ставаше от баща към син или от вуйчо към племенник. Но нищо не пречеше наследникът да бъде жена. В Скандия имаше дори женска династия ковачи.

— Какво те прихваща? — ядоса се Нае.

— Баща ти те научи на всичко, което той самият знаеше. Ти порасна в неговата ковачница. Сложи в ръцете ти чук и клещи в мига, когато можеше да ги хванеш — и дори малко преди това. Предаде ти художествата на коването. И накрая ти предаде своята Дарба.

— Е и?

— Имам нужда от военен ковач. И искам това да бъдеш ти.

— Какво?

— Присъедини се към Ониксовата гвардия и стани неин главен ковач. Продължи делото на баща ти.

— Аз…

— Какво? Да не би да имаш нещо по-добро предвид?

— Не, но…

— Ти имаш ранга на майстор-ковач, нали?

— Да, но… Тук? Във Върховното кралство? Жена? — Нае погледна Лорн, в очите й се четеше смесица от недоверие и насмешка. Но ядът още не й беше минал. — Ти си луд — каза тя и си тръгна. — Забрави за това.

— Чакай! Не си тръгвай!

Тя спря и се обърна.

Лорн извади от китела си кожена папка, в която беше събрал скиците на Вард.

Нае недоверчиво го наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Какво е това?

— Последните работни скици на баща ти. Независимо какво ще решиш, те ти принадлежат. Но ми обещай да помислиш над предложението ми.

Нае взе папката.

— Нищо не ти обещавам — каза тя и се обърна.

Лорн я остави да тръгне.

— Наковалнята на баща ти сега е твоя — каза той. — Само от теб зависи да я накараш отново да запее. И съм сигурен, че Вард щеше да го иска!

Без да се обръща, Нае изчезна в мъглата.

Лорн остана още малко до гроба на Вард. Мислеше за своя стар приятел и мислено си поговори с него. Беше му поверил нещо много ценно: запечатан в оловна тръба, последният екземпляр на действителното кралско завещание почиваше в ковчега, скрито при един от малкото мъже, на които Лорн имаше доверие.

И чието мнение уважаваше.

— Ако беше тук, какво щеше да ме посъветваш? — прошепна Лорн. — Трябва ли да приема мисията на принца?

Когато излезе от гробището, Лорн вече бе взел решение.

* * *

Лорн се върна в покоите си в Черната кула, изчака малко, после запали огъня. Седнал в креслото си, той гледаше как хоризонтът пламти от залязващото слънце, после небето притъмня и зад заледените стъкла на прозорците настъпи пълен мрак.

Накрая, когато стана съвсем тъмно, Лорн запали една свещ и я размаха три пъти пред прозореца си.